Мика Валтари
Черният ангел (25) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

13 февруари 1453

Флотата не се е завърнала, а край морския бряг палатът на Лукас Нотарас все така безмълвно варди тайните си. Не издържам повече тази несигурност. Ето, вече две седмици откакто се видяхме, а аз даже не знам дали тя все още е в града.

Напразно препускам надлъж и нашир из града и около крепостните стени. Напразно се опитвам да потопя неспокойствието на душата си в работа. Не мога да я забравя! Горящите й очи ме преследват в съня ми. Нейната честолюбивост и гордо упорство изгарят сърцето ми.

Какво от това, че е дъщеря на куропалат и сръбска принцеса? Какво от това, че родът й е по-древен от този на императора? Аз съм син на баща си!

На четиридесет години? Вярвах, че съм достигнал есента на своя живот.

Защо не опитам да я срещна? Само тези кратки денонощия ни остават. Времето безвъзвратно отлита. Бързо като стрели летят дните в приготовления, учения, описване на запасите и пустота.

Тази сутрин излязох от мрака на къщата си и се потопих в светлина. Слънцето грееше, а небето се беше разпънало като синя шатра над Консантинопол. Неизказано очарование ме облада и аз поех пеша, като прост поклонник. В далечината приказно се синееха мраморните колони на Златните порти.

Видях отново гладките каменни стени, сводестите прозорци на втория етаж и герба над входната врата. Потропах.

— Аз съм Жан Анж, адютант на протостратора Джовани Джустиниани.

— Куропалатът е на море и двамата му сина са с него. Господарката е болна и на легло.

— Бих желал да говоря с дъщеря му, Ана Нотарас.

Тя се появи откъм заключената част на къщата, предназначена за жените, придружена от стар евнух. Лицето на евнуха беше сиво и сбръчкано като стара ябълка. Беззъб и глух, той беше облечен в разкошна ливрея.

Ана приближи по-прекрасна от всякога, с открито лице и усмивка на уста.

— Очаквах те — рече тя. — Отдавна те очаквах. Преглъщам гордостта си, защото ти дойде. Заповядай, седни, Жан Анж.

Евнухът отчаяно заклати глава, протегна ръце към небето в знак на протест, закри с шепи лицето си и се свря в ъгъла на стаята, отказвайки да поеме отговорност за това, що ставаше.

Слугиня донесе златен бокал на сребърен поднос. Чашата беше древногръцка изработка — по стените й сатир преследваше бягащи нимфи. Твърде фриволен сюжет. Тя отпи от бокала, след което ми го подаде.

— Тост за нашето приятелство — рече тя. — Ти не би дошъл тук със зла помисъл.

Отпих от бащиното й вино.

— За безнадеждността — вдигнах тост аз. — За забравата и мрака. За времето и пространството. Да пием за оковите. За нашите прекрасни окови, Ана Нотарас, и за това, че те има!

Върху порфирения под копринените килими блестяха с всичките цветове на Изтока. През тесните процепи на прозорците проблясваше Златният рог. Кафявите й очи сияеха, кожата й беше като злато и слонова кост, а на устните й все още грееше усмивка.

— Говори! — заповяда тя. — Говори каквото и да е, но оживено и сериозно, все едно че обясняваш нещо много важно. Евнухът нищо не чува, но ще е по-спокоен, ако говориш по-оживено.

Това беше почти непосилно. Искаше ми се само да мълча и да я наблюдавам.

— Ароматът на хиацинти от твоите страни — започнах аз. — Ароматът на хиацинти? — Пак ли започваш? — закачливо ме прекъсна тя.

— Да, започвам отначало — заявих аз. — Дрехата ти, с втъкани бляскави златни нишки, е чудесна, но ти самата си къде по-прекрасна. Дрехата ти твърде ревниво пази красотата ти. Да не би да е шита от монахини? Модата доста се е променила от времето на моята младост. Във Франция, по подобие на красивата Агнес Сорел, любовницата на крал Шарл, жените откриват гърдите си, за да могат мъжете на воля да им се възхищават. А тук криете всичко, дори лицата си.

— Ех, ако можехме някога да пътуваме из свободния Запад — продължих аз. — Първата жена, която ме посвети в тайните на плътската любов, срещнах при „Изворите на младостта“, край Рейн. Същия този ден бях чул песента на славея и моята сестрица Смъртта бе танцувала по стената на черковния двор. Тя беше жена в разцвета на своите сили, която не криеше красотата на тялото си. Седеше чисто гола в края на басейна, дълбоко зачетена в книгата си, докато изискани господа и госпожи се надпреварваха в плуване или похапваха във водата, насъбрани около плаващи подноси с храна. Казваше се мадам Доротея. По-късно ми даде препоръчително писмо до Енеус Силвиус в Базел, ако знаеш кой е той. Всичко това се случи след като напуснах Братството на свободния дух. Дотогава се бях любил из храстите и на тъмно. Тази изискана госпожа ме отведе до едно пухено легло и запали свещите, които го ограждаха, за да не пропусна нищо.

Ана Нотарас пребледня, след което се изчерви, а устните й започнаха да потрепват.

— Защо ми говориш така? — попита тя. — Това не ти еприсъщо.

— Говоря така, защото те желая — отвърнах аз. — Страстта на тялото все още не е любов, но няма любов без плътска страст. Но забележи, че аз никога не съм ти говорил така, когато сме били насаме. Та ти щеше да ме прободеш, само ако се бях опитал да те докосна — виждах го в очите ти. Моето желание е чисто като пламък и когато му дойде времето, ти сама ще ми подадеш цветето си. Насила аз няма да го откъсна.

— Ана Нотарас! — възкликнах аз. — Ана Нотарас! О, колко много те обичам! Не обръщай внимание на това, което казвам. Ти ме правиш щастлив! Аз съм щастлив!

— Братството на свободния дух — не спирах аз — признава само четирите Евангелия и отрича кръщението, и всичко е притежание на всеки. Между тях има бедни и богати и дори такива люде, за които някой едва ли би предположил. Разпознават се помежду си чрез тайни знаци. Има ги във всички страни, под най-различни имена. Има ги даже и сред дервишите. Аз им дължа живота си. Затуй воювах и във Франция, тъй като много от тях бяха последвали Девата. На двадесет и четири години ги напуснах, защото фанатизмът и омразата им бяха по-лоши от която и да е друга нетърпимост. Много друми извървях. В Страсбург срещнах един ваятел на дърво и метал, който си търсеше доверен помощник и срещу тридесет златни дуката обещаваше да ме научи на нов магически занаят. Възнамеряваше да размножава книги, да отпечатва сто и дори хиляда за същото време, за което преписвачът успява да завърши една. Но аз нямах тридесет златни дуката. Очите му бяха толкова особени, та бях сигурен, че ще осъществи замисъла си, но след това не съм чул нищо за него. Оттогава са минали шестнадесет години.

— След което ти се отказа от всичко и взе, че се ожени — подразни ме тя. — Това вече знаем. Разкажи ми за брака си и за това, колко си бил щастлив. Може би още по-щастлив, отколкото в компанията на разсъблечената край басейна дама, нали? Разкажи! Не се срамувай!

Припомних си Флоренция, нажежена от лятното слънце, жълтите талази на реката и обгорелите хълмове. Лекомислената ми радост се изпари. — Аз май вече ти разказвах за Флоренция и за Ферара? — попитах. — Разправих ти за това, как най-учените мъже на нашето време в продължение на две години се караха за три букви. Във Флоренция за тях не си спомнят нищо друго, освен усърдния вик след всеки спор: „Аристао! Аристао!“ Да вървим да похапнем! От тях са останали едни, подправени с розмарин котлети от прасенце-сукалче под името „ариста“. То ще се запази във Флоренция дори тогава, когато и последният спомен за обединението между Източната и Западната църква е вече изчезнал. Паметта на Флоренция е къса, но хората обичат хубаво да си похапват. Този вик ще продължи да ехти и тогава, когато ние с теб ще сме се превърнали в прах. Виждаш ли колко добре познавам Флоренция.

— Наистина я познавам — повторих аз. — Там търговецът е като принц, който отбягва почестите и се облича простичко. Трябва да го молят, докато се съгласи да разговаря за работите на града. От друга страна, положението му не е толкова ниско, та мнението му да не се вземе предвид, и във Флоренция не става нищо, за което той да не е известен. Купува и размножава гръцки книги, гощава учените, строи красиви сгради, пои художниците и заема пари дори на папата. На практика търговците финансираха целия този църковен събор, правейки си сметка, че парите, така или иначе, пак ще се върнат в техните джобове.

— Защо увърташ, Йоханес Ангелос? — прекъсна ме Ана Нотарас. — Боли ли те още при спомена за твоята женитба? Какво удоволствие, че и аз мога да ти причиня болка.

— Защо говорим само за мен? — възпротивих се аз. — Защо никога не говорим за теб?

Тя гордо вдигна глава и кафявите й очи пробляснаха.

— Аз съм Ана Нотарас — заяви надменно тя. — И това е достатъчно. Едва ли има нещо друго, което може да бъде казано за мен.

Беше права. Живяла беше под прикрието на дворцовите стени и в градините край Босфора. Носена винаги в паланкин, за да не изцапа краката си с калта от улиците. Превозвана в среброноса лодка, под скъп балдахин, за да не изгори слънцето лицето й. Древните философи са били нейни учители, а тя разсеяно е разгръщала страниците на огромни книги и се е наслаждавала на рисунките, изографисани с цинобър, злато и синьо. Наблюдавала е църковните служби от балкона, иззад решетъчна дърворезба от позлатени листа и под древния купол на черквата „Света София“, където сред миризмата на тамян са се носили ангелските песнопения на хор от млади евнуси. Коленичила е за молитва пред свещените икони, наред с бедните жени от народа. Тя е Ана Нотарас — отгледана да стане императрица. Какво друго можеше да се разкаже за нея?

— Наричаха я Мадам Гита — започнах аз. — Живееше край пътя, водещ към един францискански манастир. Решетъчен прозорец и обкована с желязо врата се открояваха върху сивата стена на нейната къща. Зад решетките тя живееше в стая, обзаведена като килията на монахиня. По цял ден крещеше от прозореца си молитви, пееше химни и навикваше случайните минувачи. Лицето й беше страшно — набраздено и парализирано от страшна болест. То беше като грозна маска. Живи бяха само очите й.

За да убива времето си, често ходеше на пазар в града, придружена от черна робиня, която носеше кошницата й. Тогава тя се обличаше в мантия, ушита от безброй разноцветни парчета плат, която, както и прическата й, бе изцяло покрита с неимоверен брой изображения на светци и свещени медальончета, които подрънкваха и се чуваха отдалеч. Докато вървеше, постоянно си мърмореше и се подсмиваше, но щом някой спреше да я гледа, ужасно се разлютяваше и бълваше страшни ругатни. Себе си наричаше „божи шут“, а францисканците я бяха взели под закрилата си, понеже беше много богата. Семейството й я оставяше да си живее както си поиска, а богатството й беше сигурно вложено в техните банки и в притежаваните от тях предприятия за производство на вълна. Всички във Флоренция я познаваха освен мен — аз бях чужденец.

Когато я срещнах за първи път, не знаех нищо за нея. Един ден тя ме видя на Понте Векио и започна да върви след мен. Помислих си, че е луда. Пожела насила да ми подари една фигурка от слонова кост, в която се бях загледал на една от сергиите. Но ти едва ли ще разбереш това, що се случи между нас.

Бях много млад тогава. Бях на двадесет и пет — на прага на своята зрелост, но бях загубил надежда. В разочарованието си бях намразил черните раса и брадатите лица на гърците. Мразех кръглата глава и набитото тяло на Висарион. Там, където живеех, всяка сутрин се събуждах от вонята на пот, разлагащи се боклуци и човешки изпражнения. Лятото беше ужасно горещо. Във Ферара бях вкусил от любовта и от чумата и вече в нищо не вярвах. Мразех дори себе си. Робството, оковите, затвора на собствената си плът. Как би могла да разбереш?

Тя ме отведе в къщата си. В килията й имаше дървена пейка, която й служеше за легло, пръстена кана с вода и вонящи остатъци от храна по пода. Но зад тази килия имаше много и богато обзаведени стаи, просторна градина, оградена с висока стена, с бълбукащи фонтани, зелени дървета и кафези с пойни птици. В същото време иззад хихикането и мърморенето пред мен се разкри интелигентна и обезнадеждена жена, която в мъката си бе направила от себе си „божи шут“.

На младини тя била много красива, богата и щастлива. Само за няколко дена болестта, която беше обезобразила лицето й, отнела съпруга и двете й деца. Сблъскала се беше с пълната несигурност на човешкия живот и ужасяващата безнадеждност на всяко земно щастие. Господ й се беше подиграл и обезобразил. За известно време не била на себе си, но след като се оправила, продължила да се преструва на луда от отчаяние и от желание да се противопостави на хората и на Бога. Богохулстваше, когато се молеше, и се молеше, когато богохулстваше. Не, съмнявам се, че ще разбереш. Беше само на тридесет и пет, но лицето й я правеше да изглежда като старица. Устните й бяха напукани, а щом започнеше да говори, в ъглите на устните й се появяваше пяна.

Ана Нотарас бе свела очи и докато ме слушаше, кършеше пръстите на ръцете си. Дневната светлина играеше по червено-черните фигури на килима. В ъгъла евнухът със сбръчканото сиво лице местеше очи ту към мен, ту към нея, мърмореше и се мъчеше по устните ми да отгатне за какво говоря. Аз продължих:

— Тя ме нахрани и ми даде да пия. Очите й жадно поглъщаха лицето ми. След като я посетих няколко пъти и разговарях с нея, сърцето ми се изпълни със състрадание. Състраданието не е любов, Ана Нотарас, но понякога любовта може да бъде състрадание, така, както само с присъствието си едно човешко същество може да покаже съжаление спрямо друго. Спомни си, че по това време аз още незнаех за богатството й. Предполагах обаче, че е заможна, тъй като францисканците я бяха взели под своя закрила. Тя пожела да ме облече. Купи ми нови красиви одежди и ги проводи в квартирата ми заедно с кесия сребро, но аз не приех подаръците й дори за да й доставя удоволствие.

Тогава един ден тя ми показа портрет от своята младост. Като видях как е изглеждала, напълно я разбрах. След като беше разбил щастието й, Господ я беше затворил в ада на собственото й тяло. Виждайки ме на моста, тя лудо се беше влюбила в мен и ме желаеше, макар че в началото не смееше да го признае.

— Но както и да е — отсякох аз сгорещен от срам. — Легнах с нея. Съжалих я с тялото си, тъй като не отдавах голямо значение на това, що беше свързано с плътта. Споделих нейния ад и мислех, че върша добро. Три нощи поред. След което продадох всичко, което притежавах — чиновническите си одежди, дори любимия Омир, — раздадох парите си на бедните и избягах от Флоренция. Но божията присъда ме застигна още същата есен по склоновете на планината Асизи. Мадам Гита бе пътувала по следите ми в своя паланкин, придружена от един францискански отец и от един много вещ адвокат. Аз бях брадясал, мръсен и неугледен. Тя ме накара да се измия, да се избръсна и да облека чисти дрехи, след което бяхме венчани в Асизи. Беше забременяла от мен и смяташе това за Божие знамение. Чак тогава разбрах коя е и каква примка Бог беше надянал на шията ми.

Не можех да седя повече на едно място и станах на крака. Погледнах през зеленикавото стъкло на прозореца към страховитите зъбери на вълнолома, иззад които проблясваше Мармара.

— Предупредиха ме да не посещавам тази къща — рекох аз. — Вероятно ще ме затворят в мраморната кула заради това ми посещение и дори постът ми при Джустиниани няма да ми помогне. Но аз съм вече във властта ти, тъй като тази част от живота ми не е известна на никой друг, освен на теб. Разбираш ли, Ана Нотарас, Мадам Гита е от рода на Бардите и след като се ожених за нея, аз станах един от най-богатите мъже във Флоренция. Само името е достатъчно и всеки обменител на пари от Антверпен до Кайро, и от Дамаск до Толедо ще започне дълбоко да ми се кланя.

Колко трябваше да плати на отците и на папата, за да запази себе си, богатството и женитбата си от собствените си роднини, не искам и да знам. Документите, които ме свързваха с баща ми, бяха все още у Героламо, златаря, а той отказваше да признае даже че ги е получавал. Но адвокатът се справи с всички трудности и аз получих ново име. Жан Анж беше забравен. Отначало, до раждането на нашия син, ние се настанихме във Фиесол, където беше нейната къща. С брада, с накъдрена коса, облечен като благородник и с рапира на бедрото никой не можеше да познае в мен бившия беден френски чиновник от Светия Синод. Четири години издържах на този живот. Имах всичко, което сърцето ми можеше да пожелае: ловни хрътки, жребци, книги. Дори Медичите се отнасяха с мен толерантно, но не заради мен самия. Бях само баща на сина си, синът ми беше Барди.

След раждането Мадам Гита се успокои и коренно се промени. Стана набожна и вече не богохулстваше. Черква даже построи. Без съмнение тя ме обичаше, но над всичко боготвореше нашия син. С течение на времето забеляза, че изобщо не ме познава. Това й причиняваше мъка. Много често тя дълго се взираше в мен. През годините на страдание интелектът й се беше изострил като бръснач, с който често порязвахме сърцата си. Аз изучавах астрономия при известния Тосканели, четях старогръцките философи, но през цялото това време дълбоко в сърцето си знаех, че този живот не е за мен.

Издържах цели четири години, след което приех кръста и съпроводих Юлиус Цезарини до Унгария. Оставих писмо за съпругата си и тайно отпътувах — нещо, което бях правил доста често и преди. Тя и синът ми вярват, че съм загинал в битката край Варна.

Но аз не й открих всичко. Не й казах, че преди да отпътувам за Унгария се отбих в Авиньон, хванах Героламо за брадата и опрях кинжала си в гърлото му. За това не разказах, нито пък имах намерение изобщо някога да го споменавам. То е тайна, която е само между мен и Господа, защото Героламо не умееше да чете гръцки и не бе посмял да покаже документите на хора, които владеят този език.

Какво повече можех да й кажа?

— Женитбата ми беше предопределена от Бога — продължих аз. — Трябваше да притежавам несметно богатство и почестите, които го следват, за да мога да се откажа и от него. По-трудно е да разкъсаш златни окови, отколкото да изпилиш решетките на книгите, философията и собствения си разум. Като дете бях окован в кулите на Авиньон. Оттам насетне животът ми е бил едно постоянно бягство — от затвор в затвор. Само един е останал — затворът на собственото ми тяло — на познанието, на волята, на сърцето, но знам, че скоро ще бъда свободен. Много скоро.

Ана Нотарас леко поклати глава.

— Странен човек си ти — рече тя. — Изобщо не те разбирам. Страхувам се от теб.

— Страхът също е затвор — казах аз. — И от страха човек може да се освободи. Ще каже „благодаря и довиждане“, знаейки, че нещо ще бъде загубено, но какво ли притежава един роб.

— Ами аз — попита плахо тя. — Защо изобщо дойде при мен?

— Изборът е твой, а не мой — отвърнах аз. — Това е толкова просто.

Тя стисна здраво пръстите на ръцете си, разтърси глава и отсече:

— Не, не! Не мислиш това, що казваш!

Аз свих рамене.

— Защо мислиш, че ти разказах толкова много за себе си? За да убивам времето или за да се правя на интересен? Мислех, че добре ме познаваш. Не! Искам да ти покажа, че нищо не е такова, за каквото го мислиш или за каквото са те възпитали да вярваш. Богатство и мизерия, власт и страх, чест и позор, мъдрост и невежество, добро и зло — нищо само по себе си не е от значение. Единственото, което има смисъл, е какво правим от себе си и какви искаме да бъдем. Единственият истински грях е да отричаш, когато истината е известна. Аз съм се освободил от всичко. На практика аз съм никой. И за мен това е най-висшето, до което смъртните могат да се докоснат — това безметежно усещане на сила и власт. Друго не мога да ти предложа. Изборът е твой.

Тя дълбоко се развълнува. Устните й изтъняха и станаха съвсем бели. В очите й засвятка омраза.

— Имаш син — натърти тя. — На тринадесет години или повече. Щом като се имаш за толкова извисен, защо не си при него да го възпитаваш, та и от него да стане „никой“? Той е твоя плът и кръв. Поведи него по пътя си, а не мен. — Не, не! — възразих аз. — Защо ще искам да навредя на собствения си син? Той е Барди! Нека бъде по човешки щастлив! Освен това ни един баща не може да възпита сина си по свое подобие. Това е само илюзия. Дълбоко в сърцето си всеки баща мрази сина си, а синът баща си. Моят син има своя собствена съдба, така, както и аз самият.

— Ами аз? — попита още веднъж тя. — Какво искаш от мен?

— Когато видях за първи път твоите очи, разбрах, че човек все пак има нужда от друг човек — казах аз. — Ти също го знаеш — не се заблуждавай. Такова нещо се случва само веднъж, а за някои може би никога. Разкрих ти живота си, за да ти покажа, че всичко, което си имала или си смятала за свое притежание, е илюзорно и несигурно. Не ще загубиш нищо, ако се откажеш от всичко. Така или иначе с идването на турците ще бъдеш принудена да загубиш много. Заради теб самата се надявам, че в сърцето си вече си се простила с всичко, с което ще трябва да се разделиш.

— Думи, думи! — извика тя и потрепери. — Всичко това са само думи!

— И на мене ми е досадило от много приказки — съгласих се аз. — Но как да те взема в прегръдките си пред очите на твоя евнух? В моите прегръдки ще разбереш всичко и тогава няма да имаме нужда от приказки.

— Ти си луд — рече тя и се отдръпна от мен, но очите ни се срещнаха както пред „Света София“ — открито и прямо.

— Ана, любима моя! — заклех я аз. — Времето ни е на свършване и пясъчният часовник вече съвсем се е изпразнил. Щом те видях за първи път, разбрах, че това е трябвало да се случи. Възможно е да сме се срещали и в предишните си животи, но само за едно можем да бъдем сигурни — предопределено е било да се срещнем сега. Може би това е единственият ни шанс. Единственото място и време в цялата Вселена, отредено за нашата среща. Защо се колебаеш? Защо се самоизмамваш? Тя вдигна ръка и я постави на очите си. Така се завърна в дома си, при своите килими, порфирени плочки и прозорци, в своето собствено време. Завърна се при своето възпитание и при нещата, които познаваше.

— Баща ми стои между нас — изрече тежко тя. Бях загубил. Аз също се върнах във времето.

— Той отплава с корабите си в морето. Защо?

— Защо — повтори тя. — И ти питаш защо? Защото му омръзна от некомпетентната и безпомощна политика на императора. Защото той няма да преклони глава пред султана, както Константин. Щом като сме във война, трябва да се бием смело. Защо ли, питаш? Защото той е единственият истински мъж в този град, единственият истински грък. Той не се уповава на латинската помощ, а само на себе си и на своите дромони.

Какво можех да отвърна? Права или не, тя обичаше своя баща. Та нали беше Ана Нотарас.

— Значи вече си избрала? — казах аз. — Възнамеряваш да кажеш на баща си за мен?

— Да, така съм решила — отвърна прямо тя. — Ще кажа на баща си за теб.

Доброволно бях влязъл в капан. Не продумах повече ни дума, не желаех дори да я погледна. Но даже това е предопределено.