Мика Валтари
Черният ангел (37) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

15 март 1453

Пролет е разцъфнала навсякъде из града. Боси дечица продават цветя по улиците, а насред руините малчугани свирят на флейти. Няма по-тъжен и по-красив звук от този. Благославям всеки отминал ден, в който ми е позволено да живея.

Името на по-възрастната монахиня е Кариклеа. Баща й бил обущар и при това грамотен. Но Мануил казва, че името не подхождало на лицето й. Докато се хранела тя с готовност махала булото си. Обича да яде месо и да пие вино. Тя е само послушница в метоха и е доволна, че дървената й паница се пълни с толкова малко труд. Мануил й е обяснил, че желая преди идването на турците да се откажа от латинската си вяра и да се докосна до тялото Христово посредством заквасен хляб, както и да чета истинското верую без еретическите допълнения. Затуй ми е необходима помощта на сестра Ана.

Не знам какво си мисли за нас, но тя е взела Ана под крилото си и я уважава като образована и благородна жена, в постъпките на която една послушница не може да се съмнява.

Днес Джустиниани ме изпрати да наблюдавам военни упражнения край Златните порти и Ана с Кариклеа ми донесоха храна в плетена кошница. Това не възбуди подозрение. И на много други донесоха храна за обяд, тъй като мраморните кули на портата са далече от града. Младите монаси отидоха да се хранят в манастира на Свети Йоан Кръстител. Те са освободени от постене. По време на ученията лицата им са се налели и почернели. Те с удоволствие запрягат ръкави, отмятат калимявките си назад и слушат хвалбите на обучаващите ги инструктори. През време на почивките пеят на многоглас гръцки псалми, които са много красиви.

През Златните порти може да влиза само триумфиращата императорска процесия. Никой жив не си спомня да ги е виждал отворени. Сега те са зазидани в очакване на обсадата. В двете мраморни кули от най-стари времена са били затваряни политически затворници. Казват, че там отдавна няма никой, тъй като, идвайки на власт, Константин беше освободил всички политически затворници. Поседнахме на тревата в сянката на крепостната стена. Разчупихме погача, ядохме и пихме заедно. На Кариклеа и се приспа, поотдалечи се от нас, прикри лице с воала си и задряма. Ана свали сандалите си, които бяха прежулили до кръв краката й, и зарови пръсти в тревата. — От детството си не съм била така свободна и щастлива — рече тя. Сокол кръжеше високо в бляскавата пролетна синева. Понякога императорските ловджии пускат ловните си соколи, за да преследват египетски гълъби, като че ли от това можеше да има някаква полза? Бавно и зорко соколът кръжеше над главите ни. Ана прекара тънките си пръсти през тревата и без да ме поглежда заяви: — Научих се на състрадание към бедните хора. И не след дълго добави: — Монашеските одежди вдъхват доверие. Хората споделят болките и страховете си. Говорят с мен като с равна и това е нещо, което не бях изпитала преди. „Каква полза има от всичко това? — питат те. — Султанската войска е безчетна, а топовете й могат да сринат и най-могъщите стени с един единствен залп. Император Константин е предател, който сам се е положил в ръцете на папата. Продаде града и престола си за една чиния с грах. И за какво? Султанът не заплашва нашата вяра и под негова власт поповете ще могат спокойно да си гледат работата. Забранява само да се бият камбаните на църквите и манастирите. Под закрилата на султана вярата ни ще бъде запазена от латинците. Турците не насилват бедния народ, щом си плаща редовно налозите, които при султана са по-леки отколкото при императора. Защо му трябва на обикновения народ да умира или да попада в робство, само за да запази интересите на василевса и на латинците? Само нобилите и богатите има за какво да се страхуват от турците.“ Така открито говорят хората в своя страх.

Тя все още не ме поглеждаше. Настръхнах и охладнях. Какво ли искаше от мен? Какво ли целеше с тези си приказки?

— Необходимо ли е този град да бъде разрушен и плячкосан? Или да попадне в ръцете на латинците? — попита Ана. — Тези обикновени хорица не искат нищо друго освен да живеят мирно, нещо да вършат с работливите си ръце, да раждат деца на света и да съхранят вярата на дедите си. Има ли толкова велика кауза, заради която си заслужава да се умре? Те не притежават нищо друго освен този миг, този кратък живот на земята. Жал ми е за тях.

— Говориш съвсем като жена — рекох аз.

Беше неин ред да настръхне.

— Аз съм жена. Какво лошо има в това? — разгневи се тя. — И жената притежава разум и интелект. Имало е времена, когато този град е бил управляван от жени, и всеки път по-добре от времената, когато е бил управляван от мъже. Ако и сега жените имаха власт да решават, те биха отпратили латинците с корабите им и василевса заедно с тях.

— По-скоро турски тюрбан отколкото папска митра, така ли? — подхвърлих язвително аз. — Говориш с устата на баща си.

Гледах я и ужасно съмнение започна да ме обзема.

— Ана — казах аз. — Мислех, че те познавам. Възможно ли е да греша? Истина ли е, че тайно от твоя баща си останала в града? Или с негово знание? Можеш ли да се закълнеш?

— Ти ме обиждаш — извика тя. — Защо ми трябва да се кълна!? Моята дума не ти ли стига? Ако говоря с устата на баща си, това е защото съм започнала да го разбирам по-добре от преди. Той е по-талантлив държавник от императора и обича народа си повече от тези, които заради приятелството си с латинците са готови да превърнат града в руини и да подложат жителите му на заколение. Та той е мой баща! Никой друг не би се осмелил да се опре на василевса и на висок глас да изкаже убежденията си, както той направи в деня, в който ти и аз се срещнахме за първи път. Позволи ми да се гордея с него.

Лицето ми се вкамени, дори устните ми изстинаха.

— Това беше евтина демагогия — тихо подех аз. — Печелене на популярност по недостоен начин. Той не се противопостави на никого, а избра да се носи по течението. Моментна победа за сметка на собствената си душа, тъй като това не беше импулсивно деяние, а преднамерен опит да се вдигне народът на бунт.

Ана невярващо се втренчи в очите ми.

— Тогава ти наистина поддържаш унията? — изуми се тя. — Сърцето ти е латинско, а гръцката ти кръв е само измама.

— И ако това е така — опитах да се защитя аз, — кого ще избереш? Баща си или мен?

Бузите й пребледняха, а ъгълчетата на устата й бяха толкова напрегнати, че почти я загрозяваха. За момент бях сигурен, че ще ме удари, но тя се отпусна и махна безпомощно с ръка.

— Не ти вярвам. Ти не си латинец. Какво имаш толкова против баща ми?

Самообладанието ми беше изместено от ревнивия гняв на подозрението.

— Кой пита — ти или той? — избухнах грубо аз. — Той ли те изпрати да ме изпиташ, след като сам не успя да ме привлече на своя страна?

Ана скочи на крака и яростно заизтърсва полепналите по ръцете й стръкчета трева, все едно че искаше да се отърси от мен. Презрението в кафявите й очи изгаряше душата ми. Отвътре напираха сълзи.

— Това никога не ще ти простя! — извика тя и без да гледа побягна боса, удари пръстите на краката си в камъните и се разплака.

Не я последвах и не я съжалих. Съмнение бушуваше в душата ми и се надигаше като жлъчка в гърлото. Може би тя само се преструваше? Може би се надяваше, че ще се огъна и ще се опитам да пресуша измамните й сълзи?

Не след дълго Ана се изправи с провиснала глава и избърса с ръкав лицето си. Кариклеа се пробуди, седна и ни загледа с учудване.

— Забравих си сандалите — безизразно рече Ана и се наведе да си ги вземе.

Настъпих ги с крак. Пръстите й кървяха и аз отвърнах очи.

— Почакай — помолих. — Нека продължим нашия разговор. Ти ме познаваш, но не знаеш всичко за мен. Имам правото да се съмнявам във всеки — дори и в теб.

— Аз направих своя избор — процеди тя през зъби. — Аз, глупачката, избрах, като мислех, че ме обичаш. Хванах главата й с две ръце и я накарах да се изправи пред мен, въпреки че се съпротивляваше. Беше по-силна, отколкото предполагах, но все пак успях да я изправя и да обърна лицето й към себе си. Тя затвори очи, за да не ме гледа — така горчиво ме ненавиждаше в този момент. Ако не беше така добре въпитана, без съмнение щеше да ме заплюе в лицето.

— Трябва да разнищим това докрай — казах аз. — Имаш ли ми доверие, Ана Нотарас?

Тя изсъска безпомощно, сълзи покапаха от затворените клепачи и се затъркаляха по страните й. Въпреки това успя да промълви:

— Как да ти се доверя, като ти не ми вярваш? Такова нещо не очаквах от теб.

— Защо ми наговори всичко това преди малко? — обвиних я аз. — Може би не беше по нареждане на баща ти. Вземам си думите назад и моля за прошка. Но и ти май скришно в сърцето си се съмняваш, че все още съм на служба при султана. Така мисли и баща ти. Така мислят всички освен Джустиниани, който е протостратор и е по-умен от вас. Защо ти трябваше да ми говориш така провокиращо? Изпитваш ли ме?

Едва забележимо Ана започна да се успокоява.

— Това, което казах, беше разумно. Исках сама на себе си да изясня собствените си мисли и може би да разбера твоите, но не със зла умисъл. Народът говори така и това е самата истина.

Пуснах я и съжалих за грубостта си, а тя повече не се наведе за сандалите си.

— Трябва да се сложи край на приказки от този род — рязко казах аз. — Всеки, който говори така, е предател, макар и несъзнателен. Само султанът има полза от такива приказки, а той не познава милост. Не се съмнявам, че е щедър на обещания и намеци и позволява на пратениците си да ги разпространяват навсякъде, но той няма никакво намерение да се съобразява с тях, ако това не отговаря на плановете му. Мехмед уважава само смелостта. Отстъпчивостта за него е знак на страхливост, а в неговата империя няма място за слабите и за страхливите. Този, който говори за капитулация и вярва на султанските приказки, копае своя собствен гроб.

— Не разбираш ли, любима? — извиках аз, като я разтърсих за раменете. — Той е решил да направи от Константинопол своя столица — турски град, — и да превърне черквите в джамии! В този Константинопол, тук, няма да има място за гърци, освен като роби. Затуй той ще трябва да сравни цялата гръцка държава със земята и това е неговото намерение. Няма да се задоволи с по-малко и защо ли му трябва? Оттук Мехмед желае да владее над Изтока и над Запада. Затова няма никакъв друг изход освен да се бием, да се бием до последен дъх и дори без надежда. И ако на тази хилядолетна империя й е писано да падне, то нека падне с чест! Това е единствената истина! За майките в този град ще е по-добре, ако сами разбият главите на чедата си в камъните, отколкото да говорят за капитулация. Този, който коленичи пред султана, сам подлага глава под сатъра — все едно беден или богат. Повярвай ми, любов моя, повярвай ми! Познавам султан Мехмед и затова дойдох, за да погина с вас, а не да го последвам! Не бих желал да надживея гръцкия Константинопол.

Тя разтърси красивата си главица. Сълзи на гняв и унижение все още проблясваха в кафявите й очи. Страните й горяха. Беше като малко момиченце, несправедливо наказано от своя учител.

— Вярвам ти — промълви тя. — Длъжна съм да ти вярвам, но не разбирам, защо?

Невярващо тя посочи с ръка. Далеч над грамадите от сиви и жълти къщи се издигаха гигантските кубета на „Света София“. Измежду полетата от руини много други кубета се извисяваха над море от постройки. А близо до нас се въздигаха могъщите, огрени от слънцето крепостни стени, златистокафяви от годините, по-високи и от най-високите каменни къщи. Те пресичаха хълмове и долинки и докъдето стигаше човешкият взор, обгръщаха града в своята сигурна прегръдка.

— Не разбирам — повтори тя. — Този град е прекалено голям, прекалено древен, прекалено богат, дори в своята бедност и упадък, за да бъде ограбен и разрушен. Той е дом за стотици хиляди, които не могат да бъдат изклани или продадени в робство. Константинопол е прекалено голям, за да бъде напълнен с турци. Само преди сто, двеста години те бяха разбойници и овчари. Те имат нужда от нас, за да им построим стабилна държава. Султанът е просветен младеж, който говори гръцки и латински. Защо ще иска да ни погуби, след като завладее града? Защо ще му трябва да унищожава собствените си поданици? Нищо не разбирам та времето на Чингис хан и Тамерлан отдавна е отминало.

— Не познаваш Мехмед — започнах аз. Колкото и глупаво да звучеше, друго не можех да кажа. — Той е изчел всичко за Александър Велики. Изчел е старогръцката история и арабските сказания. Гордиевият възел е бил труден за развързване. За турците Константинопол е като гордиев възел. Изток и Запад, гръцко и латинско, омраза и недоверие, тайни и публични интриги, удържани и престъпени договори — многовековната политическа бъркотия на Византия. Възелът може да бъде развързан само с меч. Няма виновни и невинни, а само народ, подложен на заколение.

Припомних си искрящото от радост лице на Мехмед, когато четеше историята с гордиевия възел и от време на време ме питаше за някоя дума, чието значение не му беше известно. По това време султан Мурад беше още жив — дебел, меланхоличен и дребен, с посинели устни, подпухнал от пиене и вечно задъхан. Той умря на празнична трапеза, ограден от своите любими учени и поети. Беше толкова справедлив, милостив и отегчен от войни, че прощаваше дори на враговете си. Превзел беше Солун, победил бе край Варна и по принуда обсажда Константинопол, но никога истински не беше желал да воюва. Войната го отвращаваше. Отгледал беше обаче див звяр за наследник и през последните години на своя живот това ужасно го измъчваше. Трудно му беше да гледа Мехмед в очите — така чужд беше собственият му син.

Но как можех всичко да разкажа и да обясня това, което цели седем години беше част от моя живот?

— Мурад не вярваше във властта — подех. — За него владетелят беше малко повече от слепец, който трябваше да води незрящи. Само инструмент на развиващите се сили и на растящия натиск, който не можеше да ги управлява или да ги усмири. Наслаждаваше се на живота, обичаше жените, поезията и виното. На стари години започна да се разхожда пиян с роза в ръка и тогава дори красотата беше за него само суета. Мислеше се за шепа пръст и смяташе вселената за частица прах във вихъра на безкрайността. Въпреки това ревниво изпълняваше задълженията си, почиташе исляма и неговите проповедници, строеше джамии и основа университет в Адрианопол. Съвременниците му го величаеха като богоугоден строител на държавата. Той само тъжно се усмихваше, когато превъзнасяха победите и държавническия му талант.

— Мурад не вярваше във властта — повторих аз. — За него животът, дори животът на владетеля, не беше нищо повече от искра, която вятърът отнася и загася в тъмнината. Но Мехмед вярва във властта. Вярва, че с волята си може да повлияе на събитията. Той има повече интуиция и интелект от Мурад. Той знае! За него няма правда и неправда, няма истина и лъжа. Готов е, ако това е необходимо, да гази до колене в човешка кръв, за да изпълни своите планове.

— Мъдър е — продължих с приглушен глас. — И е прав. Страданията и смъртта на сто, на хиляда, на сто хиляди дори не са повече, отколкото страданията и смъртта на един. С цифри се измерват крайности — те са проста аритметика. Единственото мерило за страдание и смърт е Човекът — стаканът, който съдържа цяло море. Затуй Христос чрез страдания и смърт избави от грях целия свят. Бройките и цифрите са от значение само за онзи, който ще властва над определения с граници свят. За него хората са само цифри, видени в отношение с други цифри, но не и човешки същества.

Ана повдигна глава.

— Какво се опитваш да докажеш? — нетърпеливо попита тя.

— Любов моя — подех аз, — с прости и неточни слова се опитвах да ти кажа, че те обичам повече от всичко на този свят. Безутешно и безнадеждно те обичам. Ти си моята Гърция, ти си моят Константинопол. Щом е настъпил часът, този град трябва да бъде унищожен, така както и тялото ти ще се изпепели, когато му дойде времето. Затуй земната любов е ужасяващо безутешна. Когато обичаме, ние сме много повече пленници на времето и пространството. В теб живее тъгата по всичко преходно — стремежът към вечността.

— Скъпа моя — продължих аз, — любовта е бавна смърт. Когато те прегръщам и целувам, прегръщам и целувам смъртта. Така до полуда, така ужасно те обичам!

Но тя не ме разбра. Тогава рекох:

— Нарани краката си заради мен. Не ти нося нищо друго освен страдания и болки. Позволи ми да ти помогна.

Вдигнах сандалите й от земята и облегната на ръката ми я поведох към голямото водохранилище. Трудно й беше да ходи, а магарешките бодили се впиваха в нежните й ходила. Придържах я и тя се облягаше на мен. Нейното тяло ми имаше доверие, макар че гордостта и мислите й бяха против мен. Помогнах й да седне близо до отточното корито и измих краката й. Изплакнах кръвта от разранените й пръсти. Миех нейните боси крака? Внезапно тя пребледня и се оттдръпна от мен.

— Недей — рече Ана. — Не прави така! Не издържам?

Тя беше моя. Някъде в далечината козар свиреше на дървена флейта и пискливите протяжни тонове пробождаха сърцето ми. Слънцето напичаше над главите ни. Взех нейния бял крак в ръката си. Кожата му беше топла и жива. Ако я бях взел в прегръдките си, тя нямаше да може да ми устои дори да желаеше, но не се страхуваше от мен — гледаше ме открито с големите си кафяви очи.

— Стани — подканих я аз. — Облегни се на врата ми, за да ти завържа сандалите.

— Лицето ми гори — рече тя. — Не го забулих заради теб и сега то ще почервенее от слънцето. Краката ми също са изгорели, защото в дъжд и пек ходя без обувки.

Благословен да е всеки ден, в който ми е разрешено да живея!

Щом тя си замина и военните упражнения продължиха, гръмнахме с един топ от крепостната стена. Джустиниани искаше да привикне доброволците към трясъка, огъня и пушека на изстрела и да им покаже, че той е по-скоро страшен, отколкото опасен. Един от императорските артилеристи зареди оръдието с най-големия възможен заряд, прицели се и гръмна, а каменното гюлле, голямо колкото човешка глава, прелетя над външната стена и над дълбокия ров и падна, като разтърси земята. Но от това голямата стена се разтресе още повече, пропука се и големи камъни започнаха да се ронят по земята. Въпреки че никой не пострада, опитът потвърди думите на Джустиниани, че топовете са по-опасни за тези, дето стрелят с тях, отколкото за врага. Инцидентът имаше потискащ ефект. Монаси и занаятчии с ужас разглеждаха пукнатината в стената, не вярваха на собствените си очи и разбираха колко илюзорна беше нейната непоклатимост.

Зад стените, докъдето стига погледът, всичко е обезлюдено. Пресните дънери на отсечените за по-добра видимост кипариси и чинари блестят от слънцето на фона на зеленокафеникавата земя. Дори плодните дървета са изсечени и всички къщи са разрушени, за да не предоставят прикритие и строителен материал на врага. Някъде много близо до хоризонта се издига висок стълб от пушек като от горящи сгради. Никакъв друг признак на живот не се забелязва из тази опустошена земя.

Подвижният мост все още не е унищожен. Наредих отчасти зазиданата порта да бъде отворена и изпратих няколко души да приберат гюллето. И на най-способните каменоделци им трябва цял ден, за да изработят топка от твърд камък с определен диаметър. Разпределих стрелците с лъкове по кулите и бойниците на външната стена, все едно че провеждахме истинска атака. Изпратени извън стените, хората се чувстваха незащитени и постоянно страхливо се озъртаха наоколо, но скоро се окуражиха, изкопаха гюллето и го донесоха със себе си.

Някои от тях се разхладиха, като поплуваха в преградния ров, който беше наскоро завършен и водата в него беше още чиста. Ровът е тридесет стъпки широк и още толкова дълбок и се пълни с вода чрез умно иззидани канали от морето и от големите водни резервоари в различните части на града. Преграден е на интервали, съобразени с насечеността на местността, за да не изтича водата нахалост, и е като серия от басейни между стените на града и окръжаващата го суша. Близо до Влахернския палат ровът прекъсва, защото там теренът стръмно се спуща към залива. За сметка на това стените и кулите в този участък са много по-масивни, а постройките на двореца са включени в околовръстните укрепления, за да се образува една непрекъсната крепост чак до морския бряг.

Но днес голямата крепостна стена бе пропукана с един единствен изстрел, даден от собствените й бойници.