Джейн Костело
Нежененият ми приятел (87)

Глава 87

Като се имаше предвид, че майка ми се бе изправила лице в лице със смъртта само преди осемнадесет часа, изглеждаше забележително жизнерадостна.

— Колко типично, нали? — Тя разопакова някакъв шоколадов бонбон и го пъхна в устата си. — Всички в сериала „Династия“ имаха джакузи, но ничия къща не изгоря до основи.

Доминик се усмихна и ми предложи полупразната кутия луксозни шоколадови бонбони.

— Не, благодаря — отвърнах тихо.

— Предполагам, че Кристъл Карингтън^[1] не е плувала в някакво си приспособление за бременни — продължи майка ми.

Сигурно беше направена от по-издръжлив материал, отколкото аз. Докато доволно се тъпчеше с шоколад, аз се чувствах така, сякаш бях цапардосана по главата с парна ютия.

Това не се дължеше единствено на пожара — макар че този факт бе достатъчен, за да се чувствам разстроена чак до 2020 година. В съзнанието ми се въртяха мисли за Хенри, който сега беше на път за летището в Манчестър, изпълнен с надежди и мечти за следващите дванадесет месеца.

Надявах се да не бе прекалено ядосан, задето се измъкнах, но пък наистина си имах добро извинение, макар че часовете за посещение всъщност започваха едва в единадесет и половина. Доминик бе свършила добра работа, като успя да подкупи една от медицинските сестри с половината от розите на мама, за да ни пусне по-рано.

— Тук не останаха много бонбони — промърмори тя, като разви зелената опаковка с триъгълна форма. — От кого ги купихте, от баща ти ли?

Нямаше да се изненадам, ако Хенри предложеше брак на Ерин, докато ги нямаше. Ето какво се случваше на подобни пътешествия, те променяха живота ти. При тази мисъл ми се повдигна.

— Цветята са прекрасни — възхищаваше се Доминик. На масичката до леглото на майка ми имаше композиция от цветя, достойна за кралска сватба.

— Те са от Джаспър. Той никога не върши половинчати неща.

— Искам такъв шеф — заяви Доминик.

Мама се ухили:

— Извоювах си го, след като в продължение на двадесет и една години чистих тоалетни.

— Със сигурност ли джакузито е предизвикало пожара? — попитах аз.

— Така изглежда. — Мама захапа един лешников бонбон. — Било е монтирано неправилно, като от единия ъгъл е изтичала вода. Смятат, че тя е стигнала до електрическата инсталация на къщата. Пожарната ще изготви доклад, но засега теорията е тази.

— Ти си невероятно спокойна, мамо — отбелязах аз. Малко по-рано лекарят ми бе казал, че смята, че все още бе под въздействието на шока. И макар че имах медицинско обяснение за спокойствието й, тя започваше да ми изкарва акъла.

— Жива съм, нали? — сви рамене. — Нищо не може да се сравни с това да се изправиш срещу Онази с косата и да й кажеш да си метне инструмента на рамо и добре да обмисли нещата.

— Ами къщата? — обадих се колебливо. Не исках да я разстройвам.

— Слушай, част от мен е съсипана заради къщата. Живели сме там, откакто се оженихме. Но едва ли някога щеше да попадне на страниците на списание „Провинциален живот“.

— И все пак. Технически сте бездомни — намесих се внимателно, защото рано или късно мама трябваше да приеме този факт. Това никак не я натъжи.

— Е, нали ще ни подслоните за няколко месеца? Сигурна съм, че застраховката ще стигне за хотел, но там е толкова безлично…

Ококорих се. Бях вън от себе си от радост, че родителите ми бяха живи, но щеше да е по-добре да не ми превземат всекидневната.

— Трябва да го обсъдя с Доминик. Има само две спални.

— Ще измислим нещо — намеси се Доминик. Не можех да не се възхитя на състраданието й. И на наивността й.

На вратата се почука и когато се обърнахме, видяхме, че това бе татко. Носеше болнична пижама, която беше забележително подобрена версия на собствената му. В неговия случай нямаше съмнение, че събитията от изминалата нощ му се бяха отразили значително. Макар че лекарите казаха, че физически щеше да се възстанови напълно, той изглеждаше унил и измъчен. И все пак, когато пристъпи напред, измъкна букет цветя иззад гърба си. Бяха едва една четвърт от размера на букета на Джаспър, но нямаше никакво значение.

— Никога не съм предполагала, че ще доживея този ден — каза майка ми, пое цветята и заби нос в една хортензия.

Той се поколеба, очите му се напълниха със сълзи:

— Толкова съжалявам, мила.

— За кое? — попита майка ми.

— За басейна за раждане. Вината е изцяло моя. Проклетата вина е изцяло моя.

Майка ми се намръщи и забелязах, че очите й се наляха със сълзи.

— О, я ми дай целувка, глупчо такъв — каза тя и го привлече към себе си. — Та нали ми спаси живота.

Двете с Дом се спогледахме и решихме да се оттеглим от стаята.

Татко ни забеляза и се изправи.

— Не се тревожете, няма да оставам — каза той. — След няколко минути ще дойде лекарят ми, та се отбих само да оставя цветята. Ще се видим като хората по-късно.

При тези думи той изчезна. Моят баща, героят. До известна степен.

— От колко време сте женени? — попита Доминик.

— Тридесет и една години — отвърна майка ми и изправи едно от клюмналите цветя на татко.

— Добра реклама сте — добави Доминик. — Никога не съм мислила, че ще кажа подобно нещо. Не че двете с Луси имаме кой знае какъв късмет с любовния си живот напоследък. Ех, Луси.

Майка ми ме погледна:

— Значи все още не си казала на Хенри?

Кръвта нахлу в лицето ми.

— Какво да каже на Хенри? — попита Доминик.

— Благодаря ти, майко — въздъхнах аз. — Много си дискретна.

— Дискретна ли? Нямаш нужда от дискретност, а от действие. Казала ли си му, или не?

— Ами, аз…

— Какво да му каже? — повтори Доминик.

— Аз… виж, нищо.

— Луси — строго отсече майка ми. — Кога излита на околосветското си пътешествие?

Сведох поглед:

— Днес. Сега. На път е към летището.

— Какво трябва да кажеш на Хенри? — Доминик просто не се отказваше.

— Аз… ами…

— Кажи й, Луси — обади се майка ми. — Давай.

— Какво да ми каже? — сопна се Доминик, на която вече започваше да й писва от всичко това.

— Тя е влюбена в него. — Майка ми кръстоса ръце на гърдите си. — Нашата Луси е влюбена в Хенри.