Джейн Костело
Нежененият ми приятел (36)

Глава 36

Знаех какво бях казала, че щях да направя, ако Пол отново ме покани да излезем. Но това беше, преди да го стори. Освен това възможността да си остана сама в събота вечер, докато всички останали бяха навън, беше толкова ужасяваща, колкото и еротично парти със сексиграчки в къщата на баба ми. Затова се съгласих на още една среща, вероятно прекалено лесно.

Много ми се бе искало да ми предложи някакво брилянтно извинение заради това, че не се появи на раздаването на бизнес наградите. Внезапен смъртен случай в семейството, неочаквана ампутация на крайник, силно земетресение, причинило повсеместни щети върху имота му — всичко звучеше приемливо. Можеше и да поднесе пълзешком извинение, задето не ми се бе обадил по телефона повече от седмица.

В крайна сметка той така и не спомена проблема и със срам трябваше да си призная, че не го и притиснах. Беше предателство до мозъка костите на постфеминистичното ми същество, което отчаяно се страхуваше да не би да е променил решението си и което бе избрало по-лесния вариант да си държи езика зад зъбите. Самоуважението ми бе разбито на пух и прах, но поне не се налагаше да стоя пред телевизора и да гледам „Англия търси талант“.

— Хайде, Ивана Тръмп, покажи ни каква е новата ти придобивка — каза майка ми.

Очевидно трябваше да си намеря и нов тоалет, на съвсем разумна цена, а не нещо безумно скъпо. Може би трябваше да се досетя, че щеше да е голяма грешка да се отбия в къщата на родителите си, носейки торбите от пазаруването. Особено в този случай, когато бяха шест на брой.

— Нито една от покупките ми не беше скъпа — казах й аз, като се чудех защо изпитвам такава нужда да се оправдавам.

— О, да бе — саркастично изрече тя, докато оглеждаше полата. — Изглежда така, сякаш е дошла от магазина за дрехи втора употреба.

Кухненската врата се отвори със замах и Дейв влетя в стаята. Той носеше девет торби.

— Всемогъщи боже! — възкликна майка ми. — Спокойно можем да кажем, че вие двамата преживявате глобалната рецесия, без да претърпите никакви поражения. Както изглежда, разполагате с повече налични средства и от Елтън Джон.

— Добре, мамо — каза Дейв, метна торбите на масата и се запъти към хладилника. — Има ли нещо за ядене?

Дейв непрекъснато ядеше, при това не особено здравословна храна. Ако някога спреше да тренира вдигане на тежести, за няколко седмици щеше да заприлича на Големия Буда.

— Намира се туй-онуй — каза майка ми, — но да не си пипнал пая със свинско, защото баща ти ще побеснее.

Дейв се завъртя. Устата му беше така натъпкана с пай, че приличаше на прасе сукалче. Той преглътна.

— Кажи му, че има един от мен — изрече между хапките.

Майка ми се облещи:

— Какво си купил? Хайде, нека да погледнем.

— Нито една от покупките ми не беше скъпа — невинно изрече той.

— Там виждам чанта на Рейс — подметнах аз.

Той направи физиономия:

— И какво от това?

Свих рамене:

— Само казвам, че техните неща едва ли са евтини.

В очите му засвятка гняв:

— А ти си била в проклетия магазин на „Уисъл“. Обзалагам се, че техните клиенти не са от Бюрото за безработни.

Намръщих се:

— Какво значение има?

— Ама че си глупава, нали и аз това казвам.

По лицето ми вече бе изписано най-доброто ми заядливо изражение на петнадесетгодишна тийнейджърка и се готвех за следващия си коментар, когато майка ми ме изпревари:

— Вие, двамата, престанете! Така ли ще продължавате да се държите и когато станете на осемдесет?

Станах и си взех торбите.

— Така или иначе изчезвам, мамо — обадих се аз. — Благодаря за чая.

Когато стигнахме коридора, се сетих нещо:

— О, не съм те питала как мина урокът ти по салса?

Тя заоглежда ноктите си:

— Беше малко недодялано, както си и мислех.

— Недодялано ли?

— Ами — тя въздъхна, — това наистина не е за мен.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Всички тези приказки за въртящи се бедра и как всеки трябваше да се настрои, беше малко…

— Малко какво?

— Прекалено.

— Ясно. Значи не ти е харесало?

— Не особено.

— Значи няма да ходиш отново?

Тя сви рамене:

— Ами, нямаше, но Денис не спира да настоява.

— Харесало ти е — изтърсих аз.

— Не е вярно. — Човек би си помислил, че я обвинявах, че бе нанесла някому тежка телесна повреда.

Канех се да отвърна и да потвърдя факта, в който бях сигурна, но вместо това се задоволих с една многозначителна усмивка.

Майка ми отвори вратата:

— Не знам защо ме гледаш така. Човек да не си признае нещо, веднага го приклещвате.