Джейн Костело
Нежененият ми приятел (21)

Глава 21

Следващите опити на Хенри да прелъсти някоя жена завършиха кажи-речи със същия успех. И въпреки че двете с Ерин не трябваше да го наглеждаме, в крайна сметка сторихме нещо добро. Всичко, ама наистина всичко, което беше научил по време на нашите упражнителни сесии, се изпаряваше от главата му, когато се озовеше на разстояние три метра от някоя истинска, жива жена.

Основният проблем бе, че изглеждаше толкова неуверен. Всеки път, когато приближеше някоя жена, разтревоженият му поглед я караше да се вторачи подозрително в него, сякаш се чудеше дали нямаше да й се наложи да използва срещу него спрея си за самозащита, в случай че е решал да я изнасили.

Когато най-накрая подхвана разговор с някаква жена на бара, тя беше толкова пияна, че едва стоеше на краката си, а какво оставаше да го фокусира. След петминутен „разговор“, което от страна на Хенри означаваше дрънкането на 210 думи в минута, а от нейна страна — много лигавене, тя се подхлъзна от стола си и се стовари на пода.

Хенри й се притече на помощ, но един сто и десет килограмов мъжага с физиономия на раздразнен булдог го сграбчи за раменете. Оказа се, че той бе неин брат. Хенри се опита да го успокои, но двете с Ерин се намесихме, преди нещата да се объркат, и му наредихме да се омита.

— Не върви добре — обади се Хенри, когато се разположихме в другия край на бара. — Може би не съм създаден за подобно нещо.

— Глупости — казах му аз и пъхнах още една бутилка бира в ръцете му. — Просто трябва да се отпуснеш. Съвсем сериозно.

— Не мисля, че проблемът се крие в отпускането, Луси. Ако беше така, отдавна да съм се захванал с ароматерапия.

— Не, Хенри. Подкрепям Луси по този въпрос — заяви Ерин. — Не забравяй това, което ти казахме. Не забравяй колко добре изглеждаш. Имаш правото наравно с всички останали да сваляш жени.

— Как върви? — попита Доминик, като се появи изневиделица с усмивка на лицето.

— Горе-долу — отвърнах дипломатично.

— О? Хенри, колко номера успя да събереш?

— Не питай — отвърна той. — Вижте, съжалявам, ако съм ви разочаровал, но не се получава. Беше напълно различно във всекидневната ни.

Доминик го хвана за ръката.

— Къде отиваме? — изглеждаше така, сякаш бе арестуван, задето бе нарушил условията на паричната гаранция.

— Идваш с мен — каза тя и се отправи с бойна стъпка към другия край на залата.

— Господ да му е на помощ — измърморих аз.

Ерин се подсмихна и започна да бели етикета на бирената бутилка.

— Казах ли ти, че Дарън, Джеймс и Аманда заминават на пътешествие? — попита тя.

Това бяха старите й приятели от колежа. За разлика от мен — бях много немарлива в поддържането на отношенията със старите си приятели (с изключение на Хенри) — Ерин фанатично държеше връзка с почти всеки, дори и със съучениците от основното училище, с които вече нямаше нищо общо, освен папката с колажи от капачките на мляко.

— Едно време нали си падаше по Дарън? — попитах аз.

— О, това беше преди сто години — усмихна се тя. — Бях луда по него в университета, но нищо не се получи. Доста флиртувахме, но или той излизаше с друга, или аз с друг.

— Къде ще пътуват?

— Навсякъде. Първо Европа. После Далечния изток. Целта е да видят колкото се може повече страни за една година, преди да се озоват в крайната точка — Австралия.

— Уау. Не са ли малко старички за подобно приключение, което човек предприема, след като завърши гимназията. Ами работата им?

Ерин сви рамене:

— Аманда работи на свободна практика от цяла вечност и е сигурна, че ще поема работа и по време на пътуването. Другите са спестявали и ако се налага, ще работят.

— Не съм убедена, че това все още ми звучи привлекателно. Двамата с Хенри обикаляхме три месеца из Европа с каравана „Фолксваген“, след като завършихме университета. Беше фантастично, но съм свикнала с материалните блага прекалено много, за да го направя сега.

— Разбирам те, но трябва да си призная, че малко им завиждам.

— Наистина ли?

Тя кимна:

— Една част от мен наистина се чуди дали сега, когато двамата с Гари се разделихме, не би трябвало да помисля върху подобна възможност.

— Какво ще стане с къщата ти, с работата ти?

— Лудост е, нали? Това е част от очарованието.

— Е, би могло да ти се отрази добре — признах аз. — Просто не предприемай подобно нещо само защото не искаш да се натъкнеш на Гари тук. Разбрано? Не забравяй, не си направила нищо лошо. Не ти трябва да се втурваш да бягаш.

— Знам. — Несъмнено бе благодарна за загрижеността ми.

— Не искам да си мислиш заради разговора ни този следобед, че не съм го преодоляла. През по-голямата част от времето нямам проблеми с това. Просто понякога изпадам повторно в криза. Този следобед се получи точно така.

Доминик се появи отново и се тръшна на мястото до Ерин:

— Мисията е приключена — заяви тя и погледна към часовника си. — До затварянето на това място може и да има само десет минути, но най-сетне оставих Хенри да сваля мадами.

— Как успя да го постигнеш? — попитах аз.

— Приближих се до онези момичета в ъгъла и се заговорих с една от тях за дизайнерската рокля на Кейт Мос от магазините „Топшоп“. Бих я съзряла от километър. После представих Хенри.

— И? — попита Ерин.

— Ами беше на път. — Изглеждаше доста доволна от себе си. — Или поне аз си мисля, че беше. Джъстин, великолепният мъж, с когото бях по-рано, си тръгваше, защото утре сутрин трябваше да хване самолета, та затова излязох да му дам целувка за сбогом.

Присвих очи:

— Значи смяташ, че Хенри се оправя добре с онези жени?

— Едно е сигурно: едва ли бих могла да го уредя по-добре — отговори тя. — Всичко, което трябваше да направи, бе…

Изречението на Доминик увисна във въздуха, когато Хенри се доближи към масата ни сам.

— Какво стана? — попитах аз.

— Ами. — Той сви рамене. — Не съм сигурен.

— Какво искаш да кажеш с това „не съм сигурен“? — Доминик се намеси вбесена. — Взе ли й номера или какво?

Хенри извърна поглед.

— Хенри!

— Не.

— Защо не? — настоя Доминик.

— Изглеждаше толкова изтъркано. Това… не е в мой стил.

— Именно — звучеше разочаровано. — Да си уговаряш срещи не е в твой стил. Нима не помниш, че се опитваме да променим точно това?

— Знам, че си права, Доминик, но смятам, че не й се сторих привлекателен.

— Как разбра? — попитах аз.

— Просто имах такова чувство.

— Хей, вие, компанията — обади се портиерът, докато се приближаваше към масата ни. — Време е да се прибирате у дома.

С неохота се отправихме към изхода.

— Не се тревожи, Хенри — прошепнах му аз. — Това беше едва първият ти опит. Повярвай ми, ще стане по-лесно.

Отворих вратата и пуснах Ерин пред себе си, като се надявах, че никой не бе видял, че бях стиснала палци.