Джейн Костело
Нежененият ми приятел (60)

Глава 60

Двамата с Хенри преживяхме и една предишна любовна авантюра, когато бяхме на четиринадесет, макар че като я наричам с това име, звучи много по-сложно в сравнение с нас двамата по онова време.

Беше лятото на 1996 година. „Фюджийс“ бяха на първо място в класациите, всички се надяваха Англия да спечели европейското по футбол, а аз наскоро се бях сприятелила със Симон Хемингс. Симон беше дъщерята тийнейджър, от която всички родители биха вдигнали ръце: беше физически преждевременно развита (носеше сутиен с чашка Б, докато аз все още гледах „Скуби Ду“) и бе обсебена от мисълта за момчета.

Седях до нея в часовете по френски и един ден, когато от нас се очакваше да се научим как да се оплакваме от скъпия билет за влака, тя ми подаде бележка. Разгънах я под чина и я прочетох, докато се опитвах да изглеждам очарована от някакъв пасаж в учебника по френски.

„Какво мислиш за Бен Бечълър? Смятам, че прилича на Гари Барлоу от групата «Тейк Дет».“

Натиснах листчето с крак и написах:

„Повече прилича на Кен Барлоу“^[1].

Подадох й го, докато се опитваше да сподави кикота си.

През следващите седмици това се превърна в ритуал. Дори когато се заклех, че ще се концентрирам върху уроците, с наближаването на размяната на посещения във Франция, което щеше да е през лятото, бях погълната от кореспонденцията със Симон. Пишехме си за всичко — като се започнеше от това кой според нас щеше да се целува най-добре в класа и се стигнеше до Джейк Робъртс, приятел на Дейв, и до неговия невероятно сладък задник. От три месеца тайно харесвах Джейк, но не бях казала на никого с изключение на Хенри, а сега и на Симон.

В края на всеки час натъпквах бележките в чантата между кутиите за моливи, един брой на списанието „Само на 17“, коректор за лице на „Римел“ и два компаса. След седем седмици часове по френски бях събрала достатъчно хвърчащи листчета, с които можех да запаля малък горски пожар.

Никога не си бях представяла, че някой ще ги открие, докато един вторник вечерта, когато си бях в стаята, чух как Дейв и приятелите му се смееха на долния етаж. Заслизах плахо по стълбите и замръзнах. Те четяха бележката, която си бяхме писали със Симон същия ден, в която тя питаше дали бих позволила на Джейк да ме опипа през блузата. Отговорът ми беше недвусмислен: „Естествено. Само дето шепата му щеше да е по-пълна, ако бе докопал някоя от пуйките на фермата «Бърнард Матюс».“

Когато шестте момчета, които се превиваха от истеричен смях, включително и самият Джейк, се обърнаха и погледнаха към мен, авторката на това унизително признание, едва не припаднах от срам. В мен кипяха сълзи и ярост, но реших, че една уравновесена дискусия щеше да е най-добрият начин да се оправя с Дейв.

— Мразя те, Дейв, ужасно малко лайно! — изкрещях аз и профучах край тях с все сила.

По лицето ми се търкаляха горещи сълзи, когато се втурнах към вратата. Почти бях излязла навън, когато остра болка разкъса ръката ми. Погледнах надолу, без да спирам, и разбрах, че се бях порязала на рамката на вратата. Кръвта се процеждаше през плата на училищната ми риза, но не ми пукаше. Трябваше да стигна до Хенри.

Къщата им беше пет пъти по-голяма от нашата. Помня, че първия път, когато отидох там, се почувствах така, сякаш беше паралелна вселена.

Не само книгите я правеха различна от нашата, макар че тяхната колекция можеше да съперничи с тази на Британската библиотека. Това се дължеше и на сувенирите от студентските години на родителите му, когато бяха вземали активно участие в политиката, на кориците в рамка на хумористичното списание „Частен детектив“, на пръчиците китайски тамян и етноукрашенията. Това бе къщата на изтънчено и образовано семейство и въпреки че боята по стените се лющеше, а в банята имаше влага, бях обзета от благоговение.

Онази вечер Хенри отвори вратата и само след миг долови моето страдание:

— Луси, какво се е случило?

— Може ли да вляза? — измърморих аз.

Майка му беше на работа до късно, а баща му беше в градината, където се грижеше за кукуряците си, нещо, което можеше да го откъсне от света в продължение на няколко дни. Хенри ме въведе в спалнята си. От диск плеъра се разнасяше музиката на електронния дует „Лефтфийлд“. Той избута купчината учебници от леглото си. Не спирах да плача, а той настоятелно ме помоли да му кажа какво става.

Сигурно е било доста неловко да повторя какво се бе случило. Хенри беше момче, също като приятелите на Дейв — защо тогава недоразвитите ми гърди не ме караха да се чувствам толкова унизена пред него? Не знаех. Единственото нещо, което знаех, бе какъв щеше да е отговорът му.

— Ако не могат да разпознаят едно страхотно изречение на самоирония, то тогава са по-тъпи, отколкото ги мислех — каза той и кръстоса ръце.

— Доста са тъпи — подсмръкнах, изпълнена с благодарност.

— Виждаш ли — усмихна се той. — Не заслужават отново да мислиш за тях.

Кимнах колебливо и после отново избухнах в сълзи.

— О, Луси! — Той изглеждаше притеснен.

Тогава се случи най-удивителното нещо. Хенри се изправи и грабна палтото си.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Там, у вас — Очите му пламтяха. Никога преди това не го бях виждала такъв. Бях впечатлена, но не и глупава. Хенри беше на четиринадесет години. Дейв и приятелчетата му бяха с две години по-големи и бяха шестима. Ако се изправеше срещу тях, щеше да е наистина много смело, но и двамата знаехме, че нямаше никакви шансове.

— Не ставай смешен — прошепнах аз.

— Не е смешно. Никога не съм те виждал така разстроена.

Когато го погледнах в очите, видях колко искрен бе той, с каква готовност беше решен да се изправи срещу чудовищно превъзхождащата го сила, за да предизвика шест хлапета, които бяха по-големи, по-здрави и застрашително по-тъпи.

Накрая го убедих, че предпочитам да седим и да си говорим. Но не можех да се преструвам, че тайничко бях колкото изненадана, толкова и доволна от реакцията му. И това нямаше да се окаже единствената изненада за вечерта.

Докато двамата с Хенри си говорехме, терзанията ми изчезнаха. Едва когато тръгнах към банята, трепнах от болка.

— Какво има? — попита Хенри.

— О, нищо — казах аз, докато смъквах жилетката си. Раната изглеждаше по-зле, отколкото беше в действителност: не беше дълбока, но в първия момент на човек би му се сторило, че ръката ми е послужила за обяд на гладен ротвайлер.

— Не ми изглежда като нищо.

— Изтичах толкова бързо от вкъщи, че си закачих ръката на рамката на вратата — казах му аз. — Не успях да напусна сцената достойно, както се бях надявала.

— Нека да погледна — каза той и внимателно нави ръкава на ризата. — Изчакай минутка тук. — Изчезна на долния етаж и се върна с аптечката за първа помощ и купа вода.

Хенри проми раната, докато аз седях и се взирах през прозореца. Влажният памучен тампон галеше нежно кожата ми и аз се отдадох на успокояващата му топлина, като затворих очи, а събитията от вечерта се изпариха от съзнанието ми.

Тогава почувствах върху кожата си нещо различно от памучния тампон и отворих очи. Устните на Хенри милваха раната ми толкова приятно и внимателно, че сърцето ми преля от радост. Той спря и погледна смутено встрани.

— Всичко е наред — прошепнах аз. В очите ми напираха сълзи на щастие и се почувствах пометена от вълна любов, истинска любов към Хенри.

И тогава прецаках всичко.

Не разбрах какво ме бе подтикнало да го направя, защото беше очевидно, че целувката на Хенри беше невинен жест, чиято единствена цел бе да облекчи раната ми. Трябваше да оставя нещата такива, каквито си бяха, но вместо това се приведох към него и го целунах по устните.

Не беше истинска целувка — тепърва ми предстоеше да разменя първата с Джеймс Федъргил на екскурзията до увеселителния парк „Алтън Тауърс“. Това беше като целувката, която можете да видите в старите филми, където двамата главни герои са стиснали здраво устните си, без да има какъвто и да е намек за пускане на език.

Насред целувката осъзнах колко неправилно беше това. Колко неуместно и абсурдно. Отдръпнах се.

— Съжалявам — притиснах уста с опакото на ръката си.

— Няма проблем — смотолеви той. Но имаше, бях сигурна.

Изминаха месеци, преди отново нещата да тръгнат постарому, разбира се, след като Дейв се извини и ме увери, че Джейк Робъртс „във всеки случай си падаше малко кретен“. Едва след месеци двамата с Хенри можехме отново да се гледаме в очите, без да се почувствам като някоя развалина, разтърсена от несигурност и разкаяние.

Но нещата наистина се върнаха към нормалния си ход. Беше нужно известно време, но се получи.

Като се имаше предвид, че бяха минали четиринадесет години, преди устните на Хенри отново да докоснат моите, бях сигурна, че нещата пак щяха да си тръгнат постарому. Рано или късно.