Джейн Костело
Нежененият ми приятел (68)

Глава 68

Когато Хенри не се прибра у дома, разбрах, че молитвите ми не са били чути. Не бе кой знае колко изненадващо — дори самата аз бях ужасена, че бях отнесла въпроса до нашия Създател, когато някои части от света бяха опустошавани от война и глад. Фактът, че бях споменала световния мир и жестокостта към животните така, между другото, едва ли щеше да Го накара да се почувства доволен.

Вече беше десет часа сутринта и единственото заключение, до което можех да стигна, бе, че Хенри официално си имаше ново гадже.

Обадих се на Доминик, като се опитвах да сподавя хленченето си, когато тя ми вдигна.

— Имам нужда от шопингтерапия — съобщих аз.

— Да не си имала среща снощи? — попита тя.

— Кое те накара да го кажеш?

— Звучиш депресирано.

— Не и този път. Наблизо ли си за една шопингобиколка, или…?

— Съжалявам, миличка. Двамата с Джъстин заминаваме за една вечер — каза тя извинително. — Приятна малка къща за гости в Йоркшир дейлс. Преди представата ми за ада бяха места като това.

— О, в такъв случай прекарай си страхотно.

— Какво има всъщност? Не можеш ли да ми кажеш по телефона?

— Добре съм, честно.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Какво ще кажеш да си наваксаме на обяд идната седмица?

— Идеално — отвърнах аз, като се опитвах да звуча весело.

Пожелавам ти страхотен уикенд.

— И на теб, мила — добави тя.

Затворих и пробвах с Ерин, но веднага се включи гласовата й поща.

— Здрасти, Ерин — започнах аз. — Надявам се, че си добре. Мина толкова много време, откакто за последно се видяхме, и… ами, чудех си дали ще си навита да се видим днес. Знаеш къде съм, така че ми се обади. Чао.

Ерин не се обади, но вместо това ми изпрати съобщение по обед:

„Съжалявам, Луси. Днес няма да успея. Ще ти звънна по-късно!“

Да пазаруваш сама, се оказа безсмислено преживяване. Не че непрекъснато не съм пазарувала сама, но днес raison d’etre^[1] беше компанията, а не покупките.

И все пак наваксах липсата на компания с експлозия от покупки и само час след пристигането ми в центъра на града носех достатъчно чанти, с които можех спокойно да поставя началото на моя собствена линия за дрехи. Можеше и да съм нещастна, ала поне сега щях да бъда нещастна, но облечена с вкус. С мъка се насочих към паркинга, преди да се изложа на риска от пълен фалит, и тъкмо се канех да се кача в колата, когато ги видях.

Хенри и Ерин.

Моят Хенри и моята Ерин. Заедно. Смееха се, хванати ръка за ръка.

Единственото, което исках да направя, бе да се разплача.