Джейн Костело
Нежененият ми приятел (29)

Глава 29

Церемонията по награждаването се проточи толкова дълго, че когато наближи моментът да бъде оповестена „Най-добра пиар или рекламна агенция“, почти се бях обездвижила. Погледнах към мястото, където седеше Роджър, за да му покажа вдигнат палец в знак на подкрепа. Само дето мястото му беше празно.

— Къде е Роджър? — пророних аз.

Жената от десния му край, изпълнителен директор на някакъв ритейл парк, озадачено сви рамене. Хората започнаха да шепнат на масата ни. Най-правдоподобната теория бе, че Роджър бе излязъл навън преди няколко минути, за да разговаря по телефона, но оттогава насам никой не го беше виждал.

— Изборът на победителя в категорията „Най-добра пиар или рекламна агенция“ се оказа изключително трудна задача за нашите съдии — обяви водещият, весел и преждевременно оплешивял изпълнителен директор на Спестовна каса за жилищно кредитиране. — През последните години конкуренцията в този сектор стана изключително жестока, с предизвикателното темпо, налагано от новооткритите бизнес компании, които я превръщат в развиваща се, но и изискваща много енергия индустрия.

— Какво ще стане, ако спечелим? — изсъсках аз към останалите. — Кой ще прибере наградата?

— Както изглежда, това ще си ти! Хахахахахаха! — изсмя се Карутърс и се зае с чинията, отрупана с огромна купчина сирене, плячкосано от дъската, на която го сервираха.

— Но аз не мога! — Стомахът ми се сви. — Мразя речите. Не мога да се оправя с тях. Просто не мога.

— Избраната агенция демонстрира всички фактори, които са критични за успеха в този сектор: изключителен растеж на печалбите, голям брой клиенти от различни сектори и високо ниво на творчески умения, благодарение на които всеки един от клиентите й е спокоен, че е рекламиран максимално добре.

Завъртях се наоколо, търсейки помощ. Изведнъж устата ми бе така пресъхнала, че имах чувството, че си бях правила гаргара с пясък.

— Не се тревожи — прошепна Хенри, който беше усетил паниката ми. — За тази награда се борят двадесет агенции…

— И победителят е…

— Спокойно, Луси — продължи Хенри. — Вие вероятно няма да…

— „Пиймън-Браун Пиар“!

Светлината на прожектора премина през залата, когато шестстотин гости започнаха да ръкопляскат вяло, но въпреки всичко аплодисментите звучаха някак си оглушително. Премитах, когато прожекторът освети очите ми, и ги заслоних с ръка. Всеки един от гостите на масата гледаше към мен.

— Луси — прошепна Хенри, — мисля, че ще трябва да се качиш на сцената.

— Няма да стане. — Бях като гръмната. — Не мога да помръдна.

Не преувеличавах. Въпреки че девет чифта очи ме умоляваха да се изправя и да тръгна към сцената, краката ми щяха да са по-склонни да ми служат, ако ми бяха сложили епидурална упойка.

Когато аплодисментите започнаха да отшумяват, над залата се спусна неловко мълчание. Единственият звук, който можеше да се чуе, бяха ударите на сърцето ми, които гърмяха в ушите ми, сякаш бях прекарала уикенда в съседство с тонколоните на някой хардкор денс фестивал.

— Ъъъъ… „Пиймън-Браун“, там ли сте? — Водещият нервно се засмя. Публиката започна да хихика.

— Хайде, мацко! Мислех, че си най-старшата по длъжност тук! — кикотеше се Карутърс, като плюеше наоколо полусдъвкани бисквити и синьо сирене.

— Луси, ще трябва да го направиш — каза ми Хенри. Погледнах го отчаяно. Той се усмихна окуражително. — Ще се оправиш.

— Не може ли ти да идеш? — изскимтях аз.

Той замълча:

— Искаш ли да го направя?

Канех се да кажа „да“. Знаех, че Хенри щеше да го направи заради мен, без капчица колебание.

Тогава осъзнах колко абсурдно щеше да изглежда: съквартирантът ми получаваше награда от името на моята компания, с която нямаше нищо общо. Дължах го на себе си, на „Пиймън-Браун“ и на моя наставник, самия Роджър Пиймън, и трябваше да го направя, въпреки факта, че спокойно бих могла да го сритам, задето изчезна.

— Не се тревожи, отивам — надигнах се аз.

Прожекторът се завъртя и решително се спря върху мен.

Музиката ехтеше. Очевидно това беше опит от страна на звуковия техник отново да разбуди публиката. И действително, започнаха да ръкопляскат.

Запрепъвах се, поклащайки се несигурно заради високите токове, докато шумно се придвижвах между масите. Стигнах до сцената и започнах бавно да преодолявам четирите стъпала към подиума, и то с такива движения, сякаш изпълнявах номер на въже. Като по чудо успях да стигна до най-горното стъпало невредима, грабнах наградата от водещия, целунах го по бузата и се оттеглих зад катедрата, като я сграбчих отчаяно, и макар че полагах усилия, продължавах да треперя така, сякаш бях получила сърдечен пристъп. Можех да чуя как зъбите ми тракаха и се молех да не се чува по микрофона.

Взрях се в морето от очакващи лица и се зарекох, че няма да се вцепеня. Не трябваше да се вцепенявам. Не можех да разочаровам нито компанията, нито Роджър, нито дори самата себе си.

И все пак, дали някога бях заставала пред такава ужасяваща гледка? Мисля, че не.

— Бихте ли желали да кажете няколко думи, госпожице…? — попита водещият, като, без съмнение, искаше да си свърша работата.

— Ъм, да — прочистих гърлото си.

Опитах се да измисля нещо, което да кажа. Нещо силно, незабравимо и остроумно, нещо, което щеше да накара всички в залата незабавно да наемат „Пиймън-Браун“. Но не можех да измисля нищо. Всемогъщи боже, защо не можех да измисля нищо?

Тогава ме обхвана вдъхновение: щях да направя онзи стар номер и да си представя, че всички в залата бяха голи. Да!

Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Когато ги отворих, всички, до последния човек, бяха чисто голи. Гледката не беше красива, всъщност беше дяволски противна. Но се получаваше… наистина се получаваше!

— За компания като нашата това е огромна чест — обърнах се към публиката, като се удивих на себе си колко убедително звучах. — През последните години постигнахме значителен успех, като спечелихме едни от най-добрите клиенти в региона и наехме на работа най-талантливия персонал. Тази престижна награда е признание за неуморната работа на един брилянтен екип от хора.

Вървеше доста добре.

Обмислих следващото си изречение и се усмихнах на някаква жена от първия ред. Както и останалите, тя беше чисто гола. Циците й бяха толкова увиснали, че човек би си помислил, че бе прекарала последните седемдесет години в кърмене.

— Обаче има друг човек, който трябваше да приеме тази награда. Някой, който не успя да се качи тук и вместо това ме насади на пачи яйца.

За мое облекчение и задоволство, публиката се разкиска. Някакъв мъж от масите в левия край, който беше попрекалил с пиенето, продължи да се смее, след като всички останали замлъкнаха. За мен щеше да е доста ужасяващо, ако той носеше нещо повече от папийонка и черните чорапи с детска картинка.

— Човекът, който трябваше да бъде тук, е двигателната сила, в която се крие успехът на „Пиймън-Браун“. Човек, с когото съвместната работа е страхотно преживяване и който е истински вдъхновяващ шеф…

Извисих глас, за да съобщя името на Роджър, когато мъжът с шарените детски чорапи разкръстоса крака и пред погледа ми лъсна противният му инструмент.

— Моят директор…

Отчаяно се опитвах да се отърва от образа на атрибута на господин Чорап, но незнайно защо бях като хипнотизирана от него.

— Роджър…

Единственото нещо, върху което можех да се концентрирам, беше неговият…

— … Пенис.

Изчаках следващата серия от аплодисменти, но, за мое учудване, залата бе застинала в мълчание. Тогава хората започнаха да се смеят. Смееха се неудържимо. И нито един от тези негодници не ръкопляскаше.

Реших веднага да се изнижа. Прекосих на бегом сцената и се запрепъвах по стълбите. Лицето ми пламтеше толкова ярко, че се изненадвах как още не се бе включила противопожарната аларма. Когато се върнах на мястото си, всички на масата изглеждаха слисани, включително и Хенри.

— Кое му беше толкова смешното? — усещах как сълзите напираха в очите ми.

Хенри изглеждаше изненадан.

— Нима не разбра какво каза? — изглеждаше така, сякаш се канеше да ми съобщи новина за някаква тежка загуба.

— Какво?

Той се размърда на мястото си и се наведе към мен, за да ми прошепне нещо:

— Луси, нарече шефа си Роджър Пенис.

— Роджър Пиймън — повторих аз.

— Не Пиймън, а Пенис — изсъска той.

— Пиймън — упорствах аз. — Нарекох го Роджър Пиймън. Това е името му.

— Не, Луси. Не е вярно. Нарече го Роджър Пенис.

Започнах да клатя главата си, но бях така вцепенена, че въобще не осъзнавах какво правя.

— Не — изкряках аз. — Не е възможно да съм го направила. Не е възможно.

Хенри нежно ме прегърна. Погледнах и видях, че Роджър се бе върнал. Вдигнах наградата, усмихнах му се в жалък опит да изглеждам победоносно. Но изразът на лицето му ми подсказа, че шефът ми не беше в настроение да ликува.