Джейн Костело
Нежененият ми приятел (81)

Глава 81

— Как е джакузито? — говорех по телефона с майка ми ден след като новата им придобивка бе монтирана в свободната спалня.

— Джакузи ли? Според думите му беше това.

— О! Значи татко не е донесъл джакузи вкъщи?

— Не, Луси. В свободната ни спалня има басейн с вода с размери три на три метра, но не и джакузи.

— Объркана съм. Какво е тогава?

Тя въздъхна:

— Басейн за раждане.

— Басейн за раждане? Имаш предвид като басейн, в който можеш да родиш?

— Правилно. Точно когато си помислих, че вкусът на баща ти към стоки ментета не би могъл да стане по-странен, той докара това у дома. — Тя не звучеше впечатлена. — Очевидно са се отървали от тях в акушеро-гинекологичната болница, където работи като портиер приятелят на баща ти Робо. В това нещо са били родени над хиляда бебета. Това е прекрасна статистика, но тя действа разрушително на представата ми да си пийвам мартинитата в него като Джоан Колинс.

Чух плясък на вода.

— Не знам какъв ти е проблемът — изкрещя татко. — Тук е страхотно. А освен това е бил почистен. Никога нямаше да разбереш, ако не ти бях казал.

— Отстрани има лепенка, на която пише какво да правиш, ако ти се скъса амниотичният сак — изръмжа тя. — Сигурно ме мислиш за вчерашна.

Реших да сменя темата:

— Как върви новата ти работа?

— Направо блестящо. Обожавам я.

Поколебах се, докато се опитвах да разбера дали не беше саркастична.

— Честна дума — продължи тя, като усети моя скептицизъм. — Екипът е страхотен, а и Джаспър е фантастичен шеф. Не мога да повярвам какъв късмет извадих.

— Господи, наистина звучиш ентусиазирано.

— За първи път чувствам, че мога да направя кариера. Както и да е, миличка, а ти готова ли си вече?

— Всъщност не. Най-добре да изчезвам. Ще се отбия да ви видя през уикенда, става ли?

Затворих телефона и влязох в спалнята си, като оглеждах хаоса.

— Майка ти ли беше това? — провикна се Хенри от коридора. — Как е новата й работа?

— Тя е толкова доволна, че очаквам да я включат в химна на компанията. — Взех една стара преса и я отнесох към коридора, за да я прибавя към купчината. — Не мога да повярвам, че за четири години сме натрупали толкова много боклуци.

— Не ми говори — промърмори Хенри и добави нещо, което приличаше на част от водолазна екипировка.

— Откъде взе това? — попитах аз.

— Майка ми го донесе от една екскурзия — ухили се той. — Предизвика фурор в градския център за отдих и развлечение.

Избухнах в смях.

Купчината ни за благотворителния магазин беше станала толкова висока, че приличаше на връх Кинабалу на остров Борнео. Не бях много убедена, че щяха да ни благодарят. Беше трудно да преценя кое изглеждаше по-отблъскващо: моите компактдискове — колекция от смотани албуми от края на деветдесетте години, или учебниците на Хенри.

— Учудвам се, че ще се отървеш от това — заявих аз, когато добави „Учебник за изкореняването на маларията“ от Емилио Пампана.

— Имам две копия.

— Ами останалите книги?

— Отиват в къщата на родителите ми. — Той сви рамене.

Духовният им дом — изведнъж усетих как очите ми се напълниха със сълзи. През цялата сутрин бях по-емоционална и от някой финалист на шоуто за музикални таланти „Х-Фактор“ и рано или късно трябваше да се случи. Усърдно се захванах отново с опаковането на вещите си.

— Добре ли се чувстваш? — попита тихо Хенри.

— Да — подсмръкнах аз. — Сенната ми треска се е обострила.

Бързо се запътих към кухнята, твърдо решена да не ме види как плача, и започнах да обвивам съдовете в хавлиени кърпи.

— Луси…

Хенри беше застанал на вратата, лицето му излъчваше загриженост. Устните ми започнаха да треперят.

— О, ела тук. — Той пристъпи напред и ме прегърна. Притиснах лице към меката и гладка кожа на врата му, докато по страните ми се стичаха парещи сълзи. Колкото повече се опитвах да спра да плача, толкова по-трудно ставаше.

— Ще ми липсваш, това е всичко — успях да промълвя.

— Ти също ще ми липсваш. — Той помилва косата ми. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Думите му ме накараха да се отдръпна. Да не би да искаше да каже…

— Не че ще загубим връзка — продължи той. — Винаги ще бъдем приятели.

Хиляди неизречени думи напираха в гърлото ми, но единственото нещо, което успях да измрънкам, бе:

— Да.

Той ме целуна по главата и потърка гърба ми:

— Сега. Хайде, жено, стегни се. Имаш красив апартамент, в който трябва да се нанесеш.

На входната врата се почука.

— Хей, вие двамата — провикна се Доминик и прескочи някаква разхвърляна купчина. — Нима не сте чували нищо за безопасността? Някой може да влезе и да открадне половината неща от апартамента ви.

— Бих му оставил бакшиш, ако ни отърве от тях — заяви Хенри.

— Отбих се, за да видя как се справя новата ми съквартирантка — обади се Доминик. Изглеждаше по-добре в сравнение с преди няколко седмици. Не напълно безупречна както обикновено, но кожата й бе много по-сияеща, а косата — по-лъскава.

— О, добре — отвърнах аз. — Ще извикам камиона за пренасяне едва утре сутрин, така че разполагам с още време, за да опаковам тези неща.

— Ами ти, Хенри? — продължи тя. — Готов ли си за голямото пътешествие? Тъкмо се връщам от апартамента на Ерин. Тя едва се сдържа.

— Да, много съм развълнуван, благодаря — отвърна Хенри. — Остават само два дни.

Погледна ме загрижено, за да разбере дали все още бях разстроена. Положих всички усилия, за да издържа стоически.

— Слушай, красавице — Доминик се обърна към мен, — сдобих се с ключовете от апартамента. Иска ли ти се да дойдеш, за да надникнем? Знам, че трябва да се нанесем едва утре, но не мога да устоя.