Джейн Костело
Нежененият ми приятел (28)

Глава 28

Напоследък хората доста се надсмиваха над политическата коректност, но ако човек се натъкнеше на някой като Дейвид Карутърс, щеше да си спомни защо е била създадена.

Космите по лицето му бяха като на староанглийска овчарка, като почти непрекъснато от устата му капеха лиги. Карутърс беше баснословно богат собственик на различни производствени компании, като две от тях бяха представлявани от „Пиймън-Браун“. Освен това беше най-мърлявият човек, който някога бе съществувал, и ако имах възможност да избирам, не бих седяла и на километър разстояние от него, та какво оставаше да съм до него.

Не бях съзнавала, че съществуват мъже като него, допреди няколко години, когато бях присъствала на подобно събитие и бях забелязала, че опипваше задника на шефката на финансовия отдел на компанията „Съвилс“.

Тя бе отговорила на това, като се бе обърнала рязко и го бе зашлевила през лицето с такъв шамар, който можеше да й спечели роля във филма „Кунгфу панда“. За съжаление, това само го бе окуражило. След като в продължение на двадесет минути се бе опитвала да го отблъсне, тя се бе отказала и си бе тръгнала, като всички гости — и мъже, и жени — бяха останали ужасени от случилото си, но въпреки това никой не бе пожелал да се намеси. Някак му се бе разминало. Не знаех как, но бе успял да се отърве невредим.

— Ама че съм късметлия, седя до най-красивото момиче в цялата зала — лигавеше се той и беше нахлул толкова много в личното ми пространство, че някой трябваше да извика НАТО.

Усмихнах се неловко и придърпах стола си сантиметър по-близо към този на Хенри.

— Ето, желаете ли меню? — тикнах твърдия лист към Карутърс, като се надявах, че присъствието му между нас щеше да бъде достатъчно ясен намек. Вместо това той го сграбчи и го метна настрани, след което опря лакти върху масата и се наведе към мен. Когато откриех организатора на плана с местата, щях да го удуша.

— Ти си една от онези прелестни пиар мацки в „Пиймън Браун“, нали? — Той извади от джоба си кърпа и избърса потта от червеното си като цвекло чело.

— Работя в пиара, но никога не бих се класифицирала като „мацка“ — отвърнах аз, като му метнах вледеняващ поглед. Не можех да не го презирам, въпреки че ни беше клиент.

— Секретарка ли си? — попита той.

— Като изключим самия Роджър Пиймън, аз съм най-старшият член на персонала тук.

— Хахахахахахахаха! Тук си имаме борбена мацка! — Той намигна на Боб Макинтайър, шефа на експедиторската компания, който седеше от левия му край. — Не ги ли обожаваш?

Отчаяно погледнах към Хенри, който седеше от дясната ми страна. Но като се имаше предвид, че отдясно на него беше Рейчъл, неговият фен клуб, състоящ се от един член, беше ясно, че той не бе в състояние да говори с мен. Карутърс грабна бутилка червено вино и наля нехайно в чашата ми, след което започна да пълни и своята.

— Хайде, да се гипсираме — изпръхтя той и ме сръчка в ребрата.

— Не пия червено вино — заявих категорично.

— Какво? — измуча той. — А би трябвало. Доказано е научно, че от него жените получават по-силен оргазъм.

— Нима? — отвърнах хладно, а Боб Макинтайър се отмести неловко. Той очевидно се забавляваше с идеята да ме спаси, но все още не бе решил как да го стори, без да направи сцена.

— Макар че едва ли има жена, която да се притеснява за това, когато е с мен. Хахахахахаха! — Той стовари ръка върху масата, доволен от собствената си духовитост, а аз се придърпах още по-близо към Хенри.

— Бяло вино, госпожо? — попита сервитьорът.

— Да, моля — кимнах аз и отпих голяма глътка веднага след като ми наля чашата.

Канех се да стана и да се извиня, че отивам до дамската тоалетна, когато всички бяха помолени да заемат местата си, ако все още не го бяха направили.

— Страхоооотно! Точно от това имаме нужда — изрече насмешливо Карутърс. — Пет часа речи, изнесени от цял тон скучни бизнесмени. Ще трябва сами да се погрижим за забавлението си. — Той отново се наведе към мен и ми намигна.

Преместих стола си така енергично, че едва не станах причината да съборя четирима от съседите си — Хенри, Рейчъл и двама от гостите, които седяха от дясната й страна.

— Извинявайте — прошепнах аз, но Рейчъл явно нямаше нищо против.

Награждаването беше по-дълго и скучно от миналогодишното. Но така поне Карутърс нямаше възможността да си отваря много устата, като изключим случаите, когато правеше инфантилни коментари за „жените на върха“, когато награждаваните бяха жени.

С напредването на вечерта мислите ми се насочиха към съобщението на Пол. Първоначално го бях приела за чиста монета — че бе изникнало нещо важно. Но сега започнах да се чудя. Дали не искаше да се отърве от мен, защото бях чиста нула в изкачването на планини? Очевидно не ми бе повярвал, че миналия месец бях покорила връх Сноудон. Или още по-зле — вероятно си бе помислил, че травмата ми не е била толкова тежка, колкото я бях представила. Може би ме смяташе за хипохондрик. Я чакай малко, ама че нагъл тип! Кой бе той, че да дава преценка за травмите ми? Не бе квалифициран медик. Почувствах как ме залива негодувание, преди да си спомня, че кракът ми не би могъл да е по-здрав, дори и да принадлежеше на някой спринтьор от олимпийските игри.

Изведнъж ме осени една идея. Трябваше да му изпратя съобщение. Да му напиша нещо остроумно и забавно, но в същото време да звучи загрижено, в случай че спешната ситуация беше толкова важна, колкото бях разтръбила на всички.

Измъкнах телефона си и започнах да пиша.

„Надявам се, че всичко е наред. Жалко, че не дойде, вечерта е страхотна!“

Включих го на беззвучен режим и поставих телефона до по-малката чиния за хляба, като хвърлих на Роджър такъв поглед, сякаш исках да му кажа, че очаквах жизненоважно обаждане от редакцията на „Таймс“. Очевидно единственото нещо, което го занимаваше в момента, бе номинацията му за награда, защото въобще не забеляза.

Изчаках търпеливо да получа отговор, като ту се унасях, ту идвах на себе си между наградите. Но час по-късно бях принудена да приема: Пол нямаше да отговори.