Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (92)

90.

В много отношения имах чувството, че водя двойствен живот — вероятно защото беше точно така. Тази сутрин, след сеанса със Санди Куинлан, трябваше да се заема с Антъни Демао. Бях решил, че след малкия пробив, постигнат при последната ни среща, е добре да го вместя в графика си за колкото е възможно повече допълнителни сеанси. Все още не знаех какви са отношенията помежду им след сцената в моята чакалня, на която бях станал свидетел.

Изпитах облекчение, когато видях, че тази сутрин, докато Санди излизаше, двамата не се погледнаха. Тя май се чувстваше неудобно. Антъни изглеждаше безразличен. Това ме зарадва, защото те нямаха нужда от връзка помежду си. Просто ми се струваше нередно.

След като Санди си замина, поведението на Антъни започна да се променя. Несъмнено беше развълнуван и правеше впечатление на по-неуверен от обичайното. Въпреки жегата той носеше дълги панталони и камуфлажно яке, плътно закопчано. Влезе в кабинета ми и се тръсна на кушетката.

После Антъни отново стана и заснова из стаята. Крачеше забързано, напъхал ръце в джобовете, мърморейки под нос.

— Какво става? — почувствах се накрая задължен да го попитам. — Изглеждаш ми развълнуван.

— Така ли мислиш, докторе? Имах друг сън, при това две нощи подред. Сън за Басра. За шибаната пустиня, за войната, за всичките онези проклети девет метра огнева зона, ясно ли е?

— Антъни, ела и седни тук. Моля те. — Той й преди се беше опитвал да ми разказва за Басра, но не бе споделил достатъчно, за да разбера какво имаше предвид. Предполагах, че по времето на войната в Ирак е преживял нещо ужасяващо, но не знаех какво бе то.

Когато Антъни най-после се отпусна на кушетката, аз забелязах, че под якето си имаше някаква издатина. Знаех какво бе това и се изправих рязко. Пулсът ми се ускори.

— Въоръжен ли си? — попитах го.

Той отпусна ръка върху якето.

— Не е зареден — озъби се. — Няма проблем.

— Моля те, дай ми го — подканих го аз. — Не можеш да носиш оръжие тук.

Антъни ме изгледа с присвити очи.

— Казах вече, че не е зареден. Не ми ли вярвате? А освен това имам разрешително за носене на оръжие.

— Не, за тук нямаш. — Изправих се. — Това е. А сега най-добре да си вървиш.

— Не, не. Ето, вземете го. — Внезапно Антъни бръкна под якето си и измъкна деветмилиметров колт. — Вземете проклетото оръжие!

— По-бавно — предупредих го. — Хвани го само с два пръста за дръжката. Остави го върху масичката за кафе. И задръж другата си ръка там, където е.

Антъни се взря в мен по някакъв нов начин, сякаш едва сега бе проумял нещо.

— Вие, какво, да не сте ченге?

— Просто направи това, което ти казвам.

Той остави колта върху масичката за кафе. След като проверих, че не е зареден, го прибрах в чекмеджето на бюрото си, заключих го и бавно си поех дъх.

— А сега искаш ли да поговорим за съня ти? — попитах го. — За Басра? Какво ти се е случило там?

Той кимна. После започна да говори. И отново закрачи нервно из стаята. Но сега поне не беше въоръжен.

— Сънят започва по един и същи начин… Нападнаха ни и аз успях да допълзя в окопа. Както винаги. Но този път не бях сам.

— За Мат ли говориш? — попитах. И преди бяхме навлизали надълбоко в този сън.

— Той беше там с мен, да. Бяхме само ние, двамата. Бяхме се откъснали от ротата.

Мат беше негов приятел, за когото той вече ми бе разказвал. Работили заедно в един и същи камион за доставка на муниции, но не знаех нищо повече от това.

— Господи, той беше тежко ранен. И двата му крака приличаха на хамбургери, истинска кървава каша. Трябваше да го дърпам за ръцете. Това бе всичко, което можех да направя. — Обърна се и се загледа в мен, търсейки помощ.

— Антъни, за съня си ли говориш сега, или за случилото се в онази нощ?

Сега гласът му спадна до шепот.

— Именно в това е цялата работа, докторе. Все си мисля, че говоря и за двете. Мат крещеше като някакво диво, ранено животно. А когато го чух да крещи — в съня, сякаш знаех, че съм го чувал и преди.

— Успя ли да му помогнеш? — попитах.

— Всъщност не. Не можех да му помогна. Нищо не можеше да му помогне. Дори и лекарите не успяха да спасят Мат, толкова беше зле.

— Добре. И какво стана после?

— Мат започна да говори: „Няма да се оправя. Няма да я бъде моята“. И все това си повтаряше, до безкрай. Не бях сигурен дали е бил улучен от нашите, или от бръснатите глави. Нямаше накъде да вървим… Не и с него, с простреляните му крака и с цялата тази шуртяща кръв. И тогава той започна да ме моли: „Убий ме. Направи го. Моля те“.

Видях, че Антъни изцяло се е потопил в съня си, в ужаса на случилото се в онази нощ през войната. Оставих го да продължи.

— Той взе своя автомат. Едва го държеше. Плачеше, защото не можеше да го направи, а аз плачех, защото не исках да го направи. А отвсякъде ехтяха оръдията. Небето беше осветено като на Четвърти юли.

Антъни поклати глава и престана да говори. Очите му се наляха със сълзи. Мислех си, че го разбирам — не му достигаха думите, за да опише всичко това.

— Антъни? — попитах. — Помогна ли на Мат да се самоубие?

Една сълза се търкулна надолу по страната му.

— Притиснах ръка върху ръката на Мат и затворих очи… После стреляхме. Заедно. — Антъни се вторачи в мен. — Вярвате ми, нали, доктор Крос?

— Би трябвало…

— Не зная — каза той с гневен блясък в очите си. — Вие сте лекарят. Вие би трябвало да разберете разликата между лошите сънища и реалността. И я разбирате, нали?