Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (111)

109.

Предната врата на хижата не беше заключена. Следователят Стив Милс ни изчака отвън и след като влязохме, веднага разбрахме защо. Остатъци от храна и боклук бяха гнили вътре може би от месеци. Вонята беше непоносима.

— Дотук беше с малките райски кътчета — въздъхна Бри и притисна кърпичка към носа си, все едно че се беше озовала на място, където е извършено убийство. А може би беше точно така.

Главната стая служеше едновременно като кухня, трапезария и всекидневна. От широкия прозорец отзад се разкриваше приятен изглед към реката. По цялата странична стена Бел бе подредил работния си тезгях, осеян с най-различни инструменти и няколко десетки рибарски примамки в различни етапи на изработване. На стената висеше малка колекция от рибарски пръти.

Цялата мебелировка, като се изключат двата кожени шезлонга, изглежда бе изработена от самия Тайлър Бел. Включително и два шкафа за книги от чамово дърво.

— За един човек може да се съди по книгите му — обади се Милс, който накрая реши да се присъедини към нас.

Изправи се пред шкафовете и се зае да разглежда съдържанието им. — Биографии… Космология. И нито един роман. Само документалистика. Това говори ли ви нещо?

— Чии биографии? Това би бил първият ми въпрос — заявих и се приближих, за да проверя лично.

Имаше няколко тома, посветени на американски президенти — Труман, Линкълн, Клинтън, Рейгън, Джордж Буш-старши и Джордж Буш-младши. Имаше и на други световни лидери: император Хирохито, Маргарет Тачър, Осама бин Ладен, Хо Ши Мин, Чърчил.

— Може би е свързано с мания за величие? — предположих. — Това подхожда на представите ни за ВПУ. Или поне на това, което си мислим, че знаем за него.

— Не звучиш много уверено, когато говориш за разузнавателните си сведения — промърмори сърдито Милс, който явно спадаше към мърморковците.

— Не съм. Той още от самото начало ни обърква. Обича да разиграва разни игрички.

Спалнята на Тайлър Бел беше усойна — малка и тъмна. Вътре имаше тоалетна чиния и умивалник, но разделени с още един шкаф за книги. Никъде не видях нито вана, нито душ, нито каквото и да е друго приспособление за къпане, ако не броим близката река. Всъщност дори ми напомняше по-скоро за затворническа килия… А това отново ме подтикна да се замисля за Кайл Крейг. По дяволите, какво общо имаше Кайл с нещата тук?

Единственото украшение бяха трите фотографии в рамки на стената, подредени вертикално, което ми напомни за новия уебсайт на ВПУ. На най-горната черно-бяла снимка се виждаше сватбен портрет — вероятно майката и бащата на Тайлър Бел. На средната бяха снимани две кучета от породата голдън ретривър.

А най-долу бе третата фотография с петима възрастни, застанали пред същия червен пикап, който сега беше изоставен отвън, пред хижата.

Разпознах трима от тях и това ми послужи като отправна точка за следващите ми разсъждения: Тайлър Бел, Майкъл Бел и Марти Лоуенщайн-Бел, която накрая беше убита от съпруга си. Но другите двама, мъж и жена, не ми бяха познати. Една от жените бе вдигнала два пръста като буквата „V“ зад главата на Тайлър. Да не го смяташе за дявол?

— Не е ли странно? — обади се Бри. — Те наистина изглеждат щастливи. Не мислиш ли?

— Може би действително са били. По дяволите, вероятно той още е.

Накрая, след като в продължение на часове проверявахме всеки сантиметър от спалнята, се върнахме в голямата стая, за да се заемем с кухненския ъгъл, който бяхме оставили последен в списъка за претърсване. Нямаше смисъл да отваряме този стар хладилник по-рано, отколкото се налагаше. Отдавна беше излязъл от мода, очевидно беше работил дълги години. Повечето от храната в него приличаше на закупена на едро — зърнени храни, консервиран боб, подредени в найлоновите торби от магазина покрай кутиите с някаква непозната за мен каша на прах.

— Сигурно обича горчица — отбеляза Бри. На вратата на хладилника имаше бурканчета с няколко вида от нея.

— Както и мляко. — Беше се запасил с две опаковки по половин галон, като едната от тях не беше отваряна. Наведох се, за да погледна по-отблизо.

— Млякото не издържа дълго — констатирах аз.

— Не само млякото. — Бри отново бе притиснала кърпичката си към носа и устата си.

— Не, имам предвид, че една от тези опаковки е с дата, която е с цял един ден по-късно, след като са го видели тук за последен път. — Изправих се и затворих вратата на хладилника. — На други картонени опаковки има дата от девет след това. Защо му е било необходимо да купува мляко, след като се е готвел да изчезне?

— Освен това — додаде Бри — защо е трябвало да потегли така внезапно? По всичко личи, че тук си е живеел спокойно… Кой би могъл да го притесни?

— Точно така. Това е погледнато от друг ъгъл. А сега по коя следа да поемем?

Обаче явно не бе съдено да ми отговори на този въпрос. Почти веднага след като го зададох, телефонът ми иззвъня и всичко се промени за пореден път.