Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (75)

73.

Не можах да изляза от Националния музей по въздухоплаването и космоса до пет сутринта, а работният ни ден дори още не бе приключил. Двамата с Бри изпратихме Сампсън да се прибере у дома, при жена си и малкото си дете, след това подкарахме обратно към Балтимор, където все още ни очакваше купчина бумащина. И ситуация, която трябваше да осмислим, ако изобщо бе възможно.

По пътя разговаряхме за жената, която беше съучастничка на ВПУ в „Бест Уестърн“ — шофьора на спортната кола. Дали я бе наел за една вечер? Или през цялото време му е помагала в убийствата? Още не можеше да се каже, но сценарият водеше до доста хипотези за лудешкото преследване по I-95, някои от които изглеждаха свързани с Кайл Крейг и бягството му от затвора във Флорънс.

Щом най-после пристигнахме пред „Бест Уестърн“, двамата с Бри се прегръщахме около минута в колата, но това беше всичко — прегръдка и целувки. После трябваше да влезем вътре. Още беше рано, за да се обадя у дома, затова изчаках до по-късно сутринта. Когато най-сетне го направих, попаднах на телефонния секретар.

Опитах се съобщението ми да прозвучи безгрижно — точно противоположното на това, което изпитвах.

— Хей, пиленца, татко е. Вижте, цяла сутрин ще работя, но късно следобед ще се прибера. Обещавам. Струва ми се подходяща вечер да отидем на кино. Ако успея да убедя някой от вас да ме придружи. — И ако успеех да остана буден.

Бри вдигна уморените си очи от някакви книжа и ми се усмихна.

— Сигурно си много уморен. Ти наистина си много добър баща, Алекс.

— Опитвам се. Но със сигурност съм един виновен баща.

— Не — поклати глава Бри. — Ти си добър баща. Повярвай ми. Моят беше лош.

Както се оказа, минаваше три часът, когато най-после се довлякох до къщата ни на Пета улица. Един душ и нещо за хапване и отново щях да съм готов за излизане. Може би ми трябваше само час или два да подремна.

Тъкмо излизах от колата, когато зърнах посивялото лице на Джени. Стоеше на предната веранда и ме гледаше как вървя по алеята. Очите й бяха застинали и когато погледите ни се срещнаха, тя не помръдна, нито ми заговори.

— Какво става? — попитах, докато се изкачвах с отпуснати рамене по стълбите. — Да не би нещо да се е случило?

— Да, татко, определено се е случило. Деймън избяга.

Усетих, че нозете ми се подкосяват. Какво? Може би бях толкова уморен, че не бях чул правилно какво ми каза Джени.

— Избягал? За какво говориш? Къде е той?

— Излезе от къщи преди пет часа и още не се е върнал. Не е казал на никого къде отива. Нищо. Нана е откачила.

Това не се връзваше. Не и с Деймън. Това просто не беше в негов стил.

— Пет часа? Джени, какво става? Какво пропускам?

Дъщеря ми се втренчи в мен.

— Баскетболният треньор от „Кушинг Академия“ идва днес тук — да говори с теб. Пропусна срещата. С онзи треньор от колежа в Масачузетс, не помниш ли?

— Отлично знам какво е „Кушинг“, Джанеле — отвърнах аз.

В този момент Нана излезе на верандата, следвана по петите от малкия Али.

— Говорих с приятелите му и родителите им, с които успях да се свържа. Никой не го е виждал — осведоми ме Нана.

Извадих мобилния си телефон.

— Ще се обадя на Сампсън. Можем да…

— Вече говорих с Джон — прекъсна ме Нана. — Той претърсва квартала.

Тогава телефонът в ръката ми изжужа. Бях забравил, че от часове звукът му е изключен. Върху дисплея се изписа името на Сампсън.

— Джон? — казах в слушалката.

— Алекс, открих Деймън.