Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (31)

29.

През онази ужасна нощ си занесох работа за вкъщи, а това дори не беше моят случай. Все още.

Беше два сутринта и материалите по последния профил на убиеца бяха пръснати по кухненската маса пред мен. Не можех да избия от главата си Публичния убиец, както вече мислех за него. Или Кайл Крейг. Какво, по дяволите, искаше той от мен? Защо сега установяваше контакт с мен?

Когато видях светлината под вратата на Нана, обърнах листовете, за да не може да ги съзре. Сякаш купчината хартия нямаше да й се стори подозрителна, нито пък щях да излъжа и за секунда старата нощна птица.

— Гладен ли си? — бе първото, което каза тя. Мина доста време, откакто ме бе питала какво правя посред нощ.

Няколко минути по-късно вече бе изпекла два сандвича със сирене „Чедър“ и резен ябълка — половин за нея и един и половина за мен. Отворих една бира и й налях малко в чаша за сок.

— Какви са тези листове, които не искаш да видя? — попита ме Нана все още с гръб към мен. — Да не би да е последното ти завещание?

— Това шега ли беше?

— Не, синко, съвсем не. Просто е тъжно, много тъжно.

Тя остави чиниите и седна срещу мен, до кухненската маса. Както някога.

— Не мисля, че ще ти хареса това, което ще ти кажа — подех аз.

— И кога това те е спирало?

— От известно време съм на частна практика. Промяната ми се отрази добре. През повечето дни работата ми харесва.

Нана наклони глава и уморените й очи сякаш ме погълнаха.

— О, Алекс. Това наистина никак няма да ми хареса. Може би трябва да се прибера в стаята си и да си легна.

— Нещо ми липсваше… — признах й съвсем чистосърдечно.

— Аха… Обзалагам се. Да стрелят по теб и да не те улучат. Да стрелят и да те улучат.

Не зная какво би трябвало тя да стори, за да улесни разговора, но дори не се и опитваше.

— Напуснах силите на реда поради няколко основателни причини.

— Да, направи го, Алекс. И те всички спят на горния етаж.

— Нана, никога не съм бил от тези, които работят за пари. Моята работа — за добро или за лошо — е част от мен. А напоследък тази част липсва. Това е.

— Не бих казала, че не съм го забелязала. Но ще изтъкна и нещо друго. Напоследък има доста неща, които ни липсват. Такива неща като например полицейски обаждания посред нощ. Неща, като да се чудим кога ще се прибереш у дома — ако изобщо се прибереш.

Продължихме в този дух още час. Това, което ме изненада, беше, че колкото повече време минаваше, толкова по-силно се затвърждаваше в мен увереността в това, което исках да направя.

Накрая станах от стола и избърсах ръцете си с книжна кърпа.

— Знаеш ли какво, Нана? Много те обичам. Опитах се да живеем в мир. Опитах се да правя нещата по твоя начин. Независимо дали си е проличало, или не, но не се получи. Смятам да живея живота си така, както аз го разбирам.

— О, за Бога, какво означава това? — попита тя и вдигна ръце във въздуха.

Аз стоях до масата и усещах как сърцето ми препускаше.

— Каквото и да означава, ще те уведомя, когато реша окончателно. Съжалявам, но това е всичко, което мога да ти кажа в момента. Лека нощ. — Събрах листовете, обърнах се и закрачих към вратата.

Смехът й ме спря. Отначало беше кратък кикот — от този тип, с който обаче могат да те съборят. Обърнах се отново към нея и нещо в изражението ми я накара да избухне в гръмогласен смях.

— Какво? — едва успях да попитам накрая.

Нана се овладя и изведнъж плесна с ръце върху кухненската маса.

— Я виж ти кой се е завърнал от мъртвите! Алекс Крос!