Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на драконовото копие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragons of Winter Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DarkGarden (2008)
Корекция
mahavishnu (2008)
Окончателна корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателска къща Era & Co

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от adin)

4.
Арестувани!
Героите се разделят.
Злокобно предсказание.

Малцината дремещи стражи на градската стена се събудиха при вида на въоръжената и изтощена компания. Танис им обясни, че идвали отдалеч и търсели къде да седнат. Пуснаха ги, без да се усъмнят в тях, защото в града пристигаха какви ли не странници, и ги упътиха към хана „Червения дракон“.

Нещата можеха да приключат благополучно, но докато минаваха през портата, вятърът развя наметалото на Стърм и отдолу проблесна излъсканата му броня. Върху античния нагръдник стражът видя презряната емблема на соламнийски рицар. Той проследи групата по улиците на заспалия град и видя, че влизат в хана и изчака отвън да се настанят по стаите си. След това се промъкна вътре и размени няколко думи със съдържателя. Надникна в общото помещение и след като се увери, че спътниците са се разположили удобно и скоро нямат намерение да стават, побърза да докладва където трябва.

— Така става, когато се доверяваш на кендерски карти! — изръмжа Флинт, отмести чинията и се избърса с опакото на дланта си. — Озоваваш се в пристанище без вода!

— Не съм виновен — възпротиви се Тас. — Преди да потеглим Танис ме попита дали имам карта на Тарсис и аз му я дадох, но го предупредих, че е отпреди Катаклизма. На нея всичко, което е отбелязано, си е на мястото. А това, че океанът го няма вече, защо аз да съм виновен и…

— Стига, Тас — въздъхна Танис. — Никой не те обвинява. Просто хранехме твърде големи надежди.

Умилостивеният кендер нави картата и я прибра при останалите скъпоценни карти на Крин, след което подпря брадичката си и огледа омърлушената компания. Обсъждаха бъдещите си действия, но разговорът не вървеше. Тас се отегчи. Искаше да разгледа града въпреки късния час. Беше чувал, че има пазар, който изобилствал от прекрасни неща, които чакаха някой да им се наслади. Освен това бе забелязал и неколцина кендери, с които искаше да поговори за родината си. Тас се унесе в мислите си, но Флинт го ритна под масата. Кендерът въздъхна и отново се заслуша в разговора. Танис тъкмо казваше:

— Ще пренощуваме тук, ще разучим какво е положението и ще изпратим информацията в Саутгейт. Възможно е по на юг да има друго пристанище. Някои от нас може да отидат и да проверят. Ти какво мислиш, Елистан? Посветеният отмести чинията си.

— Очевидно нямаме друг избор. Но аз ще се върна в Саутгейт. Не мога да оставя хората си. Ти също трябва да дойдеш с мен, скъпа — той покри с длан ръката на Лорана. — Няма ад се оправя без помощта ти. Тя му се усмихна, но когато погледна Танис, усмивката й изчезна моментално.

— Ние с Ривъруайнд решихме да се върнем с Елистан — намеси се Златна Луна. Лъчите на изгряващото слънце осветяваха сребристорусата й коса. — Хората имат нужда от лечителската ми дарба. — О, младоженците тъгуват за уединението на брачната палатка — промърмори уж на себе си Карамон, но така, че да го чуят всички.

Златна Луна се изчерви до уши, а съпругът й се засмя.

Стърм изгледа осъдително Карамон и се обърна към Танис:

— Идвам с теб, приятелю.

— Ние също — отзова се веднага Карамон. Рицарят се намръщи и погледна към Райстлин, който седеше до огъня, плътно загърнат в червената си роба, и пиеше вонящата билкова отвара, която облекчаваше кашлицата му.

— Брат ти изглежда доста зле, за да пътува, Карамон…

— Как така изведнъж се загрижи за здравето ми, рицарю? — прошепна язвително магьосникът. — Май не здравето ми те безпокои, а силата ми, която става все по-голяма. Ти се страхуваш от мен…

— Достатъчно! — прекъсна ги Танис.

— Или магьосникът, или аз — изрече с леден глас рицарят.

Кендерът се възползва от момента, в който всички бяха погълнати от разправията, и безшумно се изниза през вратата на „Червения дракон“. Името на хана му се стори много забавно, но Танис изобщо не се беше засмял. Той вече не се смееше на нищо. Държеше се така, сякаш е понесъл света на плещите си. Таселхоф подозираше каква е причината. Той извади от една от многобройните си торби пръстена, представляващ венец от бръшлянови листенца — онзи, който Лорана бе хвърлила точно пред краката му, когато Танис й го върна.

Кендерът реши, че след като това свърши, всички трябва да си отдъхнат едни от други и да се впускат в самостоятелни приключения. Естествено той щеше да тръгне с Танис и Флинт — твърдо вярваше, че нито единият, нито другият ще се справят без него. Но първо искаше да хвърли един поглед на този интересен град.

Танис успя поне за момент да потуши свадата между Стърм и Райстлин. Магьосникът се съгласи да остане в Тарсис и да потърси останките на старата библиотека. Карамон и Тика предложиха да останат с него, докато Танис, Стърм, Флинт и Тас проучат какво става на юг, а на връщане да ги вземат. Останалите трябваше да отнесат нерадостните вести в Саутгейт.

След като се разбраха, Танис отиде да плати на съдържателя.

Докато броеше сребърните монети, усети нечий допир.

— Помоли да ми дадат стая по близо до тази на Елистан — каза Лорана.

— И защо? — попита той, едва сдържайки гнева си.

— Пак ли? — въздъхна Лорана.

— Не знам за какво говориш — отвърна ледено Танис и обърна гръб на хилещия се съдържател.

Девойката го хвана за ръката.

— За пръв път в живота си върша нещо значимо и полезно. А ти искаш да го изоставя заради глупавата ти ревност…

— Не ревнувам — избухна Танис и се изчерви. — Още в Куалинести ти казах, че нещата не са такива, каквито бяха в нашата младост. Аз… — Той млъкна и се зачуди дали беше точно така. Дори в този момент сърцето му се свиваше от красотата й. Да, нямаше я юношеската любов, но сега изпитваше друго, по-силно чувство. И него ли щеше да пренебрегне заради нерешителността и ината си? Осъзна, че се държи типично по-човешки — отказваше се от нещо, за да страда, когато го изгуби. Той поклати объркано глава.

— Щом не ревнуваш, защо не ме оставиш да си върша работата? Ти…

— Шшт! — Танис вдигна ръка пред лицето й. Лорана се вбеси и понечи да продължи, но той я изгледа гневно и думите замряха на устните й.

Полуелфът се заслуша. Да, прав беше. Сега чуваше съвсем ясно пронизителния звук от хупака на Тас, от който можеше да ти настръхне косата — това бе сигнал за тревога.

— Неприятности. Събери всички тук — прошепна той. Лорана видя напрегнатото изражение на лицето му и веднага отиде при останалите. Танис се обърна рязко към съдържателя, който тъкмо се измъкваше иззад бюрото. — Къде отиваш?

— Да проверя стаите ви, сър — отвъдна мъжът и побърза да се скрие в кухнята.

В същия момент Тас влетя в хана.

— Стражи! Идват насам!

— Не вярвам да е заради нас — възпротиви се Танис, но внезапно го порази една мисъл. — Тас…

— Нищо не съм направил, честно! — запротестира кендерът. — Дори не успях да стигна до пазара, а само до края на улицата. Там имаше цял взвод. Идва насам.

— Какво става? Какъв взвод? — попита Стърм, който тъкмо влизаше в общото помещение. — Това поредната кендерска измишльотина ли е?

— Не — сряза го Танис. — Запазете тишина! Всички замълчаха. Сега тропотът на множество подковани ботуши се чуваше съвсем ясно. Спътниците се спогледаха тревожно.

— Съдържателят се изпари. Някак прекалено лесно влязохме в града, значи ще последват неприятности. — Танис се почеса по брадата. Даде си сметка, че всички чакат неговото решение. — Лорана, ти и Елистан се качете горе. Стърм и Гилтанас ще останат с мен. Останалите да се качат в стаите си. Ривъруайнд, ти отговаряш за тях и заедно с Карамон и Райстлин ще ги защитавате. Райст, ако се наложи, използвай магия, Флинт…

— Аз съм с теб — заяви джуджето, без да го изслуша. Танис се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Дори не съм си помислил, че няма да тръгнеш с мен. Флинт се ухили, извади бойната брадва от калъфа на гърба си и я подаде на Карамон.

— По-добре да я вземеш ти, отколкото тия въшливи стражи.

— Идеята е добра — отбеляза Танис, откопча от кръста си Змееубиеца, вълшебния меч, даден му от Кит-Канан, краля на елфите, и го подаде на Карамон.

Гилтанас също предаде безмълвно меча и лъка си.

— Хайде, Стърм, ти си наред. — Карамон протегна ръка.

Рицарят се намръщи. Старинният двуостър меч и ножницата бяха единственото, останало от баща му, изчезнал безследно, след като беше изпратил съпруга си и невръстния си син в далечни земи, за да спаси живота им. Той разкопча бавно ножницата от колана си и я подаде на Карамон.

Воинът забеляза неохотата му и стана сериозен.

— Знаеш, че при мен са в пълна безопасност, Стърм.

— Знам. — Рицарят се усмихна мрачно и погледна към застаналия на стълбите Райстлин. — Освен това винаги мога да разчитам на великия червей Катирпелиус, който ще ги защити, нали така, магьоснико?

Райстлин се изненада, че си е спомнил онзи момент в опожарения Солас, когато измами таласъмите, че мечът на Стърм е омагьосан. Та това бе почти благодарност! Райстлин се усмихна за миг.

— Да. Можеш да разчиташ на Червея. Не се бой, рицарю. Мечът ти е в безопасност, както и животът на онези, които сте поверили… ако изобщо нещо е в безопасност… Сбогом, приятели — прошепна той и странните му очи проблеснаха. — На някои от нас не им е писано да се видят повече в този свят! — Магьосникът се поклони, прибра полите на червената си роба и се изкачи по стълбите.

„Няма ли поне един път да се оттегли нормално, а не с гръм и трясък“ — помисли раздразнено Танис, но чу тропота на подкованите ботуши пред вратата на хана и припряно ги подкани.

— Тръгвайте! Дори и да е прав, в момента нищо не можем да сторим.

Останалите го погледнаха тревожно и неохотно се подчиниха. Карамон остана с изваден меч, докато всички не се прибраха в стаите си.

— Не се притеснявайте за нас — изпрати ги смутено той. — Ние ще се оправим. Ако не се върнете до довечера…

— Не ни търсете! — заповяда Танис, отгатнал мисълта му. Злокобното предсказание на Райстлин го бе разтревожило повече, отколкото си даваше вид. Познаваше го много отдавна и съзнаваше, че могъществото му расте, както растат и черните сенки, които го заобикалят. — Ако не се върнем, заведи останалите в Саутгейт.

Карамон кимна неохотно и се отправи към стълбите.

Оръжията подрънкваха на всяка крачка.

— Може да е само рутинна проверка — отбеляза припряно Стърм, който наблюдаваше стражите през прозореца на хана. — Ще ни разпитат и ще си отидат.

— Имам чувството, че идват да ни арестуват. Забеляза ли как всички се покриха? Но ще трябва да се задоволят само с някои от нас.

Охраната влезе в хана начело с началника на полицията. Стражът от градската стена също беше там.

— Това са те! — извика той и ги посочи. — Ето го рицаря, нали ви казах. С него са брадатият елф, джуджето, кендерът и елфският големец.

— Добре, добре — побърза да го прекъсне началникът. — Къде са останалите? — попита той и даде знак на стражите да насочат арбалетите си към тях. Не разбирам защо е всичко това? — Танис се опитваше да бъде спокоен. — Ние само минаваме през Тарсис. Така ли посрещате чужденците във вашия град?

— Тук чужденците не са добре дошли — отвърна началникът Погледът му се насочи към Стърм и той направо изръмжа.

— Особено тези от Соламния! Ако сте невинни, както твърдите сигурно няма да имате нищо против да отговорите на някои въпроси на Господаря и неговия съвет. Къде е останалата част от групата?

— Приятелите ми са изморени и си почиват. Пътуването ни беше дълго и изтощително. Не е нужно да ги безпокоите. Ние четиримата ще дойдем с вас и ще отговорим на въпросите на съвета.

— Петима — обади се Тас, но никой не му обърна внимание.

— Доведете ги всичките — нареди началникът на хората си. Двама стражи се запътиха към стълбите, но те изведнъж избухнаха в пламъци. Помещението се изпълни с дим. Всички хукнаха към вратата. Танис сграбчи Таселхоф, който наблюдаваше зрелището с широко отворени очи, и го извлече навън.

Полицейският началник надуваше неистово свирката си, стражите търчаха по улицата и създаваха още по-голяма паника. Но пламъците изгаснаха така бързо, както и избухнаха. Той прекрачи пребледнял вратата на хана. Танис надникна над рамото му и поклати глава. Нямаше и следа от дим — всичко беше абсолютно непокътнато. От горната част на стълбището се дочуваше съвсем слабо гласът на Райстлин. Началникът погледна натам и напевът утихна. Танис преглътна и си пое въздух. Предполагаше, че е не по-малко блед от полицая. Силата на Райст определено растеше…

— Магьосникът сигурно е горе — измърмори началникът.

— Браво бе, свирчо, доста време ти трябваше, за да загрееш… — започна Таселхоф с тон, който обикновено донасяше неприятности. Танис го настъпи и кендерът млъкна, но не пропусна да го изгледа отровно.

За щастие началникът не го беше чул. Той се обърна към Стърм.

— Значи идвате с нас тихо и кротко, разбрахме ли се?

— Имате честната ми дума. Можете да си мислите за рицарите каквото искате, но трябва да знаете, че моята чест е моят живот. Добре — съгласи се началникът и се обърна към стражите. — Двама да останат до стълбището. Останалите, покрийте всички изходи. Проверявайте всеки, който влиза и излиза. Всички ли имате описанията на чужденците?

Стражите закимаха, а двамата, които трябваше да охраняват стълбището, погледнаха страхливо нагоре и застанаха възможно най-далеч. Танис се усмихна мрачно на себе си.

Петимата тръгнаха след началника. Таселхоф грееше от щастие. Когато излязоха на улицата, Танис забеляза раздвижване зад един прозорец на втория етаж. Там стоеше Лорана с изкривено от страх лице. Тя вдигна ръка и устните й оформиха думата „съжалявам“ на елфски. Танис си спомни предсказанието на Райстлин и болката отново прониза сърцето му. Светът му се стори сив и пуст при мисълта, че може никога повече да не я види. Изведнъж осъзна колко близка му бе станала през последните нерадостни месеци. Безрезервната й вяра, смелост и несломимата й надежда го изпълваха с енергия! Колко различни бяха с Китиара!

Стражът го побутна в гърба и го върна към настоящето.

— Обърни се и престани да си разменяш сигнали с твоите приятели! Танис се подчини, но отново се замисли за Китиара. Не, тя никога не би помогнала на хората така, както правеше Лорана. Щеше да се разгневи и да ги остани на собствената им съдба — да живеят или умрат, защото презираше по-слабите от себе си. За негово учудване споменът за Китиара не предизвикваше предишния болезнен спазъм. Това правеше Лорана, която само допреди няколко месеца беше една разглезена принцеса, а сега караше кръвта му да кипва, а ръцете му да търсят всякакви поводи да я докоснат.

Когато стигнаха края на улицата, той отново се обърна, надявайки се да й даде някакъв знак, да й покаже, че е разбрал какъв глупак е бил. Да й покаже… Но пердето беше спуснато.