Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (5)

3.
Тарсис Великолепният.

Бяха стигнали до подножието на голите пустинни хълмове и според картата от тях се виждаше град Тарсис.

— Опасно е да се изкачим горе през деня — каза Стърм и закри устата си с шала. — Всичко живо ще ни забележи.

— Прав си. Ще лагеруваме в подножието. Но аз все пак ще отида, за да погледна града.

— Това изобщо не ми харесва — измърмори мрачно Стърм. — Нещо не е наред. Искаш ли да дойда с теб? Танис погледна умореното му лице и поклати глава.

— По-добре организирай пренощуването.

Облечен в бяло наметало, той се приготви да изкачи заснежените, осеяни с оголени скали възвишения. Тъкмо щеше да тръгва, когато нечия ледена ръка го докосна. Обърна се и срещна погледа на магьосника.

— Аз ще дойда с теб — прошепна Райстлин. Танис го изгледа учудено, после отправи поглед към хълмовете. Изкачването нямаше да е леко, а магьосникът не обичаше тежките физически усилия. Райстлин проследи погледа му и разбра какво мисли.

— Брат ми ще ми помогне — той махна към Карамон, който също изглеждаше изненадан, но безпрекословно застана до брат си. — И аз искам да хвърля един поглед на Великолепния Тарсис. Танис още веднъж го изгледа внимателно, но лицето му беше по-твърдо и от това на статуя.

— Добре. Но с това червено наметало ще изглеждаш като кърваво петно на фона на снега. Покрий се с нещо бяло. — Саркастичната му усмивка бе почти пълно копие на тази на Райстлин. — Вземи една наметка от Елистан.

Танис застана на билото на хълма, от който трябваше да види легендарния град, и тихо изруга. Придърпа още по-ниско качулката си и започна да се спуска към града, изпълнен с горчиво разочарование.

Карамон побутна брат си.

— Какво става, Райст? Нищо не разбирам.

— Твоят мозък е в меча, братле — прошепна язвително магьосника и се разкашля. — Погледни това легендарно пристанище. Какво виждаш?

— Ами… — Карамон се запъна. — Никога не съм виждал толкова голям град. Има и кораби, точно какво говореха хората…

— Белокрилите кораби на Великолепният Тарсис — цитира тъжно Райстлин. — И все пак, нещо не ти ли направи впечатление, не забелязваш ли нещо странно?

— Май не са в много добро състояние. Платната са изпокъсани и… — Карамон премигна и си пое дълбоко въздух. — Няма вода!

— Точно така.

— Но картата на кендера…

— … е от времето преди Катаклизма — прекъсна го Танис, който се беше присъединил към тях. — По дяволите, трябваше да се сетя! Трябваше да предвидя тази възможност! Великолепният Тарсис, легендарното пристанище, е пресъхнало!

И несъмнено е така от триста години насам — прошепна Райстлин. — Огнената планина се е стоварила от небето и е създала нови морета — едно от които видяхме в Ксак Тсарот, — но е унищожила други. Само че какво ще правим сега с бежанците?

— Не знам — процеди Танис. Той погледна още веднъж града и се обърна. — Опасно е да стоим повече тук. Морето няма да се върне само защото на нас ни се иска. — Той се обърна и бавно заслиза по склона на хълма.

— А ние какво ще правим? — запита брат си Карамон. — Не можем да се върнем в Саутгейт. Знам, че някой или нещо ни следва на всяка крачка. — Той се огледа тревожно. — Усещам очи, които ни следят, дори и в този момент. Райстлин сложи ръка на рамото му и за един кратък момент приликата между двамата беше наистина удивителна.

— Абсолютно си прав да се доверяваш на предчувствията си, братко — отвърна тихо магьосникът. — Заобиколени сме от могъщо зло и неимоверна опасност. Усещам ги около себе си още откакто хората пристигнаха в Саутгейт. Опитах се да ги предупредя… — Кашлицата прекъсна думите му.

— Как разбра? Райстлин поклати глава и доста време не можа да проговори. След това пристъпът премина, той преглътна и изгледа брат си с раздразнение.

— Колко пъти да ти казвам? Аз просто знам. Възприемай го както искаш. Платих за това познание в Кулите на Висшата Магия. Дадох здравето си и за малко не се разделих със здравия си разум. Платих с… — Райстлин млъкна и изгледа продължително близнака си.

Карамон пребледня и замълча както винаги, когато станеше ще въпрос за Изпитанието. Понечи да каже нещо, задави се и се прокашля.

— Просто не разбирам.

Райстлин въздъхна и поклати глава, свали ръката си от рамото му и тръгна надолу, подпирайки се на жезъла си.

— Няма и да разбереш! Никога!

Преди триста години Великолепният Тарсис бе столица на земите на Абанасиния. Оттук отплаваха кораби към всички знайни земи в Крин, а после се връщаха с всевъзможни предмети — скъпоценни и необикновени, ужасни и деликатни. Но най-впечатляващ бе пазарът на града, защото корабите докарваха и екзотични другоземци. Повечето бяха облечени в шарена коприна и носеха купища бижута. Продаваха подправки и чай, портокали и перли, както и пъстри птици в кафези. Други, облечени в необработени кожи, предлагаха скъпи кожи от странни животни.

Естествено на пазара имаше и купувачи, не по-малко екзотични и непознати от продавачите. По тесните улички крачеха бели, червени и черни магьосници, които издирваха редки съставки за заклинанията си. Дори и по онова време всички ги отбягваха и те ходеха самотни и изолирани от тълпите и никой не смееше да ги мами в търговията. Имаше и посветени, които също търсеха съставки за церовете си. Защото в Крин имаше посветени и преди Катаклизма. Едни от тях се покланяха на боговете на доброто, други на неутралните, а трети — на боговете на злото. Но всичките бяха могъщи и молитвите им, независимо дали са отправени към доброто или към злото, се изпълняваха.

Сред тези екзотични и странни хора по пазарите на Тарсис се разхождаха соламнийски рицари, които поддържаха реда, спазвайки духа и буквата на Кодекса и Мярката. Те бяха следовници на Паладин и всеки знаеше, че се подчиняват сляпо и единствено на вярата си.

Каменните стени на Великолепния Тарсис се охраняваха от специална гвардия, за която се говореше, че никога не е била побеждавана от врагове. Градът се управляваше от Господарска фамилия и за късмет на всички тази фамилия служеше на всеобщото благополучие и справедливост в Тарсис се бе превърнал в център на просветата — тук се събираха, за да споделят знанието си, мъдреци от всички краища на света. Построиха се училища, огромна библиотека и храмове за боговете. От всички страни пристигаха жадни за знание младежи и девойки.

Ранните драконови войни не засегнаха Тарсис. С внушителните си каменни стени, обучена армия, независими белокрили кораби и несломимите соламнийски рицари градът не падна на колене дори пред Кралицата на Мрака. Хума успя да унищожи драконите преди тя да прегрупира силите си. Тарсис процъфтяваше, за да се превърне по време на Епохата на Могъществото в най-богатия и горд град в цял Крин.

Но както неизменно се случва, точно гордостта го накара да иска от боговете все повече и повече — богатство, слава, власт. Народът почиташе Върховния жрец на Ищар, който, сляп за страданията в равнините, има наглостта да поиска от боговете чест с която бяха удостоили самия Хума. Дори соламнийските рицари, които, макар да спазваха стриктно религиозните ритуали почти не влагаха душа в тях, се увлякоха по него.

Тогава дойде Катаклизмът — нощ на ужас и огън, изсипал се от небето. Земята се разтресе и разтвори, когато в справедливия си гняв боговете запокитиха скала от огън върху Крин и наказаха самозабравилия се Върховен жрец на Ищар и неговия народ.

Хората се обърнаха към рицарите на Соламния.

— Вие сте праведни, помогнете ни! — крещяха те. — Умилостивете боговете! Но рицарите не можеха да сторят нищо. Небето продължаваше да бълва огън, морето пресъхна, корабите останаха на сухо, а каменните стени на града рухнаха. Когато ужасната нощ свърши, Тарсис вече не беше пристанище. Белокрилите кораби лежаха килнати на пясъка като ранени птици. Оцелелите граждани се опитаха да възстановят доколкото могат града си и заживяха в очакване всеки момент да се притекат на помощ рицарски войски от Палантас, Солантус, Вингаард Кийп и Телгаард, които да ги защитят за пореден път.

Но рицарите не дойдоха. Те имаха собствени проблеми и не можеха да напуснат Соламния. Но дори и да бяха организирали войските си, нямаше как да стигнат до Тарсис, защото в Абанасиния се беше появило ново море и те нямаха кораби. Джуджетата от планинското кралство на Торбардин затвориха проходите и отказаха да пропуснат когото и да било, а елфите обвиниха хората за катастрофата и се оттеглиха в блатата на Куалинести. Тарсис изгуби всякаква връзка със севера.

И така, когато стана ясно, че рицарите са изоставили града, дойде Денят на Прогонването. На народа му трябваше някой, върху когото да се стовари вината за бедственото положение, и Господарят на града се оказа в изключително деликатно положение. Самият той не вярваше в продажността на рицарите, но ако застанеше на страната на рицарите, щеше да изгуби контрол над града. Затова той не се намеси, когато разярените тълпи се саморазправиха с малкото останали в града рицари.

След известно време редът по улиците бе възстановен. Господарят и семейството му събраха нова гвардия. Но нищо не беше същото. Хората повярваха, че боговете, които почитаха откакто се помнеха, са се отвърнали от тях и намериха нови богове, но те почти никога не отвръщаха на молитвите им. Всички сили на посветените отпреди Катаклизма бяха изчезнали безвъзвратно. Сред хората бродеха жреци с лъжовни обещания и лъжовна вяра. Шарлатани наводниха града и продаваха измислени панацеи.

Измина още време и градът се обезлюди. Нямаше вече моряци, които да се разхождат по улиците, а елфите, джуджетата и хората престанаха да идват. Онези, които останаха в града, харесаха този начин на живот и започнаха да изпитват недоверие и подозрителност към останалия свят.

Градската стена беше възстановена, но вътрешността на града — храмовете, училищата и голямата библиотека — беше в руини. Пазарът бе отворен наново, но сега там се продаваха само селскостопански продукти и фалшиви церове, забъркани от жреците, които проповядваха нови религии. Безвремието покри града като пелена. Славното минало остана само сън, в който мнозина дори не вярваха, макар останките от величието все още да се виждаха навсякъде.

Разбира се, в Тарсис също бяха чули за войната, но никой не вярваше на тези слухове. Господарят на града все пак беше изпратил гвардията да охранява южните подстъпи към града. Когато го питаха защо, отговаряше, че е рутинно бойно учение. В крайна сметка всички слухове идваха от север, а всички знаеха, че продажните соламнийски рицари отново искат да завладеят града. Дори бяха пуснали слухове за поява на дракони!

Такъв беше Великолепният Тарсис, градът, в който спътниците влязоха с първите лъчи на изгряващото слънце.