Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на драконовото копие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragons of Winter Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DarkGarden (2008)
Корекция
mahavishnu (2008)
Окончателна корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателска къща Era & Co

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от adin)

11.
Краят на съня.
Началото на кошмара.

Танис огледа помещението — беше празно като шепата му. Телата на приятелите му ги нямаше, дракона — също. През разрушената стена нахлуваше вятър и развяваше робата на Райстлин. Той отиде при магьосника и го разтърси.

— Къде са? Мъртви ли са? Драконът…

— Той отказа да се бие с мен и си отиде, след като разбра, че не може да ме победи. — Райстлин се изскубна от ръцете му и отново се подпря на мраморната стена. — Да, не можа да ме победи, защото бях силен, но сега може да ме надвие дори дете — изрече с горчивина. — А останалите… не знам… — Той сви рамене и го погледна със странните си очи. — Ти оживя, защото изпитваше истинска, силна любов. Аз оцелях благодарение на амбицията си. Двамата се вкопчихме в реалността, но за другите не знам.

— Значи и Карамон е жив, благодарение на любовта си. Преди да умре, ме помоли да пощадя живота ти… Кажи ми, бъдещето, което видяхме, необратимо ли е?

— Дори и в този момент то се променя, в противен случай щяхме да бъдем само пионки върху дъската на боговете, а не техни наследници, както ни обещават. Но нещата съвсем не свършват дотук. Трябва непременно да намерим Лорак и драконовото кълбо. Райстлин се отблъсна от стената и пое с усилие през мраморната зала, подпирайки се на магическия си жезъл, чийто кристал осветяваше помещението сега, когато зелената светлина вече я нямаше.

Зелена светлина. Танис стоеше объркан и се опитваше да разграничи съня от действителността, защото той изглеждаше по-реален от всичко, което го заобикаляше в момента. Погледна разбитата стена. Наистина ли видя дракон? Ами ослепителната светлина в края на коридора? Сега беше нощ, а когато всичко това започна, слънцето тъкмо изгряваше. Колко време бе изминало?

— Райст! — извика някакъв глас. Магьосникът спря и бавно се обърна.

— Карамон?

Воинът стоеше пред вратата, осветяван от двете луни.

— Уморен съм, Карамон — въздъхна Райстлин и се разкашля. — Но за да приключим този кошмар, трябва да свършим още много неща, преди да са изгрели трите луни. Помогни ми, братле.

Карамон изтича към него, подхвана го и двамата влязоха в залата за аудиенции на Звездната кула, следвани от Танис.

Полуелфът я огледа с интерес, защото цял живот беше слушал за нейната красота и знаеше, че Слънчевата кула в Куалинести е построена по нейно подобие. Над него се извисяваха спирали, излъчващи мека светлина, а прозорците, вече изпочупени, бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, които събираха и концентрираха светлината на двете луни и оформяха причудлив танц от сребърни и червени лъчи.

Танис потръпна и погледна нагоре. В Куалинести имаше мозайки, които изобразяваха слънцето, съзвездията и двете луни, а тук — само един кръгъл отвор, през който се виждаше черното небе, на което не грееше нито една звезда.

Преди да осмисли какво означаваше това, чу тихия глас на Райстлин и се обърна.

В средата на залата седеше Лорак, кралят на елфите. Съсухреното му и сгърчено тяло се губеше в огромния каменен трон, украсен с прекрасни гравюри на птици и животни, но сега главите им приличаха на черепи.

Той бе застинал с отметната назад глава и уста, раззината в безмълвен писък, а ръката му се бе вкопчила в кръгъл кристален глобус.

— Жив ли е? — попита с ужас Танис.

— Да, за огромно негово съжаление.

— Какво му е?

— Изживява поредния кошмар. А това е драконовото кълбо.

Явно се е опитал да го овладее, но не е бил достатъчно силен и то е овладяло него. Кълбото е повикало тук Циан Отровена кръв, за да охранява Силванести, но драконът е бил на противоположното мнение — решил е да унищожи елфите, като нашепва кошмари на Лорак. За него те са били толкова истински, че са се превърнали в действителност. Когато навлязохме в Силванести, попаднахме едновременно в неговия кошмар, в нашите собствени и под властта на дракона. Сам видя резултата, нали?

— Ти си знаел! — Танис сграбчи магьосника и го обърна към себе си. — Знаел си какво ни очаква още там, на брега на реката…

— Остави го! — Карамон застана между двамата и махна ръката му от рамото на брат си.

— Може би — отвърна Райстлин и присви очи. — Не съм длъжен да ти разкривам това, което зная, нито откъде и как съм го научил!

Танис тъкмо щеше да му отговори, когато чу някакъв стон, който идваше откъм пиедестала на трона. Той изгледа гневно Райстлин и извади меча си.

Алхана бе коленичила пред баща си и тихо хлипаше, положила глава в скута му. Танис се приближи до нея и леко я докосна.

Тя вдигна поглед, премигна и сграбчи ръката му, сякаш беше единственото реално нещо.

— Танис?

— Как попадна тук? Какво става?

— Чух магьосника, който каза, че това е само сън, но… не исках да повярвам. Когато се събудих, видях, че кошмарът е истински! — Тя скри лице в шепите си. — Докато стигна дотук през кошмара, ми бяха нужни… много часове. Влязох в кулата, драконът ме залови, доведе ме при баща ми и го накара да ме убие. Само че той не би ми причинил зло дори и в най-страшния си сън. Затова Циан го измъчваше с видения — показваше му какво ще стори с мен.

— А ти видя ли ги? — прошепна Танис и погали дългата й черна коса.

— Да, но непрекъснато си повтарях, че това е само сън и успях да се преборя с тях. За баща ми обаче то беше действителност… — разплака се тя.

Полуелфът махна на Карамон.

— Отведи я някъде да легне, а ние ще се погрижим за баща й.

— Прави каквото ти казва — отвърна Райстлин на безмълвния въпрос на брат си.

— Хайде, Алхана. — Тя се опита да стане, но не можа и Танис я вдигна. — Има ли тук някое място, където да си починеш, защото скоро ще се нуждаеш от всичките си сили. Алхана понечи да се възпротиви, но осъзна колко е слаба.

— Да, в стаята на баща ми. Знам пътя. — Карамон я прегърна и двамата бавно напуснаха залата.

Танис отиде при Райстлин, който бе застанал пред краля на елфите и нещо си говореше.

— Какво става? Мъртъв ли е?

— Кой? — Райстлин се сепна. — О, Лорак ли? Не, не мисля. Изведнъж Танис осъзна, че погледът на магьосника е съсредоточен върху драконовото кълбо.

— Още ли е под влиянието му? — попита нервно той, вперил поглед в предмета, заради който бяха преминали през тези кошмари.

Кълбото представляваше голяма кристална сфера с диаметър поне половин метър. Беше поставено върху стойка от злато, гравирана със странни образи, отражение на странния живот в Силванести. Въпреки че явно то бе източникът на ослепителната зелена светлина, сега тя проблясваше само в центъра му.

Райстлин вдигна ръце над него и започна да прошепва заклинания, като внимаваше да не го докосва. Бледа червена аура обгърна кълбото и Танис се отдръпна.

— Не се плаши — прошепна Райстлин, наблюдавайки как аурата се стопява във въздуха. — Това е моето заклинание. Както виждаш, кълбото още е омагьосано. Магията му не е изчезнала заедно с дракона, както предполагах, и продължава да излъчва сила.

— А Лорак под негово влияние ли е?

— Не, пусна го.

— Значи си го победил? — промълви Танис.

— Не успях! — ядоса се Райстлин. — Победих само дракона. Като разбра, че Циан Отровена кръв губи битката, кълбото го отпрати. Пусна и Лорак, защото и от него вече нямаше полза. Но все още е много силно.

— Райстлин, кажи ми…

— Нямам какво повече да ти казвам! Трябва да си пазя силите.

Кой му беше помогнал? Премълчава ли нещо за това кълбо?

Танис искаше да му зададе още много въпроси, но забеляза блясъка в очите му и се отказа.

— Вече можем да освободим Лорак. — Магьосникът отиде до краля на елфите, отмести внимателно ръката му от кълбото и постави дългите си пръсти на врата му. — Жив е, но не знам докога. Пулсът му е много слаб. Ела насам. Танис се приближи неохотно.

— Кажи ми само едно — това кълбо може ли да ни бъде от полза?

Райстлин се поколеба, но накрая отговори:

— Да, ако ни стиска.

Неочаквано Лорак потръпна и изпищя — висок, пронизителен писък, който проникваше до мозъка. Ръцете му се сгърчиха и се отпуснаха в скута му. Танис се опита да го успокои, но Лорак продължи да пищи, докато му свърши дъхът.

— Татко! — проплака Алхана, застанала на входа на залата. Тя избута Карамон и се втурна към баща си. — Успокой се, драконът си отиде. Спи, татко!

Любящият й глас постепенно проникна в измъченото му от кошмарите съзнание. Писъците спряха, само от време на време се разтърсваше от ридания. След малко отвори бавно очи, сякаш се боеше от това, което ще види.

— Алхана, детето ми! Ти си жива! — Той вдигна треперещата си ръка и я погали по лицето. — Не, не вярвам! Видях как той те уби! Гледах го стотици пъти и всеки беше по-страшен от предишния. Искаше аз да го сторя, но не знам защо не можах, след като убих толкова други. — Погледът му попадна върху Танис, очите му се разшириха и заблестяха от ненавист. — Ти! — изръмжа Лорак и стисна облегалките на трона. — Аз те убих, за да защитя Силванести! Убих и онези с теб! — В този момент погледът му попадна на Райстлин и ненавистта му се смени със страх. Той се разтрепери и се отдръпна от магьосника. — Тебе… тебе не можах да убия! — Уплахата премина в объркване. — Не, не, ти не си той! Защо робата ти не е черна? Кой си ти? — Лорак отново се вгледа в Танис. — Ами ти? Какво съм сторил? — изстена кралят на елфите.

— Татко, недей! — умоляваше го Алхана и галеше сбръчканото му лице. — Трябва да си починеш. Кошмарът свърши и Силванести е в безопасност.

Карамон вдигна Лорак със силните си ръце и го отнесе в покоите му. Алхана крачеше до него, без да изпуска ръката на баща си.

Безопасност, помисли си Танис и погледна през прозорците.

Неумрелите елфи вече не бродеха из горите, но уродливите същества, които Лорак беше създал в съня си, все още живееха.

Ако в тази мрачна гора се заселят тези зли същества, кошмарът на Лорак наистина щеше да стане реалност. Тогава полуелфът се сети за останалите от групата. Дали са останали живи или са загинали, приемайки кошмара за реалност?

Сърцето му се сви и той разбра, че отново ще се наложи Да влезе в тази страшна гора, за да ги потърси. Но в този момент Тика влезе в залата на Кулата.

— Аз го убих! Убих Флинт! — разплака се тя. Скръбта и Ужасът й бяха безмерни. — Без да искам, кълна се! Карамон влезе в залата и Тика се обърна и към него.

— Убих Флинт, Карамон! Не се приближавай до мен!

— Шшт! — успокои я воинът и я прегърна нежно. — Това е било само сън. Джуджето изобщо не е било тук. — Той погали червеникавите й къдрици, целуна я и я притисна към себе си. След малко хлипането й заглъхна. — Танис… — Златна Луна протегна ръце и го прегърна.

Полуелфът видя скръбното й изражение и хвърли въпросителен поглед към Ривъруайнд. Но варваринът само поклати глава.

Танис си помисли, че всеки от тях навярно е изживявал някакъв собствен кошмар и внезапно се сети за Китиара! Та тя беше съвсем истинска! Също като умиращата Лорана! Той затвори очи и сведе глава върху рамото на Златна Луна. А Ривъруайнд прегърна и двамата. Тяхната любов му вдъхна надежда. Ужасът от съня започна да избледнява.

Тогава му хрумна една страшна мисъл. Кошмарът на Лорак се бе превърнал в реалност. Щеше ли това да се случи и с техните кошмари?

Магьосникът се закашля, хвана се за гърдите и се свлече до трона на Лорак. Карамон го погледна с тревога, но Райстлин се направи, че не го вижда, уви се в робата си и затвори очи от изтощение.

Воинът въздъхна, притисна Тика още по-близо до себе си и телата им се очертаха в бледата светлина на двете луни.

„Всички се нуждаем от сън. Но дали някога ще можем да заспим?“ — помисли си тъжно Танис.