Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на драконовото копие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragons of Winter Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DarkGarden (2008)
Корекция
mahavishnu (2008)
Окончателна корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателска къща Era & Co

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от adin)

2.
Процесът.

— И накрая — завърши Дерек с добре премерена интонация, — обвинявам Стърм Брайтблейд в малодушие пред лицето на врага. Сред насъбралите се в крепостта на лорд Гюнтар се понесе приглушен ропот. Тримата рицари, които седяха зад масивна черна дъбова маса, се наведоха един към друг и размениха няколко думи.

Преди много време тримата председателстващи Съда на Рицарите щяха да бъдат Великият Учител, Висшият Клерикал и Върховният Съдия — както изискваше Мярата. Но вече нямаше Велик учител, а Висшите Клерикали бяха изчезнали още по времето на Катаклизма. Е, Върховен съдия имаше — лорд Алфред МарКенин, — но авторитетът му бе, най-меко казано, незначителен.

Онзи, който щеше да стане Велик Учител, трябваше да се погрижи да го смени.

Но делата на Ордена трябваше да се движат и незаетите постове в ръководството не бяха повод за спирането им. Въпреки че нямаше силни позиции за заветната титла Велик Учител, лорд Гюнтар Ут Уистан бе достатъчно влиятелен за изпълняваш длъжността. Затова сега беше тук, в началото на коледния сезон, и съдеше младия кандидат Стърм Брайтблейд. От дясната му страна седеше лорд Алфред, а от лявата — лорд Майкъл Джефри, който се явяваше в ролята на Висш Клерикал. Срещу тях в залата за приеми на крепостта Ут Уистан бяха насядали двайсет соламнийски рицари, събрани набързо от всички части на Санкрист, които трябваше да бъдат свидетели на този процес — както изискваше Мярата.

Дерек стана от масата и се поклони на лорд Гюнтар. Неговият разпит беше приключил. Оставаха Отговорът на Рицаря и самата присъда. Дерек се върна на мястото си при другарите си и започна да се шегува с тях.

Само един човек в залата мълчеше. Стърм Брайтблейд седя неподвижен през цялото време, докато лорд Дерек Краунгард излагаше обвиненията си — нарушаване на дисциплината, отказ да се подчини на директни заповеди, представяне за рицар, без да е такъв. Лицето му остана съвършено безизразно и през цялото време не изрече нито дума.

Лорд Гюнтар, който го наблюдаваше внимателно, се зачуди дали този човек е жив, толкова блед и скован изглеждаше.

През цялото време Стърм трепна само веднъж — когато Дерек го обвини в малодушие, — но бързо се овладя. Изражението му… Гюнтар бе виждал само веднъж подобно изражение — на лицето на човек, току-що прободен смъртоносно с копие.

Той беше толкова впечатлен от достойното поведение на Стърм, че изгуби нишката на разговора, който водеха рицарите от двете му страни, затова чу само последните думи на лорд Алфред.

— …не трябва да му разрешаваме да отговаря.

— Защо? — попита остро лорд Гюнтар, стараейки се да не повишава глас. — Според Мярата това е негово право. Досега не сме имали такъв случай — заяви невъзмутимо лорд Алфред, рицар от Ордена на Меча. — Когато някой кандидат се е явявал пред Съда на ордена, за да защити рицарството си винаги е имало много свидетели. Имал е възможност да обясни причината за действията си и никога не е бил поставян въпросът дали изобщо е извършил тези действия. А единствената защита на Брайтблейд е…

— Да докаже, че Дерек лъже — довърши вместо него лорд Майкъл Джефри, рицар от Ордена на Короната. — А това е немислимо! — Представете си — думата на един кандидат срещу тази на рицар от Ордена на Розата!

— Въпреки това младият Брайтблейд ще получи възможност да се изкаже! — Лорд Гюнтар ги изгледа остро. — Такъв е законът според Мярата! Някой от вас оспорва ли го?

— Не.

— Разбира се, че не, но…

— Много добре! — Гюнтар поглади мустаците си и почука по масата с ефеса на меча — този на Стърм, — който лежеше отгоре. Двамата рицари се спогледаха зад гърба му — единият вдигна вежди, а другият сви рамене. Гюнтар имаше информация за всички явни и тайни интриги и заговори, които раздираха рицарската общност, но се преструваше, че не ги забелязва. Колкото влиятелен и могъщ да бе сред рицарите в Съда, се налагаше да си затваря очите за много неща, които в други времена и в друга епоха би ликвидирал без никакво колебание. Очакваше подобна нелоялност от Алфред МарКенин — рицарят открай време принадлежеше към лагера на Дерек, — но се изненада от постъпката на Майкъл, когото доскоро смяташе за свой привърженик.

Докато рицарите се връщаха по местата си, Гюнтар наблюдаваше Дерек Краунгард. Той бе единственият му съперник за титлата Велик Учител, защото разполагаше както с достатъчно пари, така и с подкрепата на болшинството от рицарите. Лордът знаеше, че той предприе опасния поход за легендарното драконово кълбо само за да наклони везните в своя полза, но нямаше друг избор, освен да се съгласи. Всеки отказ щеше да означава, че се страхува от нарастващото му влияние. Ако трябваше да бъде честен, Дерек безспорно бе най-подходящият за тази мисия. Но Гюнтар го познаваше отдавна и му нямаше никакво доверие.

Този мъж робуваше на суетата и бе жаден за слава и откровено казано, бе отдаден изцяло и най-вече на себе си, а не на Ордена.

Сега успехът му изглеждаше в кърпа вързан. Мнозина от онези, които се колебаеха, преминаха в неговия лагер, а освен това беше привлякъл и немалко от досегашните поддръжници на Гюнтар. Всъщност единствените, които продължаваха да му се противопоставят, бяха по-младите рицари от най-нисшия орден — Ордена на Короната. Те не одобряваха строгите и непреклонни тълкования на Мярата, която за по-възрастните не подлежеше на коментар. Тези младежи искаха истински промени колкото се може по-скоро и повечето от тях бяха понесли сурови наказания от страна на лорд Дерек Краунгард. Имаше и такива, които замалко не изгубиха рицарството си. Именно те стояха твърдо зад Гюнтар и въпреки че не бяха мнозинство, приеха присърце каузата на Стърм. Точно това обаче бе най-хитрият ход на Дерек — с един удар щеше да се отърве както от човека, когото мразеше, така и от най-сериозния си противник.

Всички знаеха, че лорд Гюнтар беше близък приятел на семейство Брайтблейд, дружба, датираща от поколения. Именно той преди пет години представи заявката на Стърм за рицарство, когато младият мъж се появи незнайно откъде, за да търси баща си и наследството му. Младежът носеше писма от майка си, с които доказваше правото си да носи името Брайтблейд. Естествено намериха се хора, които твърдяха, че писмата не били написани на онази страна на хартията, на която трябвало, но Гюнтар побърза да пресече слуховете. Младият мъж несъмнено бе син на приятеля му — приликата бе очевидна. Но с подкрепата си той пое голям риск.

Погледът му се премести към Дерек, който крачеше сред рицарите и раздаваше усмивки и ръкостискания. Да, след този процес той — лорд Гюнтар Ут Уистан — щеше да изглежда като пълен глупак.

Но по-лошото бе, помисли с горчивина лордът, че този процес щеше да опропасти кариерата на един честен и добър мъж, който заслужаваше да тръгне по пътя на своя баща.

— Стърм Брайтблейд — започна лорд Гюнтар, когато в залата настъпи тишина, — чу ли обвиненията, които ти бяха отправени?

— Да, милорд. — Плътният му глас отекна странно в залата.

Една цепеница изпука в камината и към комина полетя искри. Гюнтар замълча, докато слугите се справят със ситуацията.

— Стърм Брайтблейд, разбираш ли същността на отправените ти обвинения и съзнаваш ли, че те могат да накарат този Съд да те признае за негоден за рицарство? — продължи след малко той.

— Да — опита да отговори младият мъж, но гласът му изневери. Той се изкашля, събра сили и повтори по-уверено: — Да, милорд.

Гюнтар поглади мустаците си и се замисли как да насочи разговора. Прекрасно знаеше, че всичко, което Стърм каже срещу Дерек, ще се обърне срещу самия него.

— На колко години си, Брайтблейд? — попита Гюнтар. Въпросът бе неочакван и Стърм премигна.

— Ако не се лъжа, на малко повече от трийсет, нали?

— Да, милорд.

— И доколкото разбрах от разказа на Дерек за подвизите ти в Ледената планина, ти си опитен воин…

— Това не съм го отричал никога, милорд! — изправи се на крака рицарят. Гласът му издаваше нетърпение и раздразнение.

— Но ти го обвини в малодушие. Ако не ме лъже паметта, каза, че когато елфите ви нападнали, той е отказал да се подчини на заповедта да се бие с тях.

Дерек почервеня.

— Мога ли да ви напомня, милорд, че не аз съм подсъдимият…

— Ти обвини Стърм Брайтблейд в малодушие пред лицето на врага — прекъсна го Гюнтар. — От много години елфите не са ни врагове.

Дерек се поколеба. Рицарите се спогледаха озадачено. Елфите имаха статут на наблюдатели в Съвета на Белия камък. След като едно от драконовите кълба бе намерено, Съветът задължително щеше да се събере и елфите едва ли щяха да се зарадват, като разберат, че рицарите са започнали да ги считат за врагове.

— Възможно е да съм употребил твърде силна дума, милорд — окопити се Дерек, — но това е така, защото следвам съвсем стриктно правилата на Мярата. Макар да не са ни врагове, елфите направиха всичко възможно, за да ни попречат да донесем кълбото в Санкрист. Тъй като именно това бе моята мисия — а те й се противопоставиха, — в случая съм принуден да ги определя като „врагове“ — както изисква Мярата.

„Хлъзгаво копеле“, помисли с раздразнение Гюнтар.

Дерек се поклони в знак на извинение, че е говорил, без да е бил поканен, и отново седна на мястото си. Много от по-възрастните рицари закимаха одобрително.

— Мярата също така повелява — проговори бавно Стърм, — че не трябва да отнемаме живот, освен ако не се налага, и че трябва да се бием единствено при самозащита — нашата или на други. Елфите не застрашаваха живота ни. Ние в нито един момент не се намирахме в реална физическа опасност.

— Та те са стреляли по вас бе, човек! — Лорд Алфред удари с юмрук по масата.

— Вярно е, милорд, но всички знаят, че елфите са отлични стрелци. Ако искаха да ни убият, стрелите нямаше да се забиват в дърветата около нас!

— Какво — мислиш — щеше да се случи, ако ги бяхте нападнали? — попита Гюнтар.

— От моя гледна точка това щеше да бъде трагедия, милорд — изрече спокойно Стърм. — От поколения насам хора и елфи не са се убивали едни други. Драконовите господари щяха да бъдат много доволни.

Повечето млади рицари изръкопляскаха и лорд Алфред ги изгледа осъдително при това нарушение на Мярата.

— Лорд Гюнтар, искам да ви напомня, че подсъдимият в този процес не е лорд Дерек Краунгард. Той е доказал достойнствата си в не една битка. Мисля, че спокойно можем да приемем неговата оценка за това, кое е вражеска акция и кое не. Стърм Брайтблейд, твърдиш ли, че отправените ти от лорд Дерек Краунгард обвинения не отговарят на истината?

— Милорд — Стърм облиза пресъхналите си напукани устни, — аз не казвам, че рицарят лъже, но твърдя, че се опитва да ме представи в погрешна светлина.

— С каква цел? — попита лорд Майкъл. Стърм се поколеба.

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос, милорд — отвърна той толкова тихо, че рицарите от последните редици не го чуха и помолиха да повтори отговора. Той го стори — този път малко по-високо.

— На какво основание отказваш да отговориш на въпроса, Брайтблейд? — попита остро Гюнтар.

— Защото, според Мярата, това ще накърни честта на Рицарството.

Лицето на лорда придоби каменно изражение.

— Това е много сериозно обвинение. Осъзнаваш ли, че не разполагаш със свидетели, които да го подкрепят?

— Да, милорд, и точно затова предпочитам да не отговарям.

— Ако ти заповядам да говориш?

— Ще го сторя.

— Тогава говори! Ситуацията е необичайна и не виждам как можем да отсъдим справедливо, без да сме изслушали всичко. — Защо смяташ, че лорд Дерек се опитва да те представи в невярна светлина?

Лицето на Стърм почервеня, той стисна и разпусна юмруците си няколко пъти, след което погледна в очите тримата съдии.

Всичко беше изгубено и той го знаеше. Никога нямаше да стане рицар и да постигне онова, което му бе по-скъпо дори от живота. Ако вината за това бе негова, щеше да му е много тежко, но несправедливото обвинение щеше да му тежи още повече, затова изрече думите, които щяха да превърнат Дерек в негов заклет враг за цял живот.

— Смятам, че ме представя така, защото това обслужва амбициите му, милорд.

Залата се взриви. Дерек скочи. Ако не го бяха удържали, щеше да се нахвърли върху Стърм още тук, в съдебната зала. Гюнтар дълго тропа с ефеса на меча, за да въдвори ред, но Дерек седна на мястото си едва когато предизвика Стърм да премерят сили на бойното поле.

Гюнтар го изгледа студено.

— Лорд Дерек, би трябвало да знаете, че дуелите са забранени по време на война! Запазете приличие или ще бъда принуден да ви отстраня от залата.

Рицарят се стовари на мястото си с пурпурно лице. Гюнтар изчака събралите се да се успокоят и продължи:

— Имаш ли да казваш още нещо в своя защита, Стърм Брайтблейд?

— Не, милорд.

— Тогава излез, докато обсъдим случая. Стърм стана, поклони се на лордовете, след което се обърна и се поклони на свидетелите. Двама рицари го отведоха в преддверието на залата и застанаха до вратата.

Той седна на една скамейка в дъното. Външно с нищо не покзваше, че всеки негов нерв бе изопнат като струна. Нямаше намерение да издава онова, което бушуваше в душата му. Знаеше, че няма никаква надежда. Беше го разбрал по изражението на Гюнтар. Но каква щеше да е присъдата — изгнание, конфискация на земите и богатствата? Стърм се усмихна горчиво, защото не притежаваше никакво имущество, а изгнанието бе напълно излишно, тъй като отдавна живееше далеч от Соламния.

Смърт? Щеше да я приветства с радост. Всичко друго бе по-добро от това лишено от смисъл съществуване и от тъпата, разяждаща болка.

Изминаха часове. Гласовете на тримата съдии се издигаха и снишаваха, нерядко гневни. Повечето рицари се бяха разотишли, защото само тримата предводители на ордени можеха да определят присъдата. Онези, които останаха, се бяха разделили на враждебно настроени фракции. Младите възхваляваха открито благородното поведение на Стърм и храбрите му постъпки, които Дерек не беше успял да омаловажи. Твърдяха, че е бил прав, когато отказал да се бие с елфите, защото в тези тежки времена соламнийските рицари се нуждаеха от всичките си съюзници. По-възрастните си знаеха един-единствен отговор — Мярата. Дерек бил издал заповед, Стърм отказал да се подчини. Според Мярата това е престъпление. Споровете продължиха целия следобед. Някъде на свечеряване иззвъня малък сребърен звънец.

— Хайде, Брайтблейд — покани го единият от рицарите.

— Време ли е? — вдигна глава той.

Рицарят кимна.

Стърм сведе поглед и призова Паладин да му вдъхне смелост.

Изправи се на крака и изчака рицарите да заемат отново местата си. Накрая пазачите отвориха вратата и му махнаха да влезе. Той пристъпи в залата и погледът му веднага се насочи към масата, зад която седяха тримата лордове. Бащиният му меч лежеше там — мечът, за който легендата твърдеше, че се е предавал от баща на син от времето на самия Бертъл Брайтблейд и който можел да се счупи само ако се пречупел притежателят му. Край острието му бяха разпилени черни рози — древният символ на вината. Стърм сведе очи, за да скрие парещите сълзи.

— Доведете мъжа Стърм Брайтблейд! — извика лорд Гюнтар.

„Мъжът Брайтблейд, а не рицарят!“ — помисли отчаян той. След това си спомни за Дерек, вдигна гордо глава и пристъпи към трибунала, без да откъсва поглед от лорд Гюнтар.

— Стърм Брайтблейд, готов ли си да изслушаш присъдата?

— Да, милорд.

Гюнтар подръпна мустаците си. Онези, които го познаваха отдавна, знаеха, че този жест означава само едно — лордът се канеше да се хвърли в битка.

— Стърм Брайтблейд, от този момент нататък трибуналът ти забранява да носиш всякакви отличителни знаци и доспехи на соламнийски рицар.

— Да, милорд — преглътна с усилие Стърм.

— От този момент нататък ти се забранява да получаваш каквато и да е плата от ковчежниците на Рицарството и каквито и да е облаги и подаръци…

Рицарите в залата се размърдаха. Това беше абсурдно! От Катаклизма насам никой не получаваше плата за службата си в ордена. Нещо ставаше. Сякаш бяха чули далечен гръмотевичен тътен преди началото на бурята.

— И накрая… — Лорд Гюнтар се приведе и ръцете му опипаха черните рози около меча. Острият му поглед обходи аудиторията и това повиши напрежението. Проговори, когато дори огънят зад гърба му престана да пращи.

— Стърм Брайтблейд. Рицари. Досега Съдът не е разглеждал подобен случай, но това едва ли е толкова странно, като се имат предвид трудните времена, които настъпиха. Пред нас е един млад кандидат, доказал уменията си на бойното поле. Дори неговият обвинител не ги отрича. Един кандидат, обвинен в неподчинение на директна заповед и малодушие пред лицето на врага. Той не отрича обвиненията, но твърди, че са представени тенденциозно. Мярата ни задължава да приемем твърденията на неведнъж проверения в битки рицар Дерек Краунгард и да пренебрегнем думата на този мъж, който още не е спечелил своя щит. Но тя му позволява да призове свидетели в своя защита. За жалост необичайните обстоятелства и тези мрачни времена не са позволили на Стърм Брайтблейд да ги призове. Поради същата причина Дерек Краунгард също не разполага със свидетели, които да подкрепят обвиненията му. Затова съдът постигна съгласие да приложи следната необичайна процедура.

Стърм се чувстваше все по-объркан и озадачен. Той погледна към съдиите. Лорд Алфред дори не си даваше труд да прикрива гнева си. „Съгласието“ явно не е било леко.

— Ето присъдата — продължи лорд Гюнтар. — Този млад мъж ще бъде приет в най-нисшия орден — Ордена на короната. Гаранцията му е моята дума на честта… — В залата настъпи брожение. — Освен това го назначавам за трети в командването на армията, която ще отплава за Палантас. Мярата предписва в командването да има представител на всеки от трите ордена. Поради това назначавам Дерек Краунгард за върховен главнокомандващ, като представител на Ордена на Розата. Лорд Алфред МарКенин ще представлява Ордена на Меча, а Брайтблейд ще изпълнява — по мое нареждане — длъжността командир на Ордена на Короната.

В залата настъпи гробна тишина. Стърм усети, че по лицето му се стичат сълзи, но този път не ги скри. Дерек се надигна гневно и изхвърча бесен от съдебната зала, поддръжниците му го последваха. Дочуха се спорадични ръкопляскания. Стърм видя през сълзи радостта на младите рицари, които щеше да командва, и се натъжи. Беше извоювал победа, но го болеше за рицарството. От някога славното братство не бе останало нищо освен една корумпирана фасада.

— Поздравления, Брайтблейд — изрече сковано лорд Алфред. — Надявам се, осъзнаваш какво направи за теб лорд Гюнтар.

— Да, милорд — Стърм се поклони, — и се заклевам в меча на баща си да оправдая доверието му. — Надявам се, млади човече. — Лорд Алфред се обърна и излезе. Лорд Джефри го придружи, без да каже дума.

Но младите рицари го поздравиха с ентусиазъм. Те вече поливаха успехите му с вино и щяха да останат кой знае докога, ако Гюнтар не ги беше отпратил.

Когато останаха сами в залата, Гюнтар се усмихна сърдечно и разтърси ръката му. Младият рицар отвърна на дружеското ръкостискане, но остана сериозен. Той взе меча си и го пъхна в ножницата. Понечи да изхвърли розите, но се спря, взе една и я сложи в пояса си.

— Искам да ви благодаря, милорд — започна Стърм с несигурен глас.

— Няма за какво, синко. — Лорд Гюнтар огледа залата и потръпна. — Хайде да отидем някъде на топло. Какво ще кажеш за малко греяно вино?

Докато вървяха по каменните коридори на древната крепост, откъм двора се чуваха тропот на копита и весели гласове, които подхванаха някаква бойна песен.

— Искам да ви благодаря, милорд — повтори упорито Стърм. — Вие поехте голям риск. Надявам се да се окажа достоен за…

— Риск ли? Глупости, момко! — Той разтри измръзналите си ръце и го въведе в една малка стая, украсена за наближаващите коледни празници с червени зимни рози, отгледани в оранжерията, пера от кралско рибарче и изящни златни коронки. В камината гореше буен огън. Гюнтар нареди на прислугата да донесе два бокала с ароматно вино. — Твоят баща много пъти ме е защитавал и е спасявал живота ми.

— И вие сте правили същото за него, затова не ми дължите нищо. Заложихте честта си заради мен и ако се проваля, ще пострадате вие. Могат да ви отнемат поста, титлата и земите. Дерек ще се погрижи — добави мрачно. Гюнтар отпи голяма глътка от бокала и погледна младия мъж. Рицарят отпи само от любезност. Ръцете му трепереха видимо.

— Досега провалял ли си се, Стърм?

— Не, милорд. Заклевам се!

— Значи няма от какво да се страхувам! — Лордът се усмихна и отново надигна бокала. — Желая ти успехи в предстоящите битки.

Стърм притвори очи. Напрежението бе твърде голямо. Той подпря глава с дланите си и се разплака. Гюнтар го прегърна и мисълта му се зарея в миналото, защото баща му бе ридал по същия начин в нощта, когато бе изпратил надалеч съпругата си и невръстния си син — нощ, след която никога не ги видя.

Изтощеният Стърм заспа на масата, а Гюнтар продължи да пие, докато накрая също задряма. Дните до отплаването за Палантас се изнизаха много бързо.

Стърм трябваше да си намери доспехи на старо, защото не можеше да си позволи нови. Той опакова грижливо бащините си доспехи, твърдо решен да ги вземе със себе си, след като му забраняват да ги носи. Трябваше да присъства на съвещанията, да изучава дислокацията на войските и да запаметява информацията за врага.

Битката за Палантас щеше да бъде жестока, тъй като от нея зависеше кой да контролира цяла северна Соламния. Градската стража щеше да укрепи стените на града, а рицарите щяха да превземат Кулата на Висшите Клерикали, която охраняваше прохода през планината Вингаард. Водачите бяха единодушни относно стратегията, но това бе единствената точка, по която постигнаха съгласие. Съвещанията между тримата командващи протичаха в напрегната и неприятна атмосфера.

Накрая настъпи денят за отплаване. Рицарите се качиха на корабите, а семействата им ги гледаха безмълвно от пристанището.

Съпругите стояха, стиснали устни, също като мъжете си. Всички знаеха, че ако изгубят битката, врагът ще получи голямо предимство по море.

Облеченият в лъскавите си доспехи Гюнтар стоеше на мостика и се сбогуваше със синовете си. Той и Дерек си размениха няколко хладни протоколни думи, защото така повеляваше Мярата.

Последва протоколна прегръдка с лорд Алфред и накрая се сбогува със Стърм. Облеченият в проста и износена броня рицар стоеше встрани от другите.

— Брайтблейд, исках да те питам нещо, но не намерих време през последните дни. Ти спомена, че твоите приятели ще дойдат в Санкрист. Някой от тях ще може ли да свидетелства в твоя полза?

Стърм се поколеба. Освен за Танис, за друг не се сещаше. През последните дни непрекъснато мислеше за него. Много се надяваше, че ще успее да дойде в Санкрист, но напразно. Където и да се намираше, той сигурно си имаше собствени проблеми и неприятности. Сети се и за още една личност, която отчаяно се бе надявал да види. Стърм попипа несъзнателно Звездата, която висеше на шията му. Усети топлината й и разбра — незнайно как, — че макар и далеч, Алхана беше с него. И тогава…

— Лорана!

— Жена? — Гюнтар се намръщи.

— Да, но е дъщеря на Говорителя на слънцата и е принцеса на Куалинести. Също така и брат й, Гилтанас. И двамата свидетелстват в моя полза.

— Принцеса… — Гюнтар се замисли. Изведнъж лицето му се разведри. — Това е много добре, особено сега, когато получихме вест, че самият Говорител ще присъства на Висшия Съвет, за да обсъдим драконовото кълбо. Момче, ако това стане ще направя всичко възможно да те известя и тогава отново ще можеш да облечеш доспехите си и да ги носиш с гордо вдигната глава! Ще бъдеш напълно оправдан!

— А вашата чест ще остане ненакърнена. — Стърм разтърси сърдечно ръката му.

— Пфу! Изобщо не мисли за това! — Гюнтар сложи длан на главата му, както бе сложил ръка на главите на синовете си, и Стърм коленичи благоговейно. — Приеми благословията ми, Брайтблейд, благословия, която ти давам вместо твоя баща. Изпълни дълга си, момко, и остани син на баща си. И нека духът на лорд Хума бъде с теб.

— Благодаря, милорд! — Рицарят се изправи. — Сбогом.

— Сбогом, Стърм. — Гюнтар го прегърна здраво, обърна се и го остави.

Зазоряваше се, но слънцето не се виждаше на зимното небе.

Над оловносивото море бяха надвиснали тъмни облаци. Единствените звуци в тишината бяха заповедите на капитаните, отговорите на екипажите, скърцането на лебедките и плюще-нето на платната. Белокрилите кораби вдигнаха котва и отплаваха на север. Последното платно скоро изчезна от хоризонта, но всички продължаваха да стоят на кея. Не си тръгнаха дори когато заваля леден дъжд, примесен със сняг, и когато сивкавата пелена закри хоризонта.