Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на драконовото копие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragons of Winter Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DarkGarden (2008)
Корекция
mahavishnu (2008)
Окончателна корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателска къща Era & Co

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от adin)

7.
Неочаквано пътешествие.

— Аз привърших със задачата си и съм свободна да си тръгна — заяви Лорана.

— Да — кимна разбиращо Елистан, — знам защо си тръгваш. — Тя се изчерви и сведе поглед. — И къде смяташ да отидеш?

— В Силванести. Там го видях за последен път.

— Но само в съня…

— Не, това бе нещо повече от сън. Той беше там, жив, и аз трябва да го намеря.

— Разбира се, скъпа, но в такъв случай трябва да останеш Казваш, че в онзи сън той е намерил драконово кълбо, е у него, непременно ще дойде в Санкрист.

Лорана не отговори. Стоеше и се взираше през прозореца на стаята в крепостта на лорд Гюнтар, където тя, Елистан, Флинт и Таселхоф бяха отседнали като гости.

Когато се разотиваха от Поляната с Белия камък, баща й я беше помолил да се върне с него в южен Ергот, но тя отказа. Знаеше, че никога вече няма да може да живее сред своите.

Баща й не настоя, но тя видя в погледа му собствените си неизречени мисли. Гилтанас не беше дошъл с тях и Лорана не искаше да му каже накъде е тръгнал любимият му син, но го увери, че е жив. Пътешествието, което той и Силвара бяха предприели, бе страшно и опасно.

— Ти знаеш къде е той, нали? — попита Говорителят след проточилото се мълчание.

— Знам, или поне знам накъде се отправи.

— И не можеш да го споделиш дори с мен, неговия баща? Лорана поклати глава.

— Не, не мога. Когато той се впусна в тази отчаяна мисия, се разбрахме да не издаваме на никого накъде е тръгнал. На никого!

— Значи ми нямаш доверие…

Лорана въздъхна и погледът й се премести върху разцепения Бял камък.

— Татко, та ти едва не поведе война… срещу единствената раса, която можеше да ни помогне да се спасим…

Баща й не отвърна нищо, но от хладното сбогуване и от начина, по който се облегна на ръката на Потиос, Лорана разбра, че той вече има само едно дете.

Терос отпътува с елфите, но преди да замине, заяви следното:

— Драконовите копия, които успях да изкова за един месец, са много малко. Сребърните дракони ми дадоха всички, които са запазили от онези времена, но са ни нужни много повече.

Необходими са ми помощници! Освен това расите трябва да се обединят в борбата срещу драконовите армии. Елфите се съгласиха да му предоставят помощници, но що се отнасяше до борбата…

— Това е въпрос, който тепърва предстои да бъде обсъден — каза Говорителят.

— Само не го разисквайте прекалено дълго — отсече Флинт Файърфордж, — за да не се окаже в един момент, че го обсъждате с някой Драконов Господар.

— Елфите нямат нужда от съветите на джуджетата. А освен това ние дори не знаем дали тези копия вършат някаква работа! Вярно, в легендите се говори, че ще бъдат изковани от някой си Сребърната ръка, но освен това се казва, че трябва да се използва Чукът на Карас, а къде е той? — попита Говорителят.

— Чукът нямаше да пристигне навреме, дори да бяхме успели да го опазим от драконовите армии. Той е бил необходим в миналото, защото за изработката на копията не е била достатъчна само човешка сила, но аз притежавам такава — заяви гордо ковачът. — Видяхте какво се случи със скалата, когато я ударих с копието.

— Нека да видим какво ще се случи с драконите — заяви Говорителят. С това Вторият Съвет на Белия камък приключи. От кумова срама Гюнтар предложи да изпратят на рицарите в Палантас копията, които Терос беше донесъл.

Лорана гледаше унилия зимен пейзаж и си спомни думите на лорда, че в долината много скоро ще завали сняг.

„Не мога да остана тук — помисли си тя и залепи лице на прозореца. — Ще полудея.“

— Разгледах картите на Гюнтар — проговори тя по-скоро на себе си — и видях разположението на драконовите войски. Танис никога няма да успее да стигне до Санкрист, няма представа каква опасност го грози. Трябва да го предупредя.

— Скъпа, не знаеш какво говориш — обади се тихо Елистан. — Ако той не може да стигне до Санкрист, как ти ще стигнеш до него? Помисли логично…

— Не искам да мисля логично! — тропна Лорана и го изгледа гневно. — Писна ми да съм разумна! Омръзна ми тази война! Свърших каквото трябваше, че и отгоре. Просто искам да намеря Танис! — Но като видя съчувствения му поглед, съжали за резкия си тон. — Извинявай, Елистан. Знам, че си прав, но не мога да стоя тук и да бездействам!

Тя не спомена за другия се проблем — онази жена, Китиара. Лорана изведнъж осъзна, че сцената в съня й, когато видя Танис, обгърнал кръста на момичето, я безпокои много повече, отколкото сцената, в която самата тя умира.

Лорд Гюнтар нахълта в стаята.

— О! — възкликна той, като ги видя. — Извинете ме. Предполагам, че не съм попречил… Моля ви, влезте — побърза да го покани Лорана.

— Благодаря! — Рицарят затвори внимателно вратата, като преди това огледа коридора, за да се увери, че никой не ги подслушва, и отиде при тях до прозореца.

— Всъщност исках да говоря и с двама ви. Дори изпратих Уилс да ви търси, но така е по-добре. Никой няма да разбере, че сме разговаряли.

„Поредните интриги“ — помисли си уморено Лорана. През целия път до крепостта не чу нищо друго освен разговори за вътрешните борби, които разсипвали Рицарството.

След като разбра за процеса на Стърм, тя се ядоса и се яви пред Висшия съдебен съвет, за да го защити. За пръв път се случваше съветът да изслушва подобна защита, но рицарите наистина се впечатлиха от красотата й и от пламенната й реч. Добре дошъл бе и фактът, че тя принадлежеше към кралското елфско семейство и че бе помогнала за донасянето на драконовото кълбо. Дори хората на Дерек бяха принудени да приемат защитата й. Но рицарите така и не успяха да стигнат до решение.

Онзи, който замести лорд Алфред в съвета, бе твърдо на страната на Дерек — поне така се говореше, — а лорд Майкъл започна така да увърта нещата, че накрая Гюнтар се видя принуден да предложи открито гласуване. Рицарите настояха да им бъде дадено време за размисъл и така делото се отложи за днешния следобед. Лордът очевидно идваше направо от заседанието. По изражението му Лорана разбра, че нещата са се развили благоприятно. Но в такъв случай защо бяха всички тези предпазни мерки?

— Помилваха ли Стърм? — попита тя. Гюнтар се ухили и потри ръце.

— Не го помилваха, скъпа, защото това предполага наличие на вина. Не. Той бе реабилитиран напълно! Настоях за тази формулировка. Сега вече притежава рицарската си титла и командването му е възложено официално. Дерек ще си има големи неприятности!

— Радвам се за Стърм — отвърна сухо Лорана и се спогледа тревожно с Елистан. Не че не харесваше лорд Гюнтар, но тъй като самата тя бе израснала в кралско семейство, й бе пределно ясно, че той е само пионка в играта на големите.

Гюнтар долови студенината в гласа й и лицето му изведнъж стана сериозно.

— Лейди Лорана, знам какво мислите — че манипулирам Стърм, — затова ще бъда напълно откровен. Рицарите са разделени на два лагера — този на Дерек и моя. Борбата за надмощие между тях трябва да се прекрати, защото последствията ще бъдат трагични. Аз се убедих, че мога да разчитам на вашата оценка и на тази на Елистан. Познавате мен, познавате и Дерек Краунгард, затова ще ви оставя сами да прецените кой би трябвало да управлява рицарите.

— Разбира се, вие, лорд Гюнтар — отвърна искрено посветеният.

— Съгласна съм — кимна Лорана. — Това разцепление е гибелно. Разбрах го още на Съвета на Белия камък. И доколкото виждам от рапортите, които получавате от Палантас, то вреди на общата кауза. Аз от своя страна също се безпокоя за приятелите си.

— Радвам се, че мислите така, защото възнамерявам да ви поискам една услуга. — Гюнтар взе ръката на Лорана. — Моля ви да отидете в Палантас.

— Какво? Защо? Нищо не разбирам!

— Ще ви обясня. Моля ви, седнете. Вие също, Елистан. Да ви налея ли вино?

— Не, благодаря. — Лорана седна до прозореца.

— Добре. — Гюнтар отиде при нея и лицето му стана сериозно. — Милейди, и двамата знаем какво е политиката и затова искам да ви обясня ходовете си. Официалният претекст за пътуването ви е да покажете на рицарите как се борави с драконовото копие.

Като изключим Терос, вие и джуджето сте единствените, които познават това оръжие. Но, между нас казано, то е твърде ниско, за да го използва. — Гюнтар се прокашля. — Ще отнесете копията в Палантас и нещо много важно — писменото оневиняване на Стърм, с което Съдът възстановява рицарската му чест. Това ще е последният удар върху амбициите на Дерек. В момента, в който Стърм облече рицарските си доспехи, всички ще разберат, че имам пълната подкрепа на висшия съвет. Дори се чудя дали няма да има процес срещу Дерек, когато се върне.

— Но защо аз? — попита рязко Лорана. — Не може ли лорд Майкъл да отнесе копията и документа?

— Милейди… — Лордът стисна ръката й, придърпа я към себе си и гласът му се снижи до шепот: — Вие не разбирате. Нямам доверие на Майкъл! Не мога, не смея да се доверя на нито един рицар! Дерек падна от коня, ако мога да се изразя така, но още не е изгубил турнира. Нужен ми е някой, на когото да се доверя безрезервно! Някой, който милее за интересите на Стърм!

— Аз милея за интересите на Стърм и ги поставям над интересите на рицарството.

— Да, лейди Лорана — Гюнтар стана, целуна ръката й и се поклони, — но не забравяйте, че единственият интерес на Стърм е рицарството. Как мислите, какво ще стане с него, ако то западне? Ами ако Дерек поеме властта?

В крайна сметка Лорана се съгласи да замине за Палантас, но с наближаване времето за отпътуване започна всяка нощ да сънува, че Танис пристига на острова часове след като е тръгнала. На няколко пъти почти бе на ръба да се откаже, но след това си представяше изражението му, когато му обяснява защо не е отишла да предупреди Стърм за грозящата го опасност.

Лорана не намираше успокоение и в приятелите си. Елистан замина, когато пристигна пратеник на елфите и каза, че присъствието му в южен Ергот е наложително. Освен това помоли и за емисар от страна на рицарите. На следващия ден Елистан и синът на лорд Алфред — сериозен и мълчалив млад мъж на име Дъглас — отпътуваха. Докато махаше за сбогом на учителя си, Лорана се почувства самотна както никога досега.

 

В еуфорията около драконовото копие никой не се сети за бедния Гнош и неговата Мисия на живота, разпръсната на хиляди парчета по тревата. Никой, освен Физбан. Той се надигна и отиде при гнома, който се взираше безутешно в строшеното кълбо.

— Хайде, момчето ми, това не е краят на света!

— Така ли? — Гнош бе толкова нещастен, че дори довърши изречението.

— Разбира се, че не е! Погледни го от друга гледна точка. Сега имаш възможност да изучиш кълбото отвътре!

— Прав си! — светнаха очите му. — И се обзалагам, че мога да слепя…

— Да, да — побърза да го прекъсне Физбан, но Гнош вече събираше парчетата, а речта му се лееше неудържимо.

— Можем да съберем парчетата, невиждашли тогаващеяачертаемдиаграманамястотокъдетовсякопарчеебилоназемята, която…

— Така е по-добре — измърмори Физбан.

— Отдръпнете се, отдръпнете се! — викаше важно Гнош и избутваше хората от мястото, където се беше пръснало кълбото. — Внимавайте къде стъпвате, лорд Гюнтар, сега имаме възможност да го изследваме отвътре и може би до няколко седмици ще съм готов с доклада…

През следващите два дни Физбан седеше на разделения Бял камък и чертаеше диаграми на мястото, където уж бе паднало всяко парче. (Някои от тези диаграми съвсем случайно се озоваваха в торбата на кендера. По-късно Тас разбра, че всъщност магьосникът си е играел на морски шах срещу себе си и очевидно беше загубил.)

В това време Гнош лазеше щастливо по тревата и събираше останките от драконовото кълбо с помощта на лепкаво парче кожа. В крайна сметка той и Физбан събраха в една кошница 2687 парчета и ги отнесоха в планината Зарежи.

Таселхоф също изживя едно тъжно сбогуване. Той трябваше да реши дали да отиде с Физбан, или да остане с Лорана и Флинт. Изборът беше ясен, защото знаеше, че те трудно щяха да оцелеят без него. Но му бе трудно да се раздели със стария си приятел. Два дни преди корабът да отплава, той посети гномовете и Физбан.

След поредния вълнуващ полет с катапулта той откри Гнош в Изпитателната зала. Събраните и номерирани парчета от драконовото кълбо лежаха подредени на две маси.

— Абсолютновеликолепно. — Гномът говореше толкова бързо, че почти заекваше. — Защотоанализирахместъклото, многоинтересенматериал, неприличананищокоетосмевиждалидосега, найвеликотооткритие натозивек…

— Значи Мисията на живота ти е изпълнена? — прекъсна го — И духът на баща ти…

— Почивавудобство! Многосерадвамчесеотби и акоотновосеотбиешнасамминиданивидиш…

— Непременно.

Тас откри Физбан две нива по-надолу. (Прекрасно пътуванене-просто извикваш името на нивото и скачаш в празното. Мрежи се отваряха и прибираха, звъняха звънци, удряха гонгове, свиреха сирени. Накрая уловиха кондора мак па първо ниво, когато подът вече беше покрит със сюнгери.)

Магьосникът се намираше в Оръжейния отдел, заобиколен от гномове, които го гледаха с обожание.

— А, момче! — Той хвърли разсеян поглед към него. — Пристигаш тъкмо навреме за изпитанието на новото оръжие. Революционно откритие! Драконовите копия стават напълно излишни.

— Сериозно? — въодушеви се Тас.

— Факт! Ей, ти, я застани ей там… — Той махна на един гном, който побърза да изпълни нареждането и застана в средата на разхвърляната стая.

Физбан взе нещо, което приличаше на арбалет, върху който някой разярен човек е излял гнева си, но вместо стрела от куката в единия му край висеше огромна мрежа. Магьосникът се засуети и заповяда на всички да застанат зад него и да му направят място.

— Така, сега ти си врагът — каза той на гнома в средата на стаята, който си придаде страховито изражение. Останалите закимаха одобрително.

Физбан се прицели и стреля. Мрежата полетя във въздуха, закачи се за куката, върна се обратно и го омота.

— Куката не е достатъчно извита! — оправда се старецът. След като го освободиха от мрежата, Тас отиде при него и протегна бавно малката си ръчичка.

— Налага се да се сбогуваме.

— Така ли? Ще заминавам ли някъде? Никой не ми е казал! Не съм си събрал багажа…

— Аз заминавам. С Лорана ще занесем копията… Олеле, май не трябваше да казвам на никого.

— Не се притеснявай, думичка няма да кажа. — Дрезгавият шепот на Физбан отекна в препълнената с гномове стая. — Палантас ще ти хареса. Прекрасен град. И поздрави Стърм от мен. А, Таселхоф — магьосникът го изгледа с присвити очи, — ти постъпи правилно, момче!

— Наистина ли? Радвам се. — Той се поколеба. — Чудех се дали… онова, което каза… трудния път…

Физбан го хвана за раменете и изрече съвсем сериозно:

— Боя се, че да, но ти имаш смелостта да го извървиш.

— Дано — въздъхна едва чуто Тас. — Е, сбогом. Ще се върна веднага щом свърши войната.

— О, аз сигурно няма да съм тук. — Физбан поклати глава толкова енергично, че шапката му падна. — След като усъвършенстваме новото оръжие, ще отпътувам за… Накъде щях да пътувам? Нещо не помня… Но не се притеснявай. Ще се видим отново. Сега поне не ме оставяш погребан под купчина кокоши пера! — измърмори и заопипва главата си.

Тас се наведе и му подаде шапката.

— Довиждане. — Гласът на кендера трепереше.

— Довиждане, довиждане! — помаха му Физбан, след което се огледа притеснено и го придърпа към себе си: — Абе… май съм забравил нещо. Как ми беше името?

Още един човек се сбогува с възрастния магьосник, макар обстоятелствата да бяха съвсем различни.

Елистан и Дъглас се разхождаха по брега на Санкрист, увлечени в разговор, докато чакаха кораба, който щеше да ги отведе в южен Ергот. Изведнъж посветеният вдигна глава и забеляза завеяния магьосник, когото бе видял на Съвета. През последните дни многократно опитваше да се срещне с него и да разговарят, но Физбан го отбягваше. Затова се изненада, когато го видя да върви срещу тях. Старецът бе навел глава и си мърмореше нещо под нос. Елистан помисли, че ще ги подмине, без да ги забележи, но магьосникът внезапно вдигна глава.

— Я, кого виждам! Не сме ли се срещали някъде? Елистан онемя. Загорялото му лице придоби мъртвешки цвят. Когато успя да проговори, гласът му бе дрезгав.

— Срещали сме се, сър. Но макар да се запознахме малко късно, имам чувството, че ви познавам много, много отдавна.

— Тъй ли? — Физбан се намръщи подозрително. — Искаш да кажеш, че съм много дърт?

— Не, не, съвсем не! Лицето на стареца се проясни.

— Е, желая ви приятно пътуване. И безопасно. Сбогом. Той ги отмина, подпирайки се на очукания си, разкривен жезъл. Изведнъж спря и се обърна.

— А, между другото, името ми е Физбан.

— Ще го запомня — отвърна сериозно Елистан и се поклони.

Възрастният магьосник кимна доволно и се отдалечи. Посветеният постоя известно време умълчан и умислен, след което въздъхна и продължи разходката си.