Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на драконовото копие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragons of Winter Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DarkGarden (2008)
Корекция
mahavishnu (2008)
Окончателна корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателска къща Era & Co

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от adin)

8.
Гробницата на Хума

Мостът-пазач сияеше като перлена огърлица над изворите на Пристана на мъглите.

— Не се страхувайте — повтори Силвара. — Пътят е труден само за онези, които искат да влязат в Гробницата с лоши помисли.

Това не им прозвуча много убедително и те изкачиха боязливо няколкото стъпала в основата и неохотно пристъпиха върху мраморната арка. Силвара премина първа без никакво усилие, а останалите я следваха предпазливо, като се стараеха да се придържат в средата и да си гледат в краката. Но паметникът от другата страна на моста ги привличаше неудържимо и очите им сами се вдигаха нагоре.

— Хей, Флинт, обзалагам се, че в тази вода може да се свари месо! — възкликна Таселхоф. Той лазеше по корем и надничаше през ръба от най-високата част на моста.

— Аз п-пък се обзалагам, че т-ти ще се с-свариш — заекна обезумялото от ужас джудже, което пълзеше на четири крака.

— Виж! Намерих в тази торба парче месо, сега ще го вържа с конец и ще го пусна във водата…

— Движи се! — изрева Флинт.

— С теб е много скучно — оплака се кендерът и се спусна надолу по задник.

Никой не заговори Силвара, докато прекосяваха моста, защото мислите им бяха съсредоточени в едно-единствено нещо — да слязат живи от Моста-пазач. Но когато стъпиха на твърда земя, Лорана веднага попита:

— Защо ни доведе тук?

— Все още ли ми нямаш доверие?

Лорана се поколеба и вдигна очи към огромния каменен дракон, чиято глава бе увенчана с корона от звезди. Устата му бе разтворена в ням вик, а очите се взираха някъде надалеч. Голям колкото стволовете на сто валенови дървета нокът сочеше напред.

— Първо отпрати Стърм и Дерек, а нас ни доведе при този паметник! — обвини я Лорана. — Какво очакваш да мисля? Наричаш това място Гробницата на Хума, но ние не знаем дали той е живял някога, или е само легенда. Как ще го докажеш? Тялото му вътре ли е?

— Н-не — смути се Силвара. — Тялото му изчезна заедно с…

— С кое?

— Заедно с копието. Драконовото копие, с което той уби Многоцветния и Безцветен Дракон. Нека да влезем и да пренощуваме тук. На сутринта ще разберете всичко, обещавам ви.

— Не мисля, че… — започна Лорана.

— Влизаме! — отсече Гилтанас. — Държиш се като глезено дете! Защо смяташ, че Силвара иска да ни причини зло? Ако тук наистина живее дракон, цял Ергот щеше да знае! А и отдавна да е унищожил всичко живо на острова. Това място не излъчва никакво зло, усещам само всепоглъщащ древен покой. Освен това е чудесно укритие! Елфите много скоро ще разберат, че кълбото е пристигнало невредимо в Санкрист и тогава ще можем да си тръгнем. Прав ли съм, Силвара? Нали затова ни доведе тук?

— Да. Такъв беше планът ми. Но сега трябва да побързаме, защото само докато сребърната луна все още е на небето, можем да влезем вътре.

Гилтанас хвана ръката й и двамата пристъпиха в ярката сребриста мъгла. Тас изприпка пред тях, размахал торбите си, а Флинт и Терос ги последваха. Лорана се поколеба, подозренията й се засилиха, но нямаше къде другаде да отиде и освен това — както призна само на себе си — изгаряше от любопитство.

От другата страна на моста пътят беше равен, но когато наближиха изваяния в планината паметник, стана стръмен.

Изведнъж от мъглата долетя гласът на Таселхоф.

— Я, Райстлин! Превърнал се е във великан!

— Кендерът откачи — отсъди с мрачно задоволство Флинт. — Знаех си…

Но другите се втурнаха, като повлякоха джуджето, и откриха Тас, който подскачаше на едно място и сочеше с пръст. Те спряха до него и онемяха.

— Кълна се в брадата на Реоркс — задъха се Флинт, — това наистина е Райстлин!

Пред тях се издигаше триметрова каменна статуя, която бе съвършено копие на младия магьосник.

— Ето го и Карамон! — извика Тас.

— И Танис… — прошепна уплашено Лорана. — Що за зла магия?

— Не е зла — отвърна Силвара, — освен за онзи, който носи зло. Той ще види в статуите ликовете на най-големите си врагове и страхът ще го спре. Но вие виждате приятели, което означава, че ще минете.

— Не бих казал, че Райстлин ми е приятел — измърмори Флинт.

— Аз също — присъедини се към него Лорана. Тя потрепери, като си спомни съня на кораба и пристъпи със свито сърце в кръга от съвършени, дори плашещи каменни копия на приятелите й. В средата му имаше малък храм. Семплата квадратна постройка с осмоъгълен стъпаловиден постамент беше изградена изцяло от обсидиан и блестеше от влагата. Всичко изглеждаше така, сякаш бе построено вчера — чистите и деликатни линии на релефите не покачваха и следа от стареене. Рицарите с драконови копия все още преследваха огромните чудовища, а драконите надаваха безмълвни писъци, пронизани от дългите и изящни оръжия.

— В този храм положиха тялото на Хума — обясни Силвара, докато ги водеше по стъпалата.

Студените бронзови врати се отвориха безшумно, когато ги докосна. Спътниците се поколебаха дали да влязат, но както беше качал Гилтанае, чук не се долавяше никакво зло. Лорана си спомни ужаса, който излъчваха душите на неумрелитс воини от гробницата на Кит Канап и Сла-Мори. А точи храм излъчваше печал и болка от загубата и познанието за една велика победа, спечелена срещу страховит противник и донесла вечен покой и сладостна последна отмора.

Спътниците влязоха в гробницата един по един. Бронзовите врати се затвориха след тях и ги обгърна непрогледен мрак.

Изведнъж стана светло. Силвара държеше факла, която беше взела от стената и Лорана се зачуди как е успяла да я запали. Но гледката, която се откри, я накара да забрави въпроса си.

В гробницата нямаше нищо, освен един пиедестал в центъра на помещението. Върху него бяха изобразени рицари, но тялото на Хума, което трябваше да почива отгоре, липсваше. В единия край на пиедестала бяха положени старинен щит и меч, който приличаше на рицарския меч па Стърм. Всички мълчаха и не откъсваха погледи от тези древни артефакти, но никой не посмя да ги докосне, дори Тас.

— Стърм трябваше да види това — промълви Лорана и очите й се насълзиха. — Сигурно наистина е гробницата на Хума… макар че… — Тя замълча, защото не успя да изрази с думи нарастващото напрежение, което изпитваше. То не се дължеше на страх, приличаше по-скоро на усещането, което бе изпитала при навлизането им в долината.

Силвара запали още факли и спътниците огледаха вътрешността на гробницата. Не беше голяма. Покрай стените бяха разположени няколко каменни скамейки, на които скърбящите можеха да поседнат, докато оплакват мъртвеца и се молят за него. В дъното на помещението имаше малък каменен олтар, върху които бяха издълбани символите на Рицарството — корона, роза и кралско рибарче. В подножието му лежаха изсъхнали розови листа, чийто аромат се усещаше дори след стотиците изминали години. Точно до олтара в пода беше монтирана огромна желязна плоча.

Лорана я загледа с интерес. Терос отиде при нея.

— Според теб това какво е? — попита тя. — Дали не е кладенец?

— Можем да проверим. — Ковачът се наведе, хвана със сребърната си ръка халката в центъра на плочата, но тя не помръдна. Терос я задърпа с две ръце и тя се отмести с пронизително стържене.

— Какво правите? — Силвара се извърна рязко към тях. Терос се стресна, а Лорана несъзнателно отстъпи крачка назад от отвора.

— Отдръпнете се! Там е опасно! — Гласът й трепереше от напрежение.

— Откъде знаеш? — Лорана си възвърна самообладанието. — Нали никой не бил стъпвал тук от стотици години? Или не е така?

— Не! — Силвара прехапа устни. — Така е… така се говори в легендите на моя народ…

Лорана пристъпи напред и се наведе над отвора — нищо не се виждаше. Не помогна дори факлата, която й донесе Флинт. Усети само слаб мирис на прах.

Таселхоф разбута останалите и надникна вътре.

— Мисля, че не е кладенец.

— Отдръпнете се! Моля ви! — опита се да ги разубеди Силвара.

— Слушай какво ти се казва, крадльо! — Терос сграбчи кендера за яката и го отмести от дупката. — Ако паднеш вътре, може да се изтърколиш до другата страна на света.

— Сериозно? — Тас се развълнува не на шега. — Наистина ли ще пропадна от другата страна на света? Там дали има такива като нас? — Почти сигурно е, че няма кендери! — изръмжа Флинт. — Досега трябва да са измрели от идиотизъм. Освен това всички знаят, че светът се крепи върху наковалнята на Реоркс. Онези, които пропаднат от другата страна, попадат между неговия чук и света, който той все още кове. Живот от другата страна! Как ли пък не!

Таселхоф продължи да се взира в отвора, докато Терос безуспешно се опитваше да върне плочата на мястото й. Накрая се отказа, но не изпускаше от поглед кендера, който въздъхна и се върна до пиедестала, където започна да разглежда щита и меча. Флинт дръпна Лорана за ръкава.

— Какво има? — попита отнесено тя.

— В постройката има нещо много странно — прошепна джуджето и млъкна, защото помисли, че Лорана ще му се присмее, но тя го гледаше съвсем сериозно. — Гробницата и статуите отвън са изработени от хора. Стари са, но…

— Толкова ли са стари, че това наистина може да е гробницата на Хума? — прекъсна го Лорана.

— Без съмнение. Но онзи голям звяр отвън… — той махна по посока на каменния дракон — не е оформен от ръцете на човек, елф или джудже.

Лорана премигна неразбиращо.

— Той е много по-стар. Толкова стар, че това тук — Флинт описа с ръка дъга — сякаш е направено вчера. Тя започна да проумява какво се опитва да й каже джуджето и кимна.

— Онова на скалата е дело на същества, които не ходят на два крака.

— Били са същества с необикновена сила… — промълви Лорана. — Огромни същества. — С крила… Изведнъж кръвта й се смрази, защото дочу тихия напев на магическо заклинание.

— Не! — Тя се обърна и вдигна ръка, сякаш да се предпази от заклинанието.

Силвара стоеше пред олтара с няколко изсъхнали розови листа в ръка и тихо напяваше. Лорана опита да се пребори със сънливостта, която започна да я обзема, и се прокле за глупостта си. Хвана се за каменната скамейка, но не успя да се задържи и падна на колене. С последни усилия повдигна клепачи и видя как Терос и Гилтанас се строполяват на пода. Джуджето захърка още преди главата му да удари скамейката. Преди да заспи, Лорана усети как въздухът около нея се изпълни с аромат на рози.