Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (3)

1.
Корабите с бели платна.
Надежда отвъд.
Прашните равнини.

Танис седеше и слушаше намръщен събранието на Съвета на Висшите Търсачи. Въпреки че лъжовната им религия официално вече беше мъртва, групата политически водачи на оцелелите от Пакс Таркас все още се наричаше така.

— Не че не оценяваме жестът на джуджетата, които ни позволиха да живеем тук — извика Хедерик и размаха покритата си с белези ръка. — Убеден съм, че всички сме им благодарни. Така както сме благодарни на онези, чийто героизъм при откриването на Чука на Карас направи възможно идването ни тук. — Хедерик се поклони на Танис, който му отвърна с кимване. — Но ние не сме джуджета и не можем да живеем под земята! Емоционалното му изявление предизвика одобрение и симпатия от страна на аудиторията.

— Ние сме земеделци и не можем да отглеждаме храната си в планината. Настояваме онези, които ни прогониха от земите ни, да ни осигурят нови!

— Господарите на драконите ли има предвид? — прошепна саркастично Стърм на Танис. — Убеден съм, че с радост ще се подчинят.

— Тези глупаци трябва да са благодарни, че изобщо са живи! — измърмори Танис. — Погледни ги как се обръщат към Елистан — сякаш той го е направил!

Посветеният на Паладин и водач на бежанците стана и плътният му глас отекна в пещерата.

— Предложението ми да изпратим делегация на юг, във Великолепния Тарсис, е продиктувано единствено от нуждата ни от нови домове.

Танис, който вече беше чувал плана му, се върна мислено в деня, когато той и приятелите му се завърнаха от гробницата на Деркин със свещения Чук.

Тановете, които понастоящем се бяха обединили около Хорнфел, се подготвяха за битка със злото, което идваше от север. Джуджетата не се страхуваха много от него, защото смятаха планинското си кралство за непревземаемо. А и бяха спазили обещанието, дадено на Танис — в замяна на Чука бежанците от Пакс Таркас да се настанят в Саутгейт, най-южната част на царство Торбардин.

Елистан доведе бежанците в Торбардин и те се опитаха да изградят живота си наново, но не всичко вървеше както трябва. Вярно, намираха се в пълна безопасност, но повечето бяха земеделци, които се чувстваха нещастни в пещерите на джуджетата. През пролетта можеха да засадят нещо по склоновете на планината, но каменистата почва нямаше да даде почти никаква реколта. Хората искаха да живеят на слънце и чист въздух и не желаеха да зависят от джуджетата.

Самият Елистан припомни легендите за Великолепния Тарсис и неговите белокрили кораби. Но те бяха само легенди и Танис му го каза. Никой в тази част на Ансалон през последните триста години, или от времето на Катаклизма насам, не беше чувал нищо за този град. По онова време джуджетата бяха затворили за външни хора кралство Торбардин и тъй като единственият път през планината Каролис минаваше оттам, всякаква връзка между севера и юга бе прекратена.

Танис мрачно изслуша единодушното решение на Съвета, с което одобряваха предложението на Елистан. Група от няколко човека трябваше да провери какви кораби пристигат в пристанището на Тарсис, накъде плават, колко струва пътуването, а и самият кораб.

— И кой ще е водачът? — запита тихо Танис, въпреки че знаеше отговора.

Всички погледи се насочиха към него и преди да успее да каже нещо, Райстлин, който беше изслушал мълчаливо всички дебати, пристъпи и застана пред съвета, а златистите му очи проблясваха.

— Вие сте глупаци! — прошепна. Тихият му глас преливаше от презрение. — И живеете в глупавите си сънища. Колко пъти трябва да ви припомням знамението на звездите? Какво си казвате, когато погледнете нощем към небето и видите дупките, където бяха съзвездията?

Членовете на Съвета се размърдаха нервно на столовете си и някои се спогледаха с неприкрита досада. Райстлин забеляза тези погледи и продължи с още по-презрителен глас:

— Да, чух някои от вас да споменават, че това било някакво естествено явление — нещо като листопада наесен, например. Някои от присъстващите си казаха нещо и кимнаха. Райстлин ги огледа подигравателно и продължи:

— Повтарям. Вие сте глупаци! Съзвездието Кралицата на мрака го няма на небето, защото Кралицата е тук, в Крин. Съзвездието Воин, което, според Дисковете на Мишакал, изобразява древния бог Паладин, също е тук, за да се бори с нея.

Много от присъстващите бяха поклонници на новата религия, чийто пропагандатор бе Елистан. Райстлин долови нарастващия им гняв от думите му, които те сметнаха за богохулство. Боговете да се намесват в работите на хората! Шокиращо! Но обвиненията им изобщо не го обезпокоиха и той извиси глас:

— Запомнете много добре думите ми! Заедно с Кралицата на мрака дойдоха и нейните „кресливи поклонници“, както се говори в Химна. Тези „кресливи поклонници“ са драконите! — Райстлин изсъска последната дума по начин, от който „кожата настръхваше“, както казваше Флинт. — Всичко това ни е известно — процеди нетърпеливо Хедерик. Времето за вечерната му чаша разредено вино отдавна беше дошло и жаждата го подтикваше към красноречие. Но златистият пронизващ поглед на Райстлин го накара да съжали незабавно. — К-какво намекваш?

— Че никъде в Крин вече няма мир — прошепна магьосникът и вдигна тънката си ръка. — Намерете кораби. Отпътувайте с тях и обиколете Крин. Винаги когато погледнете нощното небе, ще виждате двете черни дупки. Където и да отидете, драконите ще са там!

Райстлин се разкашля. Тялото му се разтърси в спазми и изглеждаше, че ще припадне всеки момент, но Карамон се приближи и го подхвана със силните си ръце.

След като воинът изведе брат си от събранието, атмосферата забележимо се разведри. Членовете на съвета се поотърсиха, засмяха се малко нервно и заговориха един през друг колко смешно било да се смята, че войната е обхванала цял Крин, защото тук, в Ансалон, вече била към края си, господарят Верминаард вече бил победен, а драконянските армии — отблъснати.

Накрая мъжете се изправиха, разкършиха се и някои се запътиха към бирарията, а останалите към домовете си. Пропуснаха само да попитат Танис дали ще поведе групата към Тарсис. Просто го приеха като факт. Полуелфът погледна мрачно Стърм и излезе от пещерата. Беше негов ред да стои на пост през нощта. Макар джуджетата да се чувстваха в абсолютна безопасност в крепостта си, двамата бяха настояли да се наблюдаваха подстъпите към Саутгейт.

Познаваха Господарите на драконите твърде добре, за да спят спокойно, дори под земята.

Танис се подпря на външната стена на Саутгейт и се загледа замислено и сериозно в поляната пред него, покрита с пухкав сняг. Нощта беше тиха и спокойна. Отзад се издигаха масивите на планината Каролис. Фактически Саутгейт представляваше гигантска запушалка в склона на планината и беше част от отбранителната система, която беше отделила джуджетата от света за повече от триста години след Катаклизма и по време на разрушителните Войни. Двайсет метра широка и около десет висока, портата се задвижваше от огромен механизъм, който я преместваше навътре и навън в скалата. В централната си част беше дебела почти петнайсет метра и в Крин нямаше друго такова съоръжение, освен близнака й от север. След като се затвореше, тя се сливаше със склона на планината — толкова майсторска бе изработката на древните джуджета строители. Но след идването на хората край изхода бяха поставени факли, за да могат мъжете, жените и децата да излизат на въздух — човешка потребност, която джуджетата смятаха за непростима слабост.

Танис стоеше и се взираше в горите зад поляната и не намираше покой дори в тихата им красота. Неочаквано усети нечие присъствие. Стърм, Елистан и Лорана се приближаваха и очевидно разговаряха за него, защото, когато го видяха, млъкнаха и се възцари неловко мълчание.

— Колко си самотен — прошепна Лорана и го докосна. — Смяташ, че Райстлин е прав, нали, Тантал… Танис? — Тя се изчерви. Човешкото му име все още излизаше трудно от устните й, но вече знаеше достатъчно, за да е наясно, че елфското му причинява болка.

Танис сведе поглед към изящната й ръка и нежно я покри със своята. Само допреди няколко месеца този допир би предизвикал объркване и вина затова, че противопоставя любовта си към една човешка жена на онова, което според него бе само юношеско увлечение по тази елфска девойка. Но сега допирът на Лорана го изпълни с топлина и покой и, странно, накара кръвта му да закипи. Той прогони с неохота тези нови и обезпокоителни чувства и отвърна на въпроса й със съзнанието, че ще ги огорчи.

— Съветите на Райстлин винаги са или много разумни. — Лицето на Стърм помръкна, точно както очакваше. Елистан се смръщи. — Смятам, че и този път е прав. Спечелихме битката, но сме много далеч от спечелването на войната. Знаем, че тя бушува далеч на север, в Соламния. Сигурен съм, че целта на силите на мрака не е само покоряването на Абанасиния.

— Нямаш доказателства! — възпротиви се Елистан. — Защо позволяваш мислите ти да се замъгляват от тъмнината, която витае около младия магьосник? Възможно е да е прав, но няма причини да се отказваме от надеждата и винаги има смисъл да се опита! Тарсис е голямо пристанище — поне според онова, което знаем за него. Там ще разберем дали войната е обхванала целия свят. А дори да е така, все още можем да открием оазиси на спокойствието.

— Послушай го, Танис — настоя Лорана. — Той е мъдър. Когато моят народ напусна Куалинести, той не пое накъдето му видят очите а се отправи към мирно убежище. Баща ми имаше план, но не посмя да го разкрие пред никого…

Тя замълча и плахо го погледна. Танис измъкна грубо ръката си от нейната и премести гневния си поглед върху Елистан.

— Райстлин казва, че да се надяваш, означава да отричаш действителността! — Веднага забеляза болката, изписана върху набръчканото от грижите лице на Елистан и се усмихна уморено. — Извинявай, просто съм изтощен. Прости ми. Предложението ти е добро. Ще отидем до Тарсис, ако не с друго, то поне с надежда. Елистан кимна и се обърна.

— Идваш ли, Лорана? Знам, че си изморена, скъпа, но ни предстои още много работа, преди да предам на Съвета водачеството в мое отсъствие.

— Ей сега идвам. Само… да поговоря малко с Танис — изчерви се тя.

Елистан ги изгледа с разбиране и двамата със Стърм влязоха през тъмната порта. Танис започна да гаси факлите преди затварянето на вратата. Лорана стоеше до входа и го наблюдаваше, а изражението й ставаше все по-мрачно, защото той не й обръщаше никакво внимание.

— Какво ти става? — попита накрая. — Да не би да вярваш повече на щуротиите на магьосника, отколкото на Елистан, който е един от най-прекрасните и мъдри хора, които познавам!

— Не говори така за Райстлин! — извика Ганис и потопи поредната факла в бурето с вода. Светлината угасна със съскане. — Нещата не винаги са само бели и черни, както сте склонни да ги виждате вие, елфите. Магьосникът не един път ни е спасявал живота. Научил съм се да разчитам на неговата преценка — и да си призная, предпочитам да му се доверя, отколкото да разчитам на сляпата вяра!

— Вие, елфите! — извика Лорана. — Колко по човешки казано! Но не забравяй, че елфското у теб е много повече, отколкото ти стиска да признаеш, Танталас! Казваше, че с брадата не прикриваш кръвта си и аз ти вярвах. Но вече не съм сигурна. Достатъчно време живея сред хора, за да съм наясно за отношението им към нас! Да, аз се гордея с кръвта си, а ти вече не!

Срамуваш се от нея. Защо? Заради онази жена, в която си влюбен? Как й беше името, Китиара?

— Престани! — изкрещя Танис, хвърли на земята факлата, която държеше, и пристъпи към Лорана. — Щом ще обсъждаме лични взаимоотношения, какво ще кажеш за теб и Елистан? Той може да е посветен на Паладин, но е мъж — факт, който ти не можеш да отречеш! И какво слушам непрекъснато? — Той изимитира гласа й: — „Елистан е толкова мъдър“, „Попитай Елистан — той знае какво трябва да се направи“, „Слушай какво ти казва Елистан, Танис…“

— Как смееш да ме обвиняваш в собствените си прегрешения!? Аз харесвам Елистан и го уважавам. Той е най-мъдрият и най-мил човек, когото познавам. А така също е и самопожертвователен — посветил е целия си живот в служба на хората. Но аз обичам само един мъж и винаги ще обичам само него, макар напоследък да се питам дали не греша! Там, в онова ужасно място Сла-Мори, каза, че се държа като хлапачка и че е крайно време да порасна. Е, вече пораснах, Танис! През последните месеци разбрах що е страдание и смърт. Изпитах страх, какъвто то не знаех, че съществува! Научих се да се бия и да убивам враговете си. Всичко това толкова ме нарани, че вече не изпитвам болка. Боли ме само когато виждам колко си се променил.

— Никога не съм твърдял, че съм съвършен, Лорана. Двете луни бяха изгрели, непълни но достатъчно ярки, за да види сълзите в блестящите й очи Той протегна ръце, за да я прегърне, но тя отстъпи назад.

— Никога не си твърдял, че си съвършен — отвърна язвително, — но определено ти е приятно всички да мислят, че си такъв!

Тя му обърна гръб, взе една запалена факла и се скри в мрака зад портата. Танис остана известно време загледан след нея, почесвайки от време на време гъстата си червеникава брада, каквато не би могъл да има нито един елф в Крин.

Докато премисляше последните думи на Лорана, неочаквано но се сети за Китиара. В съзнанието му се появиха спомени за ситните й тъмни къдрици, язвителна усмивка, невъздържания й темперамент и нейната силна и чувствена снага — тяло на кален воин. За свое удивление обаче откри, че образът се размива и зад него прозира ясният и спокоен поглед на две полегати и ярки елфски очи.

Танис отлепи гръб от скалата. Механизмът, който затваряше огромната порта, се задвижи и вратата започна да се плъзга. В последния момент реши да не влиза вътре. „Затворен в гробница.“ Споменът за думите на Стърм го накара да се усмихне, но ледена тръпка сковаваше и неговата душа. Остана загледан във вратата, докато тя се затвори и се сля със склона на планината.

Танис въздъхна, уви се плътно в наметалото си и се отправи към гората. Предпочиташе снега пред пещерата. А и без това трябваше да свиква. Прашните Равнини, които трябваше да прекосят на път към Тарсис, щяха да са покрити със сняг дори сега, в началото на зимата.

Той вдигна замислен поглед към обсипаното със звезди небе. Беше прекрасно, само двете огромни дупки го загрозяваха. Липсващите съзвездия на Райстлин.

Празноти в небето. Празноти в самия него.

На Танис не му се тръгваше на път, особено след скарването му с Лорана. Приятелите му предложиха да го придружат, защото никой не се чувстваше уютно сред бежанците.

Докато се подготвяше за пътешествието, Танис имаше много време за размисъл и в крайна сметка реши, че не го интересува дали Лорана го отбягва.

Пътуването се оказа приятно, поне н началото. Времето подхождаше по-скоро за късна есен, отколкото за ранна зима и слънцето топлеше земята. Единствено Райстлин си бе облякъл най-дебелото наметало. Всички в групата бяха весели, а разговорите им — изпълнени със закачки и спомени за хубавите дни, прекарани в Солас. Никой не говореше за мрачните неща, с които се бяха сблъсквали неведнъж.

Вечер Елистан разказваше какво е научил за древните богове от дисковете на Мишакал, които носеше със себе си. Тези разкази изпълваха душите им с покой и подхранваха вярата им. Дори Танис — който цял живот търсеше нещо, в което да повярва, и сега, когато го бяха намерили, гледаше на него доста скептично — дълбоко в себе си усещаше, че ако повярва, то ще е в това. Разбираше какво го възпираше и винаги, когато поглеждаше към Лорана, знаеше какво е то. Никога нямаше да намери покой, докато не разреши вътрешните си противоречия и борбата между елфското и човешкото в себе си.

Единствено Райстлин не вземаше участие в разговорите, веселието и закачките. Беше посветил дните си на изучаване на магическата си книга и когато някой прекъснеше заниманието му, отвръщаше с ръмжене. След вечерята, от която хапваше съвсем малко, той се усамотяваше, вперил поглед в нощното небе, съзерцавайки двете черни дупки. Зениците му с форма на пясъчен часовник отразяваха тази гледка.

Изминаха няколко дни и духовете помръкнаха. Слънцето не се показваше зад облаците, а от север задуха леден вятър. Заваля сняг и натрупа толкова, че един ден не можаха да продължат пътя си и се наложи да се скрият в някаква пещера, докато вятърът отвее преспите. Нощем поставяха двойни постова, макар никой да не знаеше защо. Усещаха само, че злото става все по-осезаемо. Ривъруайнд гледаше тревожно пъртината, която оставяха след себе си. Както би казал Флинт, дори сляпо джудже можеше да я проследи. Усещането за зло ставаше все по-силно — очи, които ги наблюдават, и уши, които ги подслушват.

Но кой би могъл да бъде? Тук в Прашните Равнини от триста години не живееше никой и нищо!