Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (38)

13.
Слънцето изчезва.
Тъмата се спуска.

На сутринта мъглата се разнесе. Денят бе толкова слънчев и ясен, че Стърм видя от бойниците заснежените равнини в подножието на Вингаард — родните му места, които сега бяха окупирани от драконовите армии. Първите слънчеви лъчи огряха знамето на рицарите — златна корона, а под нея кралско рибарче, което държеше в ноктите си меч, украсен с роза. Емблемата проблясваше в светлината на утрото. Тогава Стърм чу пронизителния звук на бойни рогове — драконовите армии се бяха отправили към Кулата.

Стотината млади рицари стояха на бойниците и наблюдаваха придвижването на врага, който пъплеше в равнината с неумолимостта на хищни насекоми.

Отначало Стърм се беше зачудил на последните слова на умиращия рицар: „Те побягнаха пред нас!“ Защо им е трябвало на драконовите войски да бягат? Сега разбра, че те се бяха възползвали от тщеславието на рицарите и са осъществили един елементарен, но ефикасен заблуждаващ маньовър — огъваш се пред врага, но не много, демонстрираш страх, колкото да ти повярват и да помислят, че си се паникьосал. След това го оставяш да те подгони и да разреди бойната си линия. Обкръжаваш го, стягаш обръча и го унищожаваш.

Стърм знаеше, че е прав още преди да види окървавените тела по заснеженото поле. Те лежаха там, където отчаяно се бяха опитали да се прегрупират за последен отпор. Но сега бяха мъртви и това нямаше никакво значение. Той се зачуди кой ли щеше да гледа неговото мъртво тяло, след като свърши всичко.

Флинт надникна през една цепка в стената.

— Поне ще загинем на твърда земя — измърмори той.

Стърм се усмихна леко, поглади мустаците си и обърна глава на изток. Мисълта за смъртта го накара да погледне за последно земите, където се беше родил — дома, който почти не познаваше, и страната, която бе прогонила семейството му в изгнание. Защо? Защо просто не си тръгне и не отиде в Палантас? Цял живот бе спазвал повелите на Кодекса и Мярата, но сега беше останал само Кодексът — моята чест е моят живот. Мярата вече не означаваше нищо. Без каквато и да е гъвкавост, непроменена през всичките тези години, тя сковаваше рицарите по-здраво от стоманените им доспехи. Изолираното и борещо се за оцеляването си рицарство се бе вкопчило в нея като удавник за сламка, без да си дава сметка, че тя е котва, която го завлича към дъното.

„Защо съм различен?“ — зачуди се Стърм, но знаеше отговора — заради джуджето, заради кендера, заради магьосника, заради полуелфа… Те го бяха научили да гледа на света с други очи — полегати бадемови очи, малки очи, дори очи със зеници като пясъчен часовник. Рицарите като Дерек виждаха света в черно и бяло, а Стърм го беше видял във всичките му ярки цветове и в цялата му равнодушна сивота.

— Време е — обърна се той към Флинт.

Двамата слязоха от наблюдателницата точно в момента, когато първите отровни стрели полетяха към крепостта. Слънцето изгря. Драконовите войски нападнаха Кулата на Върховните Клерикали с крясъци, пронизителен вой на рогове и звън на щитове и мечове.

До вечерта знамето все още се развяваше. Кулата бе устояла на нападението, но половината й защитници бяха мъртви. На живите не им бе останало време да затворят очите им и да скръстят застиналите в агония ръце. Просто се опитваха да оцелеят.

Най-накрая нощта се спусна и донесе покой. Драконовите войски се оттеглиха до следващото утро.

Стърм крачеше по бойниците. Тялото го болеше от умора, но когато се опиташе да поседне и да отпусне схванатите си мускули, мозъкът му пламваше и той продължаваше да върви нагоре и надолу, напред и назад с бавни и отмерени крачки. Дори не осъзнаваше, че звукът от равномерните му стъпки прогонва ужасите на отминалия ден от мислите на подчинените му.

Равномерният звън на шпорите му успокояваше всички, но не и него. Мислите му бяха мрачни и объркани. Поражение, безславна смърт, позор, откъслечни спомени за съня, образът на собственото му мъртво тяло, пронизано от оръжията на гнусните същества там отвън. Щеше ли в края на краищата да се сбъдне този сън, или ще се провали, победен от страха? Дали и Кодексът ще изгуби значението си, както се бе случило с Мярата?

Стъпка… стъпка… стъпка… стъпка…

„Престани! — заповяда си гневно Стърм. — Скоро ще полудееш като нещастния Дерек.“ Той се извърна рязко и едва не се сблъска с Лорана. Очите му срещнаха лъчистия й поглед, който разсея донякъде мрачните му мисли. Докато на света съществува такава красота, ще съществува и надеждата. Той й се усмихна и тя му отвърна с усмивка — малко пресилена, — която заличи бръчките от тревога и изтощение на лицето й. — Иди да си починеш. Изглеждаш много уморена.

— Опитах да поспя поне малко, но сънувах ужасни сънища — ръце заключени в кристал, и огромни дракони, които връхлитаха през каменни стени. — Тя поклати глава и се свлече на завет в ъгъла.

Погледът на Стърм попадна върху Тас, които спеше свит на кълбо в същия ъгъл, и се усмихна. Нищо не беше в състояние да обезпокои кендера. Той бе прекарал наистина славен ден, който щеше да запомни завинаги.

— Досега не съм попадал под обсада — беше споделил Тас на Флинт секунди преди бойната брадва на джуджето да посече един таласъм.

— Много добре знаеш, че ще умрем — изръмжа джуджето и избърса кръвта от острието на оръжието си.

— Ти каза същото и когато попаднахме на онзи черен дракон в Ксак Тсарот, след това го каза и в Торбардин, а после и в лодката…

— Този път наистина ще умрем! — изрева Флинт. — Дори ако трябва да те убия със собствените си ръце!

Но не умряха — поне не днес. „Винаги съществува и утре“, помисли си Стърм и погледна джуджето, което се беше подпряло на каменната стена и дялкаше парче дърво. То вдигна глава.

— Кога продължаваме?

Стърм въздъхна и погледна на запад.

— След няколко часа.

— Ще удържим ли? — Гласът му бе спокоен, а ръката, с която дялкаше дървото — твърда и уверена.

— Трябва. Тази нощ вестителят ще стигне до Палантас, но дори да се раздвижат веднага, все пак имат поне два дни, докато стигнат дотук.

— Ако се раздвижат веднага! — изсумтя Флинт.

— Знам… — въздъхна тежко Стърм. — Ти трябва да се махнеш оттук — обърна се той към Лорана. — Иди в Палантас и се опитай да ги убедиш, че сме в опасност.

— Това е работа на твоя вестител. Ако той не успее, не виждам как аз ще ги затрогна.

— Лорана…

— Значи вече не съм ви нужна?

— Естествено, че си нужна! — Несломимият й дух, смелостта и майсторската й стрелба бяха поразили всички през изминалия ден.

— Тогава оставам! — Тя придърпа постелките си и след няколко минути дишането й стана равномерно като това на свития на топка кендер.

Стърм поклати глава и опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Погледът му срещна този на Флинт. Джуджето въздъхна и отново се зае с парчето дърво. И двамата си мислеха едно и също, но никой не го изрече на глас — ако драконяните превземат Кулата, смъртта им щеше да е мъчителна, но тази на Лорана ще е истински кошмар.

Небето на запад изсветля и предизвести изгрева. Воят на вражеските рогове пробуди дълбоко спящите рицари. Те грабнаха оръжията си и се подредиха до стените.

Войските бяха оставили огньовете да догарят в очакване на утрото. Откъм вражеския лагер се дочуваха първите шумове на разбуждащите се наемници. Рицарите зачакаха, но изведнъж се спогледаха невярващо — драконовите войски отстъпваха! Въпреки че едва се виждаха в здрача, черната вълна се отдръпваше бавно, но съвсем явно. Стърм наблюдаваше озадачено сцената.

Войските се връщаха назад, въпреки че още бяха наблизо.

Усещаше ги. Някои от по-младите рицари нададоха радостни възгласи.

— Тихо! — извика рицарят. Радостните крясъци опъваха още повече и без това напрегнатите му нерви. Лорана се приближи до него и го погледна учудено. Лицето му беше сиво и уморено, а юмруците му се свиваха и разпускаха нервно. Той присви очи и се загледа на изток. Тя долови онова, което той усещаше, и по тялото й бавно запълзяха студените пипала на страха.

— Дали не е онова, от което се страхувахме най-много?

— Моли се да не е! — отвърна той едва чуто.

Минутите минаваха, но нищо не се случваше, Флинт се качи на един огромен камък, за да вижда какво става отвъд стената.

Тас се събуди и се прозя.

— Кога е закуската? — попита весело той, но никой не му обърна внимание.

Гледаха и чакаха.

Страх обзе и рицарите. Те се смълчаха и се подредиха покрай стените, вперили поглед на изток, без сами да знаят защо.

— Какво става? — прошепна Тас и се покатери до Флинт. — Какво гледаме? — сръга той Флинт.

— Нищо — изръмжа джуджето.

— Тогава защо… — Кендерът за малко да се задави. — Стърм…

— Какво видя? — разтревожи се рицарят.

Тас продължи да се взира. Останалите проследиха погледа му, но тяхното зрение не можеше да се сравнява с неговото. — Дракони… Сини дракони.

— И аз така си помислих — изрече тихо Стърм. — Драконовият страх. Ето защо изтеглиха войската. Хората-наемници нямаше да издържат. Колко са драконите?

— Три — обади се Лорана. — Вече и аз ги виждам.

— Три… — повтори рицарят с кух и безизразен глас.

— Стърм, искам да ти кажа нещо. — Тя го дръпна настрани. — Аз… ние… мислехме да не казваме на никого, предполагахме, че няма значение, но вече не е така. Таселхоф и аз знаем как да използваме драконовото кълбо!

— Какво драконово кълбо? — Стърм почти не я слушаше.

— Тукашното кълбо! Онова под кулата, точно в самия й център. Тас ми го показа. Към него водят три огромни коридора и… и… — Изведнъж в съзнанието й изникна яркият образ на дракони, които минаваха през каменни стени, точно както го беше видяла в съня си…

— Стърм! — изкрещя тя и го разтърси. — Знам как работи кълбото! Знам как да убия драконите! Само ако имахме време…

Той я сграбчи за рамото. Познаваха се отдавна, но никога не я бе виждал толкова красива. Бледото й от изтощение лице сияеше от въодушевление.

— Казвай бързо! — заповяда той.

Лорана му обясни. Думите й се подреждаха като краски на картина, която ставаше все по-ясна и по-ясна, Флинт и Тас надничаха зад гърба на Стърм — единият невярващо, а другият — смаяно.

— Кой ще използва кълбото? — попита бавно Стърм.

— Аз!

— Лорана! — извика Тас. — Физбан каза…

— Млъквай, Тас! — процеди тя през зъби. — Стърм, моля те! То е единствената ни надежда. Имаме драконови копия… и драконово кълбо!

Рицарят погледна първо нея, след това — драконите, които приближаваха от изток.

— Добре, Флинт, двамата с Тас съберете хората в средата на двора. По-бързо!

Таселхоф хвърли един последен тревожен поглед към Лорана и скочи от скалата, където се бяха покачили с Флинт. Джуджето го последва малко по-бавно с мрачна и умислена физиономия. След като слезе от камъка, отиде до Стърм и го погледна в очите.

„Трябваше ли да го правиш?“ — попита го безмълвно то.

Стърм кимна, погледна Лорана и се усмихна тъжно.

— Ще й кажа — продума тихо. — Грижи се за кендера. До скоро, приятелю.

Флинт преглътна и поклати побелялата си глава. След това сръга Тас в гърба.

— Хайде, размърдай се!

Таселхоф се обърна, изгледа го учудено, но после сви рамене и затича по бойниците, радостно крещейки нещо на слисаните рицари.

Лорана се усмихна.

— Ела и ти, Стърм! — Тя го задърпа за ръката като дете, което иска да покаже новата си играчка. — Ако искаш, аз ще обясня на хората ти, а ти ще ги разставиш по местата им…

— Вече ти командваш.

— Какво? — Тя спря и страхът толкова бързо измести надеждата, че чак я заболя.

— Каза, че ти е нужно време. — Стърм отбягна погледа й и се зае да нагласява колана на ножницата си. — Време, за да разставиш хората по местата им и за да използваш драконовото кълбо. Аз ще ти го осигуря. — Той взе един лък и наръч стрели.

— Стърм! Не! — Тя потрепери от ужас. — Сигурно се шегуваш!

— Аз не мога да командвам! Имам нужда от теб! — Гласът й стихна до шепот. — Не ми причинявай такава болка!

— Можеш, Лорана! — Стърм я целуна нежно по челото. — Сбогом! Твоята светлина ще огрява този свят. Моята е време да залязва. Не жали за мен, скъпа, и недей да плачеш. — Той я придърпа към себе си. — Там, в Черната гора, Господарката ни каза, че не трябва да скърбим за онези, които са изпълнили онова, което им е определила съдбата. Моята задача е изпълнена… А сега побързай, всяка секунда е скъпа.

— Вземи поне едно драконово копие.

Стърм поклати глава с ръка на старинния бащин меч.

— Не знам какво да правя с него. Сбогом, Лорана. Кажи на Танис — Той замълча и въздъхна, след което се усмихна. — Не, не му казвай нищо. Той ще разбере.

— Стърм… — Сълзите се стичаха по лицето и. В погледа и се четеше няма молба.

— Тръгвай!

Лорана се обърна и пое неуверено към двора. Там я подкрепиха нечии силни ръце.

— Флинт — разрида се тя отчаяно, — Стърм, той…

— Знам, разбрах го по лицето му. Сега всичко зависи от теб. Не го предавай.

Лорана избърса сълзите си, пое си дълбоко въздух и вдигна глава.

— Ето — изрече, опитвайки се да звучи уверено. — Готова съм. Къде е Тас?

— Тук съм — отвърна тихо той.

— Слизаме долу. Искам отново да прочетеш думите в кълбото. Много внимавай дали всичко е вярно.

— Да, Лорана. — Тас преглътна и затича към кулата.

— Рицарите са събрани — каза Флинт — и очакват заповедите ти.

— Очакват заповедите ми? — повтори отнесено тя.

Лорана се разколеба и погледна нагоре. Червените лъчи на слънцето проблясваха по бронята на Стърм, който се изкачваше по тесните стъпала към стената до централната кула. Тя въздъхна и сведе поглед към двора, където чакаха рицарите. Пое си въздух за пореден път и се запъти към тях. Червеният кръст блестеше на шлема й, а косата й пламтеше от лъчите на зората. Студеното и бледо слънце нашари небето в кървавочервено и прогони кадифеното тъмносиньо на нощта. Кулата все още бе тъмна, макар че първите лъчи вече огряваха знамето. Стърм стигна до най-горната част на стената. Над него се извисяваше само Кулата. Тясната каменна повърхност се простираше още на около петдесет метра вляво и не предлагаше никаква защита или утритие. Той погледна на изток и видя драконите.

Бяха сини. На гърба на водача седеше Драконов Господар в блестяща тъмносиня люспеста униформа, със страховита рогата маска и черно наметало, което се вееше във въздуха. Следваха го други два сини дракона. Стърм ги удостои само с един поглед. Те не го интересуваха. Неговата битка щеше да бъде с техния водач.

Рицарят погледна към двора. Слънчевите лъчи вече пълзяха надолу по стените. Съзря червените отблясъци по върховете на драконовите копия, които всички държаха в ръце, и червените отблясъци по златистата коса на Лорана. Видя, че хората му го гледат, извади меча си и го вдигна високо. Слънцето огря гравираното острие.

Лорана се усмихна през сълзи и вдигна копието си в отговор — и за сбогом.

Усмивката й го стопли, той се обърна и отиде в средата на стената — малка фигура, застанала между небето и земята. Драконите можеха да го подминат или да закръжат около него, но не това бе целта му. Той трябваше да представлява заплаха за тях, искаше да ги предизвика.

Стърм прибра меча си, сложи стрела в лъка и се прицели внимателно във водещия дракон. Задържа дъха си и зачака. Този изстрел трябваше да попадне в целта. Още малко… още малко…

Когато попадна в обсега му, той опъна лъка и тетивата звънна в кристално чистия утринен въздух. Прицелът бе точен.

Стрелата удари шията на дракона и отскочи от сините люспи. Той извърна раздразнено глава и забави полета си. Стърм отново се прицели, но в този, който летеше след водача.

Стрелата разкъса крилото му и драконът изпищя от ярост. Рицарят стреля отново. Този път ездачът успя да избегне стрелата, но Стърм беше постигнал целта си — привлече вниманието им и сега те щяха да се бият с него. Отдолу се чуваше тропот от тичащи крака и скърцането на лебедките, които повдигаха решетките.

Той видя, че Драконовият Господар се изправя — седлата им бяха конструирани като колесници и позволяваха ездачът да се изправя по време на битката, — а в ръката си държеше копие. Стърм пусна лъка, вдигна щита и извади меча си. Драконът приближаваше. Червените му очи горяха. В раззинатата паст блестяха остри бели зъби.

В този миг Стърм чу ясния и чист звън на тромпет. Студеният като вечно заснежените планини в родината му звук прониза сърцето му и се издигна над тъмата, смъртта и отчаянието, които го заобикаляха.

Рицарят отговори с яростен боен вик и вдигна меча си, за да посрещне врага. Драконът се спусна към него.

Тромпетът отново засвири и Стърм му отвърна, но този път гласът му изневери, защото изведнъж разпозна звука му. Сънят!

Той стисна меча в изпотената си ръка. Драконът кръжеше над главата му, а Господарят му беше насочил копието си право към него.

Стомахът му се сви от страх, кожата му изстина. Тромпетът отново прозвуча. В съня му също бе прозвучал три пъти и на третия път Стърм беше паднал. Драконовият страх го обземаше.

Съзнанието отчаяно му крещеше да бяга. Имаше ли смисъл да жертва живота си за неща, които отдавна бяха изчезнали — идеалите, мечтите, надеждата… Всичко, в което бе вярвал, целият му живот беше безсмислен. Но ако побегне, драконите щяха да се спуснат в двора и рицарите, които със сигурност още не се бяха подготвили, щяха да умрат. Кулата щеше да падне. Ами Лорана, Флинт, Тас… Не! Стърм разтърси глава. Поне в смъртта му трябваше да има някакъв смисъл. Щеше да умре с Кодекса, защото само в него все още вярваше.

Той вдигна меча си, за да поздрави врага и за негово учудване той му отвърна по същия начин. След това драконът пикира, раззинал паст, с явното намерение да го убие с острите си като ножове зъби. Стърм замахна яростно с меча и драконът се принуди да се издигне, за да избегне удара.

Стърм се обърна на изток. Слънцето го заслепи и виждаше дракона само като тъмна сянка. Чудовището се спусна към двора и обърна посоката на полета си — явно щеше да го атакува отзад. Ездачите на другите два дракона се отдръпнаха и зачакаха, готови всеки момент да се притекат на помощ на командира си.

В един миг небето бе чисто и ясно, в следващия драконът се показа изпод крепостната стена с рев, който спука тъпанчетата на Стърм и прониза болезнено главата му. Дъхът от раззинатата паст едва не го събори. Рицарят се олюля, но успя да се задържи на крака и да замахне с меча. Древното острие разсече лявата му ноздра и във въздуха полетяха пръски черна кръв.

Но тази кръв му струва скъпо.

Драконовият Господар вдигна копието, замахна и го заби с всичка сила. Острието прониза бронята, плътта и костите.

Слънцето над Стърм угасна.