Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (39)

14.
Драконовото кълбо.
Драконовото копие.

Рицарите заеха местата си в Кулата така, както им бе наредила Лорана. Отначало не й вярваха, но когато им обясни плана си, в погледите им просветна надежда.

Дворът беше празен. Лорана знаеше, че трябва да отиде при Тас и да се подготви за драконовото кълбо, но не искаше да изостави малката фигура горе на стената.

Тогава видя силуетите на драконите, очертани на фона на изгряващото слънце. Проблеснаха меч и копие и светът застина. Времето потече бавно като в сън.

Мечът проля кръв. Драконът изрева. Копието остана насочено сякаш цяла вечност.

После полетя бавно и се заби в рицаря. Мечът на Стърм падна върху каменните плочи на двора и за Лорана бе единственият движещ се предмет в застиналия свят. Драконовият господар извади копието си и тялото на Стърм рухна върху стената. Драконът изрева бясно и от ранената синя паст изригна огън, който помете Кулата на Висшите Клерикали и камъните се разлетяха. Другите два дракона се спуснаха към двора на крепостта и мечът на Стърм отскочи със звън.

Времето възстанови своя ход.

Земята потрепери, разхвърчаха се камъни и пръст. Въздухът се изпълни с дим и прах, но Лорана не можеше да помръдне.

Имаше чувството, че ако се раздвижи, целият този ужас щеше да стане реален. Някакъв глас й нашепваше, че ако остане съвършено неподвижна, всичко това ще е само сън. Но само на няколко метра от нея лежеше мечът на Стърм, а Драконовият Господар размахваше копието си и призоваваше войската, която чакаше в полето. Лорана чу бойните им рогове и си представи как маршируват по заснежената равнина.

Земята под краката й отново потрепери. Тя постоя нерешително още миг, сбогува се мълчаливо с рицаря и затича към Кулата. Спря само за да вдигне меча му и да го размаха заплашително над главата си.

— Солиаси Арат!! — изкрещя тя и предизвикателството й отекна сред грохота и ревовете на драконите.

Ездачите на драконите се изсмяха, обсипаха я с гнусни предизвикателства и се спуснаха към нея.

Лорана затича към огромните решетки. Чуваше дишането на драконите зад себе си и плющенето на крилете им. Чу и заповедите на Драконовия Господар, който нареди на чудовището да спре, преди да влезе в Кулата. Много добре, усмихна се мрачно тя.

— Оставете отворено! — нареди задъхано и затича по дългия коридор.

Вече се намираше в тъмното и тясно помещение с подобните на зъби колони, зад които надничаха пребледнелите лица на рицарите.

— Не се показвайте! — крещеше тя. — Стойте зад колоните!

— Стърм? — попита един от тях.

Лорана само поклати глава, твърде задъхана, за да може па отговори. Тя стигна до третата решетка — онази, странната, с големия отвор по средата. Около нея стояха четирима рицари начело с Флинт. Двамата си размениха един-единствен поглед, но той бе напълно достатъчен. Джуджето разбра какво се беше случило с приятеля му, сведе глава и покри очите си с длан.

Лорана продължи нататък. Мина през малката стая зад солидните двойни стоманени врати и влетя в помещението с драконовото кълбо.

Тас го беше почистил с носната си кърпа и ясно се виждаше многоцветната червеникава мъгла, която се вихреше във вътрешността му. Кендерът стоеше пред него и се взираше с магическите очила.

— Какво трябва да направя? — попита задъхано тя.

— Лорана — примоли се Тас, — не го прави! Прочетох, че ако не успееш да овладееш същността на драконите вътре в кълбото, те ще дойдат и ще овладеят тебе!

— Кажи ми какво да правя! — настоя тя.

— Сложи ръце на кълбото — Тас започна да заеква — и… не, чакай! Твърде късно. Тя вече беше обгърнала с изящните си ръце драконовото кълбо. Във вътрешността избухна ярка светлина и кендерът прикри очи.

— Лорана! — изписка пронизително. — Чуй ме! Трябва да се съсредоточиш и да прогониш от съзнанието си всичко освен мисълта да наложиш волята си на драконовото кълбо! Лорана…

Дори и да го беше чула, не му отговори. Тас осъзна, че битката вече е започнала и си припомни думите на Физбан — любими хора могат да умрат или, още по-лошо, да изгубят душите си. Думите, които бе прочел в кълбото, не му говореха почти нищо, но въпреки това разбираше, че душата на Лорана е заложена на карта.

Той продължи да я наблюдава, разкъсван от тревога. Искаше да и помогне, но знаеше, че няма да посмее да направи нищо. Тя стоеше неподвижно и животът бавно се оттегляше от лицето и, а очите й бяха приковани във вихрените цветове. Кендерът усети, че му призлява и извърна глава. Отвън се дочу още един взрив и от тавана се посипа прах. Тас се разшава, но Лорана изобщо не помръдна. Очите й се затвориха и главата й клюмна. Тя стисна кълбото с треперещи от усилие ръце, изстена и поклати глава. Па Тас му се стори, че тя отчаяно се опитва да освободи ръцете си, но кълбото ги държеше здраво. Кендерът започна трескаво да мисли какво да направи и сто пъти съжали, че не го беше счупил. Но вече беше късно. Можеше само да стои и ла я наблюдава безпомощно.

Внезапно тялото й се разтърси в конвулсии, тя падна на колене, но ръцете й продължаваха ла стискат кълбото. Лорана поклати гневно глава, изрече никакви непознати думи на елфски и се помъчи да се изправи, държейки се за кристала. Ръцете и побеляха от напрежение, а лицето й се обля в пот, защото бе напрегнала всеки мускул и всяка частица сила, с която разполагаше.

Накрая успя да се изправи.

Кълбото проблесна за последен път, багрите се смесиха, завъртяха се и се превърнаха вън всички цветове и в нито един едновременно и изригна лъч чиста бяла светлина. Лорана стоеше пред него и се усмихваше.

След което се свлече на пода в безсъзнание.

В двора на Кулата на Висшите Клерикали драконите методично разнтрошаваха каменните стени на парчета. Войската напредваше начело с драконяните, готова да влезе през разрушените стени и да убие всичко живо.

Драконовия Господар кръжеше отгоре и надзираваше унищожаването на Кулата.

Всичко вървеше добре до момента, когата от трите входа изригна ярка бяла светлина.

Ездачите обърнаха тревожно глави натам и се зачудиха какво ли означават тези лъчи, по драконите доловили призива, впериха очи в Кулата и се впуснаха към източника.

Ездачите правеха отчаяни опити да ги спрат, но те вече не чуваха техните заповеди, а само гласа на кълбото. Бялата светлина се издиша над Кулата и обля първите редици на драконовите войски. Хората-командири наблюдаваха с ужас как армията им полудява. За драконяните, които бяха само отчасти дракони, зовът на кълбото бе нещо като оглушителна смесица от хаотични команди. Всеки чу нещо различно и се подчини на различна заповед. Някои паднаха на колене и стиснаха главите си. Други се обърнаха и побягнаха от невъобразимия ужас, който излъчваше Кулата. Трети захвърлиха оръжията си и се втурнаха право към нея. Идеално организираното нападение за секунди се превърна в масова паника. Драконяните се разбягаха с писъци на хиляди посоки, а таласъмите побързаха да напуснат бойното поле. Хората стояха объркани и очакваха заповеди, които не пристигаха. Драконовият Господар едва удържаше своето чудовище, и то само благодарение на изключителната си воля и дълбоката връзка помежду им. Беше побеснял от ярост и се опитваше да разбере каква е тази светлина, откъде идваше и дали може да я унищожи.

Един дракон стигна до първата решетка и литна по широкия коридор, следвайки неумолимия повик на кълбото. Той нахлу във втората зала със странните, подобни на зъби колони, подуши човешка плът и стомана, но зовът на кълбото заглуши всичко останало, затова не им обърна внимание.

Флинт наблюдаваше приближаването му. През всичките си сто четирийсет и няколко години за пръв път виждаше нещо подобно и се надяваше да не го види никога повече. Рицарите стискаха драконовите копия и се опитваха да се слеят със стените, закрили очи с ръце, докато синьото туловище минаваше покрай тях.

Джуджето отстъпи назад и стисна с изтръпнали пръсти механизма, който затваряше решетката. Никога в живота си не бе изпитвал подобен страх. Ако смъртта можеше да сложи край на този ужас, щеше да я посрещне с радост. Драконът промуши главата си през странната решетка и Флинт се размърда чисто инстинктивно. Знаеше само, че в никакъв случай не трябва да му позволи да стигне до кълбото и да го унищожи. Пръстите му отпуснаха механизма, решетката се спусна и заклещи главата на дракона. Тялото му се отпусна безжизнено в тясното помещение, а рицарите вдигнаха копията си.

Драконът осъзна, че е попаднал в капан, но късно. Той опита да се отскубне с такава сила, че от стените започнаха да падат камъни. Таселхоф, който се опитваше да събуди Лорана, изведнъж се озова срещу две огнени червени очи. Видя как челюстите се разделят и драконът си поема дъх, за да го изпепели.

В гърлото на чудовището блесна светкавица и ударната вълна го повали на земята. Помещението се разтърси и кълбото едва се задържа на стойката си. Тас лежеше зашеметен на пода и не можеше да помръдне, всъщност не искаше да помръдне. Просто лежеше и чакаше следващата вълна, която щеше да убие Лорана — ако още не бе умряла — и самия него. Но вече му беше безразлично.

Само че вълната така и не дойде.

Механизмът най-после задейства и дебелите стоманени порти затвориха чудовището в тясното помещение. Рицарите излязоха иззад колоните и забиха сребърните драконови копия в туловището му. Последва най-страшният писък, чуван някога. Тас запуши ушите си, а в съзнанието му изникнаха картини от унищожените градове и писъците на пламтящите хора. Осъзнаваше, че драконът щеше да го убие без капка милост, както навярно бе убил и Стърм, и се опитваше да заглуши сърцето си, но накрая зарови глава в ръцете си и се разрида.

— Тас — прошепна нечий глас.

— Лорана! — Той вдигна мокрото си от сълзи лице. — Съжалявам. Не знам какво правят с дракона, но не мога да го понеса! Защо трябва да има убийства? Не издържам!

— Разбирам те. Няма защо да се срамуваш. Бъди благодарен, че можеш да изпитваш жал, дори когато умира враг. В деня, в който сърцата ни се вкаменят, ще изгубим битката.

Тас протегна ръце и Лорана го прегърна. Двамата се вкопчиха един в друг и се опитаха да заглушат агонизиращите писъци на умиращия дракон. В този момент чуха някакъв рицар да крещи, че влиза още един дракон. Чудовището запокити ездача си в стената и се устреми към зовящото кълбо.

В този миг Кулата се разтърси из основи.

— Да се махаме оттук! — изкрещя Лорана, сграбчи Тас и го повлече към малката стая, която водеше към двора. Успя да отвори вратата точно когато драконът провря глава в помещението с кълбото. Тас не можа да се сдържи и се обърна. Гледката беше удивителна. В яростните червени очи постепенно проблесна мисълта, че е попаднал в капан, пастта му се разкриви и чудовището пое дълбоко дъх. Двойната стоманена врата се спусна пред главата му, но само наполовина.

— Лорана, вратата блокира! — изкрещя Тас. — Кълбото…

— Побързай!

Блесна светкавица. Тас се обърна и затича след нея. Стаята избухна в пламъци, разхвърчаха се камъни. Бялата светлина на драконовото кълбо потъна в останките на Кулата на Висшите Клерикали.

Ударната вълна ги запрати в стената. Тас и помогна да се изправи и двамата продължиха да тичат към дневната светлина.

Постепенно земята утихна. Във въздуха вече не хвърчаха камъни. Само от време на време се чуваше проскърцване или приглушен тътен. Те спряха да си поемат дъх и се обърнаха назад. Огромните каменни плочи на Кулата бяха затворили изцяло коридора към помещението.

— Ами кълбото? — попита задъхано Тас.

— Радвам се, че го унищожиха.

Кендерът я огледа на дневната светлина и застина от ужас — лицето й бе мъртвешки бяло и дори в устните й не бе останала капка кръв. Единственото цветно петно бяха зелените й очи, които изглеждаха огромни в пурпурните сенки.

— Нямаше да мога да го използвам втори път — прошепна тя по-скоро на себе си. — Едва не се предадох. Ръцете… — Тя се разтрепери и затвори очи. — Но тогава видях Стърм, застанал сам на стената. Ако се откажех, щях да обезсмисля смъртта му. Не можех да го предам. — Тя поклати глава и продължи да трепери. — Накарах кълбото да ми се подчини, но никога повече няма да мога!

— Стърм умря ли? — Гласът на кендера трепна. Лорана го погледна и погледът й се смекчи.

— Извинявай, Тас. Предполагах, че знаеш. Той… той загина в бой с Драконовия Господар.

— Беше ли… беше ли… — Той се задави.

— Да, стана бързо. Не страда много.

Тас наведе глава, но бързо я вдигна, когато поредният взрив разтърси останките на крепостта.

— Драконовите войски… — промълви Лорана и ръката й посегна към меча на Стърм, който висеше на тънката й талия. — Намери Флинт.

Лорана излезе на двора и премигна на ярката слънчева светлина, изненадана, че още е ден. Струваше й се, че са минали години, но слънцето едва се показваше над стената на двора.

Високата Кула на Висшите Клерикали вече не съществуваше в средата на двора се издигаше само купчина камъни. Входовете към драконовото кълбо стояха непокътнати, с изключение на онзи, през който бяха влезли драконите. Външната стена също стоеше на мястото си, макар и напукана и почерняла ла от огнения им дъх. Цареше тишина. В тунела зад гърба й отекваха предсмъртните писъци на втория дракон и яростните викове на рицарите, които го довършваха.

Какво беше станало с войската? Вече трябваше да са превзели стените. Лорана погледна трескаво към бойниците, очаквайки, че ужасните същества ще се изсипят оттам, и тогава видя блясъка на бронята и безформената маса отгоре на стената.

Стърм! Тя си спомни съня и кървавите ръце на драконяните, които разкъсваха тялото му.

Това нямаше да се случи! Лорана извади меча му, затича през двора и в същия миг осъзна, че старинното оръжие е твърде тежко за нея. Но какво да вземе? Тя се огледа трескаво. Драконовите копия! Пусна меча, взе едно от тях и заизкачва стълбите.

Когато стигна горе, замря в очакване да види черната вълна на войската. Но равнината беше пуста. Само няколко групички хора стояха и се озъртаха безцелно. Нямаше никаква представа какво означава това, а и беше твърде изтощена, за да мисли. Яростта я напусна и я налегна безкрайна умора и скръб. Тя отиде при тялото на Стърм, което лежеше в окървавения сняг, коленичи до него и отмахна разбърканата от вятъра коса, за да погледне още веднъж лицето на приятеля си. За пръв път видя в безжизнените му очи покой, какъвто досега не бе забелязвала.

— Спи, приятелю, и нека в съня ти няма дракони — промълви Лорана и докосна лицето му. Тогава видя някакъв ярък предмет в снега. Тя го вдигна, но заради кръвта, полепнала по него, не разбра какво представлява. Избърса го внимателно и загледа изумено бижуто. Но докато се чудеше как е попаднало тук, над главата й се спусна черна сянка. Тя чу плющенето на гигантските крила и дъха на огромното тяло, скочи и се обърна. На стената кацна син дракон и камъните се сринаха под хищните му нокти, докато опитваше да се закрепи. Студените очи на Господаря се втренчиха в нея иззад страшната маска.

Лорана отстъпи, обзета от драконовия страх, и копието се изплъзна от безчувствените й пръсти заедно с бижуто. Опита се да избяга, но се подхлъзна и падна точно до тялото на Стърм.

В съзнанието й отново и отново изникваше ужасният сън! Точно така беше умрял той, така щеше да умре и тя. Драконът се наведе над нея и светът се превърна в множество сини люспи.

Копието! Пръстите й заопипваха снега и накрая се сключиха около дървената дръжка. Тя понечи да се надигне и да го забие в шията на дракона, но един черен ботуш настъпи оръжието и едва не смаза ръката й. Лорана се втренчи в обувката, украсена с лъскави златни орнаменти, и си пое дълбоко въздух.

— Ако докоснеш тялото му, ще умреш — каза заплашително. — Дори драконът ти няма да те спаси. Този рицар беше мой приятел и няма да позволя неговият убиец да се гаври с тялото му.

— Нямам такова намерение — отвърна Драконовият Господар, наведе се бавно и затвори очите, вперени в слънцето. След това се изправи и отмести ботуша си от дръжката на копието. — Той беше и мой приятел. Разбрах го в момента, в който го убих.

— Не ти вярвам! Това е невъзможно!

Драконовият Господар свали рогатата маска и се усмихна чаровно.

— Сигурно си чувала за мен, Лораланталаса. Нали така ти беше името? — Лорана кимна отнесено и се изправи.

— Аз се казвам…

— Китиара.

— Откъде знаеш?

— Един сън…

— А, да, сънят… — Китиара прокара ръка през тъмните си къдрици. — Танис ми каза за него. Май всички сте сънували едно и също. Поне той мислеше така. — Тя сведе поглед към тялото на рицаря, което лежеше в краката й. — Странно как се сбъдна смъртта на Стърм. Танис каза, че и неговият сън се е сбъднал — онзи момент, когато съм спасила живота му.

Лорана потрепери, кръвта се стече от лицето й и то стана прозрачно.

— Танис?… Ти си видяла Танис?

— Разделихме се само преди два дни. Оставих го във Флотсам да движи нещата, докато ме няма.

Хладните думи пронизаха душата й така, както копието й бе пронизало Стърм. Всичко около нея се завъртя. Каменната стена сякаш се обърна, а небето и земята се раздвижиха в трескав танц. Тя залитна, но с последни сили успя да се задържи и да не покаже слабостта си пред тази жена. Китиара не забеляза нищо. Тя се наведе и вдигна оръжието, което Лорана беше изтървала, и го огледа с интерес.

— Значи това е прословутото драконово копие? — Лорана преглътна скръбта си и се насили да отвърне хладнокръвно.

— Да. И ако искаш да разбереш какво прави, иди в крепостта и виж какво остана от твоите дракони.

Китиара хвърли бърз поглед към двора, но не прояви особен интерес.

— Не то подмами драконите в капана и разпиля войската ми — отвърна ледено. Лорана обърна глава към пустата равнина.

— Да — продължи Китиара, като видя изражението й, — днес победихте, но радостта ви ще е кратка. — Подхвърли небрежно копието и го насочи право към сърцето й.

Девойката не помръдна и с нищо не издаде страха си.

— Благодаря за оръжието — усмихна се Китиара. — Докладваха ми за него и сега ще проверим дали е толкова прехвалено, колкото казват. — Тя се поклони леко, сложи отново маската и се обърна. Погледът й попадна върху тялото на мъртвия рицар.

— На мен ще са ми нужни поне три дни, за да събера войската си. Давам ви това време, за да направите достойна за него церемония.

Споменът за смъртта на Стърм бързо върна Лорана към действителността, сякаш някой я заля със студена вода. Тя застана между тялото му и Драконовия Господар и погледна кафявите очи иззад маската.

— Какво ще кажеш на Танис?

— Нищо — отвърна простичко Китиара. — Абсолютно нищо.

— Тя се обърна и закрачи по стената.

Лорана не можеше да откъсне поглед от грациозната й походка и най-вече от копието, огряно от слънчевите лъчи. Съзнаваше, че трябва да си го върне — долу имаше цяла войска от рицари и трябваше само да извика, — но изтощеното й тяло отказа да се подчини. Само гордостта й помагаше да не се свлече върху каменната стена.

„Вземи го, но знай, че нищо не можеш да направиш“ — обърна се без думи към отдалечаващата се фигура.

Китиара се отдалечи точно когато рицарите влачеха главата на единия от двата дракона. Скай потрепери от тази гледка и в гърдите й заклокочи див вой. Рицарите погледнаха нагоре и извадиха оръжията си, но Лорана вдигна ръка — последното, което успя да стори — и те свалиха неохотно оръжията си.

Китиара ги изгледа презрително, погали шията на Скай, за да я успокои, и я възседна. Огромният дракон разпери криле, вдигна се леко във въздуха и прелетя точно над Лорана.

— Сбогом, Лораланталаса!

Тя вдигна глава и видя Китиара, ослепителна в тъмносинята си униформа, да държи високо над главата си драконовото копие. В този момент го пусна и то падна в краката на Лорана.

— Задръж си го! Обзалагам се, че ще ти потрябва!

Синият дракон разпери криле и полетя, носен от въздушните течения, за да изчезне там, откъдето беше изгряло слънцето.