Нора Робъртс
Заговор в смъртта (8)

Осма глава

Ив възнамеряваше веднага да се залови за работа, ето защо беше неприятно изненадана, когато завари в канцеларията си инспектор от отдела по вътрешни дела. Всъщност дори да не бързаше, посещението на този човек щеше да я раздразни.

— Стани от стола ми, Уебстър.

Той не помръдна, само лъчезарно й се усмихна. Ив познаваше Дон Уебстър още от академията. Той беше в по-горния курс, но от време на време го беше срещала на различни празненства.

Едва след време Ив беше осъзнала, че младежът прави всичко възможно да я вижда по-често. Отначало беше едновременно поласкана и разгневена, сетне забрави за съществуването му. Не беше постъпила в академията, за да се среща с момчета, а да получи образование.

След дипломирането си, когато и двамата бяха назначени в Централното полицейско управление, започнаха да се срещат още по-често.

Една нощ, по време на „новобранската“ й година като ченге, след като за пръв път беше видяла убит човек, Ив прие поканата на Дон да изпият по чаша, после спа с него. Беше решила, че случилото се е било само забавление за него, както беше за нея, и двамата останаха приятели.

Сетне Уебстър беше преместен в друг отдел и се виждаха много рядко.

— Хей, Далас, изглеждаш страхотно.

— Казах ти да станеш от стола ми. — Тя се приближи до автоготвача, за да поръча кафе.

Дон въздъхна и се подчини.

— Надявах се, че ще си поговорим като приятели.

— Нито един служител от инспектората не може да ми бъде приятел — заяви тя. Помисли си, че Уебстър почти не се е променил. Тясното му лице беше интелигентно, сините му очи иронично проблясваха. Имаше къдрава кестенява коса и изключително чаровна усмивка, която често пускаше в употреба. Ив си спомняше, че тялото му беше мускулесто, очевидно поддържано с физически упражнения. Спомняше си още, че този човек имаше доста странно чувство за хумор.

Уебстър носеше елегантен черен костюм (който беше нещо като униформа за всички служители от неговия отдел) и екстравагантна вратовръзка. Още като младеж обичаше да се облича според последната мода.

Младият мъж се престори, че не е чул обидните й думи, обърна се и затвори вратата, сетне заговори:

— Когато оплакването постъпи в отдела, поисках да се заема със случая. Мислех, че така ще ти се размине по-лесно.

— Не ми губи времето, Уебстър. Опитвам се да заловя масов убиец.

— Налага се да ми отделиш време. Ако помогнеш, ще приключим много бързо.

— Отлично знаеш, че в тази докладна записка няма капчица истина.

— Знам. — Той отново се усмихна и на лявата му страна се появи трапчинка. — Между другото, славата на твоето кафе достигна чак до нашия отдел. Няма ли да ми предложиш да го опитам?

Ив замислено го изгледа, сетне реши, че е за предпочитане да има работа с познат човек, отколкото с друг високомерен инспектор. Програмира втора чаша кафе и се обърна към него:

— От теб щеше да излезе добро ченге, Уебстър. Защо се прехвърли в инспектората?

— Поради две причини. Това е най-прекият път към административната работа, Далас. Никога не съм искал да бъда обикновен полицай. Харесва ми изгледът от „Пауърс“, където е седалището на нашия мил шеф.

Младата жена иронично вдигна вежди. Не беше предполагала, че амбициите му са толкова големи. Поднесе му кафето и попита:

— Каква е втората причина?

— Ченгетата, които не спазват устава или не се справят с работата си, ме вбесяват. Направо ги ненавиждам. — Той отпи от кафето, притвори клепачи и въздъхна от удоволствие. — М-м-м, наистина е отлично, похвалите не са били преувеличени. — Отвори очи и се втренчи в нея, като си мислеше, че никога не е бил влюбен толкова дълго в една жена. Чувстваше се леко засегнат, че тя така и не беше разбрала истината. Беше прекалено посветена на работата си и не обръщаше внимание на мъжете.

Докато не се беше появил Рурк.

— Не мога да повярвам, че вече си омъжена — подметна той. — За теб не съществуваше нищо друго, освен служебните ти задължения.

— Бракът не промени отношението ми към работата.

— Така и предполагах. — Уебстър се облегна назад и внезапно стана сериозен. — Нагърбих се да отговоря на оплакването не само заради старото ни… приятелство, Далас.

— Доколкото си спомням, не сме били чак толкова големи приятели, Уебстър.

— Само защото ти не го пожела. — Той се усмихна и отпи от кафето си, после отново стана сериозен. — Добро ченге си, Далас.

Думите му смекчиха гнева й. Тя се обърна към прозореца и промълви:

— Тази жена опетни репутацията ми.

— Не се притеснявай. Винаги съм те харесвал, Ив, ето защо съм тук и нарушавам устава. Искам да те предупредя, че Бауърс иска главата ти.

— Но защо? Само задето я упрекнах, че не си е свършила работата, така ли?

— Работата е по-сложна. Наистина ли не си спомняш тази жена? Бяхме заедно в академията.

— Не.

— Ала тя те помни и оттогава ти има зъб. С нея бяхме в един курс и се дипломирахме в годината, когато ти постъпи. Няма защо да ти го казвам, но беше блестяща, Далас — не само в часовете за теоретична подготовка, но и при тренировките. Инструкторите твърдяха, че никога не са имали толкова способна курсистка. Всички говореха за острия ти ум, за издръжливостта и волята ти. — Той отново се усмихна, защото Ив се извърна от прозореца и намръщено го изгледа. — Едва ли си чула какви слухове се носят за теб, тъй като изцяло се беше посветила на целта си — да получиш значката на детектив. — Приседна на ръба на бюрото й, с наслада отпи от ароматното кафе и продължи: — Бауърс все те хулеше пред малцината си приятели. Разправяше, че навярно се чукаш с инструкторите, за да ти дават по-леки задания… Нали разбираш, още тогава се интересувах кой какво говори за колегите си.

— Не си я спомням — повтори Ив, сетне престорено небрежно сви рамене. Стомахът й се сви при мисълта, че е била обект на клюки и сплетни.

— Сигурен съм, но гарантирам, че тя не те е забравила. Между нас да си остане, но Бауърс ни създава големи проблеми. Оплакванията, които е подала, са повече от глобите, които ежедневно регистрира колата дроид, следящ за спазването на правилата за движението. На повечето не обръщаме внимание, но от време на време тя попада на следа, която съсипва кариерата на човека, с когото се е… заяла. Не й давай повод да те съсипе, Далас.

— Не вярвам на ушите си! — гневно възкликна Ив. — Бауърс прояви небрежност, заради която я скастрих — това е всичко. Нямам намерение да седя със скръстени ръце и да се притеснявам, че тя ще направи живота ми ад. Бързо трябва да заловя престъпник, който разрязва жертвите си и изтръгва органите им. Невъзможно е да изпълнявам задълженията си, докато си губя времето с отговори на някакво идиотско оплакване!

— Предлагам да приключим колкото е възможно по-бързо. — Уебстър извади от джоба си миниатюрно записващо устройство и го постави на бюрото. — Формално ще те разпитам, сетне ще забравим за случилото се. Повярвай, че всичките ми колеги са на твоя страна — нали познаваме номерата на Бауърс.

— Тогава защо не разследваш нея? — промърмори Ив, а Уебстър само се усмихна, тя разбра какво искаше да й каже и заяви: — Започвам да се убеждавам, че има някаква полза от вашия отдел.

 

 

Въпреки че разпитът беше формален, Ив се раздразни. Опита се да се успокои, като си каза, че въпросът е приключен. Време беше да се залови за работа. Обади се в Париж и преодоля всички бюрократични формалности, докато най-сетне я свързаха с Мари Дюбоа, която беше разследвала смъртта на човека с липсващ черен дроб.

Тъй като французойката говореше зле английски, а Ив не знаеше нито една френска дума, двете разговаряха, използвайки компютрите си като преводачи. Търпението на Ив започна да се изчерпва, когато компютърът й започна да задава въпросите й на холандски.

— Почакайте за момент, ще повикам сътрудничката ми — обърна се тя към французойката.

Дюбоа примигна, намръщи се и поклати глава.

— Защо казвате — прозвуча гласът на компютъра, — че закусвам с фъшкии?

Ив отчаяно вдигна ръце. Навярно изражението й издаваше гнева и безсилието й, защото Мари се засмя.

— Апаратурата ви прави номера, нали?

— Да, да. Моля, почакайте. — Ив се свърза с Пийбоди, после добави: — Компютърът ми създава проблеми. Извинете.

— Не се извинявайте. Всички полицейски служители имат подобни проблеми. Разбрах, че се интересувате от случая Льоклерк.

— Да. Разследвам две подобни престъпления. Надявам се да ми помогнете с информация.

Мари учудено я погледна, сетне се засмя.

— Това чудо ми предаде, че искате да правите секс с мен. Мисля, че отново е оплело конците.

— По дяволите! — Ив удари с юмрук компютъра. В този момент се появи Пийбоди и насмешливо заяви:

— Май отново се борите с апаратурата.

— Този тъпак току-що направи неприлично предложение на френската ми колежка. Програмата за превод е скапана.

— Позволете да опитам. — Тя заобиколи бюрото, занатиска клавишите и хвърли поглед към монитора. — Французойката е много привлекателна и компютърът я е съблазнил.

— Изобщо не е смешно, Пийбоди. Накарай тази гадина да работи както трябва и да престане да си прави шегички.

— Слушам, лейтенант. Компютър, направи проверка на системите, изчисти програмата за превод и отново я въведи.

Работя…

— Ще отнеме само минута. Знам малко френски. Ще се опитам да поговоря с колежката.

Пийбоди си припомни наученото в училище и криво-ляво обясни какво се е случило.

Мари се усмихна.

— Oui, pas de quoi.

— Каза, че всичко е наред — преведе Пийбоди.

Повредата е отстранена. Програмата е отново въведена.

— Опитайте още веднъж, но побързайте. Един бог знае дали компютърът няма да откаже след няколко минути.

Ив набързо описа убийствата, които разследваше, и помоли Мари за съдействие.

— Щом получа официално разрешение, ще ви изпратя копия от моите файлове — съгласи се французойката. — Трупът, който открихме, беше полуизяден от котките, ето защо липсващият орган не ни направи впечатление.

Ив си помисли за неутолимия апетит на Галахад, сетне побърза да прогони ужасяващата мисъл.

— Според мен убийството е било извършено по същия начин и по същата причина, поради които са били умъртвени двама души в Ню Йорк и в Чикаго. Проучихте ли какво е било здравословното състояние на жертвата?

— Никой не ми е наредил да го сторя. Страхувам се, че никой не обърна внимание на този случай — както ви казах, трупът беше полуизяден и веществените доказателства унищожени. Но онова, което ми разказахте, възбуди любопитството ми. Ще ми предоставите ли информация за вашите случаи?

— Съгласна съм. А пък от вас искам списък на най-добрите медицински и изследователски центрове в Париж. Съществуват ли клиники, където се извършва присаждане на органи?

Мари учудено вдигна вежди.

— Действително има такава клиника. Към нея ли водят следите?

— Може би. Проверете коя болница е посещавал Льоклерк. Интересува ме в какво състояние е бил черният му дроб.

— Ще се погрижа да получите колкото е възможно по-бързо желаните от вас сведения, лейтенант. Надявам се и вие да направите същото. Навремето решихме, че убийството на Льоклерк не заслужава внимание, но ако излезете права, нещата се променят.

— Сравнете снимките на труповете. Вероятно ще намерите някаква прилика. Благодаря. Скоро отново ще ви се обадя.

— Мислите ли, че този тип обикаля света, за да избира жертвите си?

— Точно така. Необходими са му „специални“ хора. Този човек е много прецизен и методичен. А сега трябва да се обадим в Чикаго.

Въпреки че този път не й се налагаше да използва преводач, Ив срещна много по-големи затруднения с колегите си в Чикаго.

Оказа се, че детективът, който беше разследвал убийството, се беше пенсионирал, без да довърши работата си. Тя помоли да я свържат с човека, който беше поел задълженията му. Помолиха я да почака, междувременно беше принудена няколко пъти да изслуша някаква идиотска реклама за благотворително мероприятие за набиране на средства за чикагската полиция.

Точно когато й се струваше, че ще полудее от натрапчивия механичен глас, я свързаха с някой си детектив Кимики.

— С какво мога да ви услужа, лейтенант? — попита той.

Ив обясни какво се е случило в Ню Йорк. Кимики с отегчен глас я изслуша, после промърмори:

— Да, да, спомням си този случай. Попаднахме в задънена улица. Макрий не стигна до никъде. Прехвърлихме работата на друг колега, но засега извършителят е неизвестен.

— Вече ти обясних, че и тук са извършени подобни престъпления, Кимики. Информацията, която искам от теб, може би ще ми помогне.

— Не разполагаме кой знае с какво, пък и те предупреждавам, че си имам много по-важна работа. Все пак ще поискам разрешение от шефа, за да не съм в нарушение…

— Гледай да не се преумориш, колега.

Детективът се престори, че не долавя подигравателния й тон, а продължи:

— Слушай, когато Макрий преждевременно се пенсионира, струпаха на главата ми всичките случаи, с които се е занимавал. Аз решавам на кой да дам предимство. Ще ти изпратя сведенията при първа възможност. — Той прекъсна връзката.

— Тъпак! — промърмори Ив и разтърка вратните си мускули. — Преждевременно пенсиониране ли? — Тя погледна към Пийбоди. — Провери кога и защо Макрий е напуснал полицията.

 

 

След половин час Ив нетърпеливо крачеше напред-назад по коридора в моргата, докато чакаше да бъде допусната при доктор Морис. Щом ключалките изщракаха, тя побърза да влезе в залата за аутопсии.

Усети отвратителната миризма на разлагаща се плът и дълбоко си пое въздух, за да не повърне. Погледна за миг към трупа върху масата и побърза да си сложи въздушна маска.

— За бога, Морис, как издържаш тази воня?

Патологът невъзмутимо продължаваше да прави стандартния клинообразен разрез.

— За мен това е поредният ден в рая, Далас.

Поради въздушния филтър гласът му звучеше като на робот, очите му, увеличени от очилата с голям диоптър, напомняха очите на огромен жабок. — Тази госпожица е била открита снощи, след като съседите са разбили вратата й; изплашени от вонята, носеща се от жилището. Мъртва е поне от седем дни. Предполагам, че е била удушена с ръце.

— Имала ли е любовник?

— Доколкото разбрах, ченгето, което разследва случая, се опитва да го намери. Едно е абсолютно сигурно — тази жена никога повече няма да има любовник…

— Голям майтапчия си, Морис. Сравни ли данните за убийството на Спиндлър с тези на Снукс?

— Да. Заключението ми още не е готово, но щом си дошла тук, предполагам, че искаш отговор незабавно. Според мен двамата са убити от един и същ човек.

— Това вече ми е ясно. Обясни ми защо случаят „Спиндлър“ е бил отнесен към приключените дела.

— Някой не си е свършил докрай работата — заяви той и пъхна ръце в подпухналия труп. — Не съм я аутопсирал, иначе веднага щях да се досетя, когато видях този Снукс. Естествено щях да стигна и до други заключения… Колежката, която е извършила аутопсията на сводницата, е била служебно порицана. — Той вдигна глава и погледна Ив право в очите. — Мисля, че втори път няма да допусне подобна грешка. Не искам да я оправдавам, но тя твърдеше, че следователят я накарал да бърза.

— Това вече няма значение. Трябва ми цялата информация.

Морис въздъхна.

— Възникна известен проблем. Данните за Спиндлър са изчезнали от компютъра.

— Какво?

— Изчезнали са безвъзвратно. Дори нямаше да знам, че е била аутопсирана тук, ако ти не го беше разбрала от файловете на служителя, занимаващ се с разследването.

— Разпита ли колежката ти?

— Тя се кълне, че е въвела всички данни в компютъра.

— Питам се дали лъже или е прекалено глупава. А може би информацията е била унищожена.

— Сигурен съм, че не лъже. Признавам, че още е неопитна, но в никакъв случай не е глупава. Възможно е данните да са били заличени по погрешка, но така и не успяхме да ги възстановим. Името на Спиндлър не фигурира сред имената на мъртъвците, които са били докарани в моргата.

— Следователно информацията съзнателно е била изтрита. Но защо? — изсъска Ив и гневно пъхна ръце в джобовете си. — Кой има достъп до компютъра?

— Всички патолози. — За пръв път той изглеждаше разтревожен. — Свиках събрание на персонала и ще проведа вътрешно разследване. Не се съмнявам в хората си, Далас. Добре ги познавам и знам, че не са способни на подобно нещо.

— Компютрите обезопасени ли са от проникване?

— Очевидно не са.

— Някой е искал да ни попречи да свържем двете убийства. Плановете му се провалиха… — разсъждаваше тя на глас и кръстосваше залата. — Онзи идиот от Сто шейсет и втори участък е забъркал истинска каша. Открих подобни убийства в Чикаго и в Париж, но се страхувам, че ще се натъкнем и на други. Струва ми се, че попаднах на следа — става въпрос за скъпи клиники. Опитах се да прочета куп медицински статии, но главата ми пламна от неразбираеми термини. Необходим ми е консултант.

— С удоволствие бих ти помогнал, но не разбирам от присаждане на органи. Трябва ти обикновен лекар.

— Какво ще кажеш за Майра?

— Тя също работи в друга област, но е за предпочитане пред моя милост.

— Почакай… Спомних си, че познавам подходяща лекарка. Първо ще опитам с нея. Слушай, Морис, някой се подиграва с нас. Направи ми копия на всички материали, свързани със Снукс. Направи копия и за себе си и скрий дисковете на сигурно място.

Патологът кисело се усмихна.

— Вече съм го сторил. Изпратих дисковете в дома ти по частен куриер. Може би ще ме помислиш за параноик, но…

— Мисля, че си много умен. — Тя свали маската и тръгна към вратата, но преди да я отвори, се обърна и промълви:

— Морис, пази се.

Пийбоди, която седеше на скамейка в коридора, побърза да се изправи.

— Най-сетне се добрах до сведения за Макрий от Чикаго. Май е по-лесно да получиш информация за някой психопат, отколкото за ченге.

— Полицията знае как де предпазва служителите си — промълви Ив, докато вървяха към изхода. Тази история започваше сериозно да я тревожи.

— Научих, че пенсионираният колега е бил на трийсет — служил е едва осем години. Напуснал е полицията, въпреки че е щял да получава по-малко от десет процента от пълната пенсия. Ако беше поработил още две години, сумата щеше да се удвои.

— Защо е напуснал? Може би поради болест или пък е имало друга причина?

— В досието му не е записано нищо. Разбрах… — За миг тя замълча, защото излязоха на улицата и леденият вятър сякаш й зашлеви плесница. — Разбрах, че този Макрий се е ползвал с добра репутация и след по-малко от година е трябвало отново да бъде повишен. Справял се е отлично с работата си, което се доказва от големия брой на случаите, които е разкрил. Репутацията му е неопетнена, а през последните три години е бил служител на отдел „Убийства“.

— Трябва да надникнем в личния му живот. Може би съпругата му го е принудила да напусне службата, като го е заплашила с развод. Или пък е имал материални затруднения — да речем, че е обичал чашката, друсал се и си е падал по комара.

— По-трудно ще се добера до тази информация. Трябва да подам заявка и да измъкна основателна причина.

— Не се притеснявай — това е моя работа. — Ив седна зад волана и си помисли, че за нелегалния компютър на Рурк няма непосилни задачи. — Но предпочитам да не се интересуваш откъде съм получила сведенията.

— Какви сведения? — усмихна се сътрудничката й.

— Браво, бързо схващаш. А сега се обади на диспечера и му съобщи, че излизаме в почивка. Не искам никой да знае за следващото ни посещение.

— Жестоко! Може би ще се срещнем с мъже и ще правим секс?

— Не ти ли стига да се любиш с Чарлс?

Пийбоди смутено се покашля.

— Ами… напоследък не ми се е случвало. — Сетне заговори в комуникатора: — Диспечер, говори полицай Дилия Пийбоди. Лейтенант Ив Далас иска разрешение за почивка.

— Съобщението е прието… Имате разрешение.

— Мисля, че няма да е зле тези непознати мъже първо да ни заведат на обяд — обърна се Пийбоди към началничката си.

— Ще те заведа на обяд, но категорично отказвам да правя секс с теб. Престани да мислиш за храна и за чукане, защото искам да ти съобщя нещо важно.

Когато спряха пред болницата на улица „Канал“, на Пийбоди вече не й беше до шеги.

— Навярно мислите, че случаят е изключително сериозен и не става дума само за убийствата на бездомници и проститутки, нали, лейтенант?

— Мисля, че трябва да направим копия на всички материали по случаите и да не разгласяваме резултатите от разследването.

Видя някакъв алкохолик, който се подпираше на стената и му подвикна:

— Ела насам. Питам се дали си оглупял напълно или са ти останали достатъчно мозъчни клетки, че да спечелиш една двайсетачка.

— Умът ми е като бръснач — оживи се той. — Какво ще желаете?

— Когато изляза от болницата, да намеря колата си на същото място, при това здрава и непокътната. Тогава ще получиш парите.

— Става. — Скитникът пъхна бутилката в джоба си и се втренчи в автомобила като котка, която дебне пред миша дупка.

— Можеше да го заплашите както направихте с онзи тип в бедняшкия квартал — отбеляза Пийбоди.

— Не обичам да заплашвам беззащитните. — Ив прекоси чакалнята и мимоходом забеляза, че положението беше още по-трагично, отколкото при предишното й посещение. Приближи се до гишето и заяви, че иска да говори с доктор Димато.

Дежурна беше същата сестра, която според табелката, прикрепена към престилката й, се наричаше Джан. Тя намръщено изгледа Ив.

— Доктор Димато е заета.

— Ще я почакам в същата стая, където ме поканихте миналия път. Кажете й, че няма да й отнема много време.

— Днес тя има много работа.

— Какво съвпадение — аз също. — Ив застана до вратата и нетърпеливо се втренчи в сестрата.

Джан тежко въздъхна и раздразнено вдигна рамене. Ив разсеяно си помисли, че тази жена мразеше професията си. Когато вратата се отвори, тя влезе в коридора и присмехулно каза:

— Много благодаря. Ведрото ви изражение подсказва какво удоволствие изпитвате от работата си.

Джан слисано я изгледа — очевидно не беше разбрала, че й се подиграват. Ив мина покрай нея и се настани в оскъдно обзаведената стаичка, за да почака Луиз.

Доктор Димато се появи след двайсет минути и очевидно не се зарадва на посетителката.

— Моля ви да побързате. Предстои ми да наместя счупената ръка на един пациент.

— Тогава ще премина направо към целта на посещението ми. Ще се съгласите ли да бъдете моя консултантка във връзка със серия от убийства? Работното време е отвратително, заплащането е мизерно, може би ще рискувате живота си, а отгоре на всичко съм много взискателна към сътрудниците си.

— Кога започвам?

Усмивката на Ив беше толкова неочаквана и сърдечна, че младата лекарка едва не се вцепени от изненада.

— Кога е следващият ти почивен ден?

— Нямам право на целодневна отпуска, но за сметка на това утре смяната ми започва чак в два следобед.

— Прекрасно. Искам те у дома точно в осем сутринта. Пийбоди, дай й адреса ми.

— Не е необходимо, лейтенант. — Сега беше ред на Луиз да се усмихне. — Всички знаят къде живее Рурк.

— Тогава ще те чакам. И не закъснявай. — Докато вървяха по коридора, тя се обърна към сътрудничката си: — С удоволствие ще работя с нея.

— Необходимо ли е да подготвя официална молба доктор Димато да бъде назначена за ваша консултантка?

— Засега ще го запазим в тайна. — Ив си спомни за изчезналата информация и поклати глава. Сетне седна зад волана. — Свържи се с диспечера и му съобщи, че сме на разположение.

Сътрудничката й жално я изгледа.

— Нали щяхте да ме водите на обяд?

— Ама и ти си една лакомница! Отказвам да купувам храна от този квартал — истински развъдник на болести е. — Вярна на думата си, тя подкара колата и спря едва когато забеляза сравнително чист подвижен павилион за храна. Взе си порция пържени картофи, а Пийбоди се изкуши от огромен сандвич със соеви наденички и зеленчуци.

Ив превключи на автоматичен пилот и разсеяно изяде картофките, докато размишляваше. Толкова се беше унесла, че дори не забелязваше оглушителния шум от натовареното улично движение и монотонното, неспирно бръмчене на въздушните автобуси. Много магазини обявяваха сезонни разпродажби чрез високоговорители или крещящи неонови реклами.

Клиентите, които бързаха да се възползват от намалението, зъзнеха по откритите ескалатори и бързаха да влязат в магазините. Ив си каза, че зимата беше лош сезон за крадците и мошениците — никой пешеходец не се спираше достатъчно дълго на улицата, за да бъде ограбен или измамен. Все пак тя забеляза, че в един вход се разиграваше комар, видя и неколцина крадци, които се придвижваха мълниеносно на въздушни кънки.

„Ежедневие“ — помисли си тя. Измамниците и джебчиите бяха част от действителността. Всички знаеха за съществуването им и се надяваха да не станат техни жертви.

Бездомниците също бяха част от ежедневието на огромния град. Изкарваха зимата с надеждата, че няма да умрат от студ в жалките си колиби. Всъщност никой не се интересуваше от съдбата им — какво значение имаше смъртта на някакъв скитник?

Навярно убиецът разчиташе именно на това безразличие към съдбата на несретниците. Жертвите му нямаха роднини, приятели или любовници, които да задават неудобни въпроси.

Нито една телевизионна станция не беше съобщавала наскоро да е бил убит някой бездомник. Това не беше интересна новина, която да повиши рейтинга им.

Ив се усмихна, питаше се как ли щеше да реагира Надин Фарст, ако предложеше да й даде интервю. Изяде последното картофче и набра номера на репортерката.

— Ало? Тук Фарст. Говорете по-бързо и по същество. Имам включване на живо в десет.

— Искаш ли интервю, Надин?

— Далас! — Лицето на репортерката засия. — Какво желаеш в замяна?

— Да си вършиш работата — това е всичко. Разследвам убийството на един бездомник…

— Почакай. Това не е интересно. Миналия месец направихме предаване за скитниците, споменахме, че умират от студа и че ги убиват. Тази тема може да се експлоатира най-много два пъти в годината. Прекалено рано е за…

— Човекът е бил разрязан и сърцето му е било откраднато.

— Пак не става. През октомври — точно преди Хелоуин — излъчихме материал за различните секти и ритуалите им. Продуцентът няма да се навие да направи репортаж за някакъв си бездомник. Виж, ако зрителите можеха да надникнат в интимния живот на лейтенант Далас и Рурк…

— Никой няма право да „наднича в интимния ми живот“. Чуй какво още имам да ти кажа: преди няколко месеца е била убита някаква бивша проститутка. Някой е „взел“ бъбреците й.

В погледа на Надин проблесна любопитство, тя наостри уши, сетне промълви:

— Мислиш си, че между двете убийства има някаква връзка?

— Вместо да ме разпитваш, се постарай да си вършиш работата. После отново ще поговорим. — Тя прекъсна връзката, превключи на ръчно управление и хвана волана.

— Май Надин захапа стръвта, лейтенант — обади се Пийбоди.

— За един час тя ще открие повече информация, отколкото шест дроида за цяла седмица. После ще ми позвъни и ще поиска да дам официално изявление и интервю. Тъй като съм добра по душа, ще се съглася.

— Няма да е зле отначало да я поразиграете, за да не се усъмни, че я използвате за някаква ваша цел.

— Разбира се, но не искам Надин да загуби търпение. Обади се на диспечера и му съобщи, че отиваме в жилището на Спиндлър. Искам престъпниците да разберат, че съм попаднала на следа. Това ще ги изнерви, а нервните хора по-често допускат грешки.

Тя не очакваше да открие веществени доказателства — все пак убийството беше извършено преди няколко месеца. Искаше й се да добие представа как е живяла бившата проститутка и да разпита съседите й.

Мизерният апартамент на Спиндлър се намираше в един от панелните блокове, които бяха набързо издигнати, за да заменят разрушените къщи по време на Градските войни.

Кметът на Ню Йорк беше обещал, че след десетина години грозните постройки ще бъдат заменени от по-солидни и красиви сгради.

Изминали бяха няколко десетилетия от края на войните, но грозните панелни здания още не бяха разрушени.

Някакъв самодеен художник беше изрисувал със спрей върху сивкавата фасада на блока голи мъже и жени, съвокупляващи се в различни пози. Ив реши, че този човек е бил добър в занаята, освен това е притежавал чувство за хумор, защото в тази сграда живееха повечето проститутки, които работеха по улиците на квартала.

Над входната врата нямаше камера за наблюдение, липсваше кодирано заключващо устройство. Подобни „придобивки на цивилизацията“ не бяха познати в този мизерен квартал, или ако някога ги е имало, отдавна бяха откраднати или унищожени.

Ив и Пийбоди влязоха в тъмен коридор. Видяха редица от счупени и надраскани пощенски кутии. Вратата на асансьора беше заключена с катинар.

— Спиндлър е живяла в апартамент на четвъртия етаж — промърмори Пийбоди и с отвращение огледа разнебитеното стълбище. — А проклетият асансьор не работи.

— Ще се качим по стълбите, тъкмо ще ти спадне храната.

Някой беше засилил докрай звука на стереоуредбата си и музиката сякаш разтърсваше сградата. Все пак това беше за предпочитане пред звуците, които се разнасяха иззад една от вратите на втория етаж.

Ако се съдеше по тежкото дишане и скърцането на леглото, някоя проститутка заработваше таксата си. След миг мъжки глас изкрещя:

— Духай! Духай, мръснице!

— Интересен подход — сухо отбеляза Пийбоди. — Получихме доказателство, че стените на тази кокетна сграда не са звукоизолирани.

— Мисля, че на обитателите хич не им пука. — Ив спря пред вратата на апартамент 4-С и почука. Уличните проститутки работеха по двайсет и четири часа в денонощието, но на смени. Ето защо предполагаше, че ще намери някоя от тях в жилището.

— Смяната ми започва чак довечера! — изкрещя някаква жена. — Разкарай се!

Ив вдигна значката си пред шпионката.

— Полиция. Искам да си поговорим.

— Разрешителното ми е наред. Престанете да ме тормозите.

— Отвори вратата, иначе наистина ще започна да те тормозя.

Жената гневно изруга, ключалката щракна. Вратата леко се открехна и през процепа Ив видя кървясало око.

— К’во искате? Не съм на бачкане и се опитвам да подремна. Що сте се разтропали?

Съдейки по замъгления й поглед, Ив разбра, че непознатата се опитваше да заспи с помощта на наркотик.

— От кога живееш в този апартамент?

— От няколко седмици. А на теб к’во ти пука?

— Къде живееше преди това?

— Ей там, отсреща. Слушай, имам си разрешително и редовно ходя на доктор. Няма за к’во да се хванеш.

— Ти момиче на Спиндлър ли беше?

— Ъ-хъ. — Жената още малко открехна вратата и Ив видя другото й око и гневно стиснатите й устни. — А на теб к’во ти пука? — повтори непознатата.

— Как се казваш?

— Манди. А на теб…

— Това вече го каза. Отвори, Манди. Искам да ти задам няколко въпроса за Спиндлър.

— Мъртва е — само това знам. — Все пак тя отвори вратата. Косата й беше много късо подстригана, тъй като уличните проститутки предпочитаха да носят перуки. Навярно беше на около трийсет, но лицето й беше на четирийсетгодишна жена.

Очевидно Манди полагаше по-големи грижи за пищното си тяло. Ив забеляза, че огромните й гърди под розовата роба бяха твърди и опъваха копринената материя. Помисли си, че жената е права да „инвестира“ в тялото си. Клиентите не гледаха лицата на проститутките.

Двете с Пийбоди влязоха в жилището, което беше преустроено за извършване на два вида дейност.

Помещението беше разделено със завеса. В едната „стаичка“ имаше две легла, а на стената беше поставен ценоразпис за различните „услуги“. В другата половина на помещението имаше компютър, видеотелефон и един стол.

— Ти ли пое работата на Спиндлър? — поинтересува се Ив.

— Четири сме, дето въртим бизнеса. Рекохме си, че все някой трябва да го върши, пък и така ще се чупим поне за малко от улицата. — Манди се поусмихна и добави: — Станахме голяма работа, сега ние набавяме мадами за клиентите.

— Няма що, страхотни умници сте. Слушай, беше ли тук през нощта, когато са убили Спиндлър?

— Ами… може би. Влизах, излизах, нали знаеш каква е нашата работа. Сещам се, че тогава бизнесът много вървеше. — Тя се настани на единствения стол и протегна крака. — Сигурно щото не беше толкоз студено.

— Под ръка ли ти е бележникът, в който записваш ангажиментите си?

Проститутката се намръщи.

— Няма защо да си пъхаш носа в тефтера ми, нали виждаш, че съм откровена с теб.

— Тогава ми разкажи всичко, което знаеш. Сигурна съм, че си спомняш дори най-малките подробности от онази нощ. Дори и в този квартал убийства не се случват толкова често.

— Разбира се, че си спомням. — Манди сви рамене. — Тъкмо си почивах, когато Лайда я намери и направо откачи. Бога ми, крещеше като девственица. После взе да тропа на вратата ми. Викаше, че дъртата мръсница е умряла, че имало кръв… Рекох й да си затваря плювалника и да викне ченгетата, щом толкова й се иска. После пак си легнах.

— Не отиде ли да провериш какво се е случило?

— Хич не ми пукаше за дъртата. Щях да се радвам, ако наистина беше гушнала босилека, пет пари не давах, дори да беше жива.

— Откога работиш за нея?

— От шест години. — Манди широко се прозина. — А сега бачкам за себе си.

— Май не си я харесвала, а?

— Мразех я в червата. Слушай, вече казах на другото ченге: не можеше да познаваш мадам и да не я мразиш. Не съм чула нищо, не съм видяла нищо, ама даже да бях, нямаше да ти кажа.

— С какво ченге си разговаряла?

— Първо беше униформен полицай, като тази. — Проститутката кимна към Пийбоди. — После дойде една като тебе… Разбрах, че не им дреме, задето са очистили една стара чанта. А ти защо толкова се интересуваш?

— Манди, срещала съм много момичета като теб. — Ив пристъпи към нея и се приведе. — Тази жена е била сводница, следователно е държала пари вкъщи — нямало е да хукне посред нощ да ги внася в банката, нали? Очистили са я преди момичетата да приключат смяната си, а в рапорта не се споменава за намерени пари.

Манди кръстоса крака.

— Значи някое ченге е свило мангизите. К’во от това?

— Според мен ченгето не би взело цялата сума. Всъщност мисля, че полицаите наистина не са открили нищо. Ето защо искам да ми кажеш всичко, което знаеш. В противен случай ще те прибера на топло, а в ареста всички пропяват. Изобщо не ми пука дали си откраднала парите на Спиндлър, но ме интересува точно какво се е случило през онази нощ. — Изчака, за да даде възможност на проститутката да разбере думите й, и продължи. — И така, приятелката ти заблъскала по вратата и ти съобщила за убийството. Престани да ме баламосваш, че си си легнала. Искам истината, разбра ли?

Манди я наблюдаваше изпод око и я преценяваше. Научила се беше да съди за хората по израженията им и по поведението, в противен случай едва ли щеше да доживее до дълбока старост. Реши, че това ченге нямаше да я остави на мира, докато не научи истината.

— Все някой щеше да гепи мангизите, затуй с Лайда си ги разделихме. Голямо чудо!

— Значи си влязла и си огледала Спиндлър.

— О, не. Просто проверих дали наистина е хвърлила топа, ама за това не беше нужно да влизам в спалнята. Имаше много кръв и вонеше гадно.

— Добре. А сега ми разкажи за нощта преди убийството. Спомена, че си имала много работа. Знаеш какви клиенти идват тук. Забеляза ли някой, който изглеждаше не на място в този квартал?

— Ще имаш да вземаш. Не ща да се забърквам с полицията заради някаква дърта мръсница.

— Тогава ми кажи какво си видяла. Иначе ще те обвиня, че си унищожила ценни веществени доказателства, защото първа си се озовала на местопрестъплението. — Ив отново замълча, докато Манди размишляваше. — Възползвай се от предложението, защото ще уредя да те подложат на специален тест — тогава ще кажеш цялата истина, но ще прекараш и няколко дни в ареста.

— Ама че си гадна! — Манди стана и отиде да си вземе бира от хладилника. — Казах ти, че онази нощ се скъсах от работа. Когато се прибирах с поредния клиент, видях двама типа да излизат от сградата. Рекох си: „Мамка му на моя късмет! Трябва да се чукам с някакъв малоумник, а някоя от колежките е гепила двама сладури, дето сигурно са въшливи с пари!“.

— Защо си помисли, че са богати?

— Заради тузарските им палта. И двамата носеха нещо… май бяха чанти. Реших, че са си донесли „секс играчки“.

— Сигурна ли си, че бяха мъже?

Манди замислено отпи от бутилката.

— Ами… рекох си, че са мъже, обаче не успях да ги разгледам, щото онзи тъпак вече ме натискаше.

Ив кимна и приседна на ръба на бюрото.

— Добре, Манди. А сега ще повторим всичко отначало. Може би ще си спомниш още нещо.