Нора Робъртс
Заговор в смъртта (4)

Четвърта глава

Рурк лениво се повдигна на лакът и целуна Ив по шията. Обичаше странния вкус, който кожата й добиваше, след като се бяха любили.

— Не се ли чувстваш малко по-добре?

Вместо отговор съпругата му само изстена, което го накара да се усмихне. Прегърна я, нежно я погали и зачака.

Ушите на Ив още бучаха, мускулите й бяха толкова отпуснати, че не би могла да окаже съпротива дори на дете. От нежните ласки на Рурк постепенно се унасяше. Точно когато усети, че заспива, котаракът, очевидно решил, че теренът вече е безопасен, влезе в спалнята, скочи на леглото и се настани върху голия й гръб.

— Божичко! — Тя подскочи, а Галахад заби нокти в кожата й, опитвайки се да запази равновесие. Ив избърза да се притисне към Рурк, сетне замърка под милувките му.

Тя опипа гърба си, за да провери дали драскотините са дълбоки, и намръщено изгледа съпруга си.

— Сигурно и двамата с Галахад си въобразявате, че постъпките ви са много забавни.

— Всеки от нас те посреща посвоему. — Младата жена неволно се усмихна, а Рурк обгърна лицето й с длани и се загледа в пламналите й страни, капризно нацупените устни и сънените й очи. — Когато си изморена, изглеждаш особено привлекателна, лейтенант. — Ненадейно се наведе и я целуна; страстта я накара да забрави, че е разгневена от поведението му. — Предлагам заедно да вземем душ, а докато вечеряме, ще ми разкажеш какво те тревожи.

— Не съм гладна — промълви тя. След като се беше успокоила, искаше да остане сама, за да обмисли всичко.

— Обаче аз имам вълчи апетит! — Рурк я взе в прегръдките си и я понесе към кухнята.

 

 

Когато се озоваха там, нежно я сложи на стола, без да обръща внимание на мрачното й изражение. Добре познаваше съпругата си и предчувстваше, че гневът й е предизвикан от служебни неприятности. Сигурен беше, че ще му каже какво я тревожи, въпреки че нямаше навика да споделя с него.

Поръча на автоготвача две порции стриди, наля вино в чашите и се настани срещу Ив в уютното кътче до прозореца.

— Установихте ли самоличността на онзи бездомник?

— Да. — Ив прекара пръсти по столчето на чашата, сетне сви рамене. — Бил е от онези хора, които са изпаднали в депресия след Градските войни. Едва ли някога ще разберем защо е предпочел да живее като отрепка.

— Може би преди да стане бездомник, животът му е бил ужасен.

— Да, навярно си прав. — Ив се опита да прогони неприятната мисъл. — Когато аутопсията приключи, ще предадем тялото на дъщеря му.

— Случилото се те натъжава — промърмори Рурк и тя вдигна поглед към него.

— Свикнала съм със смъртта.

— Убийството на този човек те натъжава — повтори той. — Според теб единственият начин да отмъстиш заради него, е да заловиш престъпника.

— Това ми е работата. — Ив взе вилицата и без апетит заровичка в чинията си. — Всичко щеше да бъде наред, ако повече хора гледаха собствените си работи, вместо да си пъхат носа в чуждите дела.

„А, ето какво било“ — помисли си той.

— Нима намекваш, че съм ти попречил, лейтенант?

Ив искаше да се престори, че случилото се не я засяга, но внезапно чу собствения си глас:

— Бог знае защо проклетата събирачка на трупове ме намрази от пръв поглед.

— Как се казва тази жена с изключително „привлекателна“ професия?

— Бауърс. Некадърница от Сто шейсет и втори участък, която е подала оплакване срещу мен, задето й направих забележка за нескопосано свършената работа. Повече от десет години съм в полицията, но досието ми е чисто. По дяволите! — Тя грабна чашата и на един дъх я пресуши.

Рурк нежно хвана ръката й; беше обезпокоен от тъгата в очите й.

— Сериозно ли е обвинението?

— Никой няма да му обърне внимание, но репутацията ми вече е опетнена.

Той стисна дланта й.

— Разкажи ми всичко.

Този път тя сподели мъката си, което не беше сторила по време на разговора с Уитни. Докато говореше, машинално започна да се храни. Когато най-сетне млъкна, Рурк замислено промълви:

— Да обобщим случилото се. Направила си забележка на полицайката, която за отмъщение е подала оплакване срещу теб… което очевидно е любимото й занимание. Шефът ти е на твоя страна — какво повече искаш?

— Вярно е, но… — Тя млъкна, беше разгневена от краткото му, но точно обобщение. — Не е толкова елементарно, както го представяш.

„Нищо не е елементарно за теб, скъпа моя“ — помисли си Рурк, но побърза да отговори:

— Възможно е. Но ако сравнят служебните ви характеристики, тази жена ще се изложи още повече, защото всички ще разберат, че е злобна глупачка.

Думите му накараха Ив да се усмихне, сетне тя заяви:

— Истината е, че Бауърс опетни доброто ми име. Много добре знаеш, че хората предпочитат да вярват на клеветите: това най-вече се отнася за служителите от инспектората. Освен това трябваше да си губя времето, за да отговоря на идиотското й оплакване, вместо да събирам информация за хирурзите от списъка на Кагни. Тази жена изобщо не се интересува от разследването на случая, а иска да ми отмъсти, задето й направих забележка и я изпратих да ни вземе по чаша кафе. Според мен мястото й не е в полицията.

— Мисля, че този път е загазила, защото се е опитала да хвърли кал по теб, без да предполага, че си една от най-принципните служители, с блестяща репутация. — Рурк се поусмихна, като видя как съпругата му се намръщи и неловко се размърда на стола.

— И все пак ми се иска да й смачкам физиономията.

— Естествено. Точно затова те обожавам. — Той взе ръката й и нежно я целуна, което накара Ив колебливо да се усмихне. — Е, ще отидеш ли да я пребиеш? Ще ти бъда секундант.

Този път тя избухна в смях.

— Май изгаряш от желание да наблюдаваш как се бият жени. Питам се защо това доставя удоволствие на „силния“ пол.

В тъмносините очи на Рурк заиграха дяволити пламъчета. Отпи от виното си и промълви:

— Защото се надяваме, че по време на схватката дамите взаимно ще разкъсат дрехите си.

— Поне си откровен. — Тя с изненада забеляза, че чинията й е празна — неусетно беше изяла закуската си. „Все пак бракът има известно предимство — помисли си. — Умопомрачителен секс, топла храна и съпруг, с когото да споделиш проблемите си.“ — Благодаря ти за всичко. Честно казано, чувствам се по-добре.

Хрумна й, че след като Рурк е приготвил закуската, редно е тя да измие чиниите. Напъха ги в съдомиялната и реши, че си е свършила работата.

Рурк усмихнат я наблюдаваше — съпругата му не беше поставила чиниите където трябва и беше пропуснала да нареди на машината да се включи. Ив не беше идеалната домакиня, слава богу, че Съмърсет се грижеше за всичко.

— Да отидем в кабинета ми. Искам да ти покажа нещо.

Тя моментално се наежи и присви очи.

— След като на Коледа ме обсипа с подаръци, не искам да ми купуваш нищо повече.

— Знаеш, че ми доставя удоволствие — заяви той и тръгна към асансьора, като хвана под ръка съпругата си. Прокара пръст по ръкава на великолепния пуловер, който й беше подарил, и добави: — На теб всичко ти стои прекрасно. Но този път ще те изненадам с нещо друго.

— Предстои ми много работа. Достатъчно време загубих, докато се занимавах с глупости.

— Нима да се любиш със съпруга си е глупаво?

Тя промърмори нещо, сетне рязко вдигна глава, тъй като асансьорът превключи от вертикално на хоризонтално движение.

— Надявам се, че не си замислил някое пътешествие. Действително нямам време за губене, особено след принудителната отпуска заради… травмата, която претърпях есента.

Рурк инстинктивно я притисна към гърдите си. Не му се искаше да си спомня, че само преди няколко месеца любимата му жена за малко щеше да загине.

— Не, не е пътешествие — отвърна, макар наистина да планираше да прекарат няколко дни на някой тропически остров. Беше забелязал, че слънцето и океанът действаха благотворно на Ив.

— Хайде, изплюй камъчето. Трябва да поработя още един-два часа.

Когато влязоха в кабинета му, той небрежно подхвърли:

— Първо ще изпием по чаша кафе.

Ив едва сдържа гнева си: все пак Рурк й беше помогнал — със съчувствие бе изслушал оплакванията й и дори беше предложил да й стане секундант.

Стисна зъби, за да не изкрещи и мълчаливо му поднесе кафето.

Той разсеяно кимна, цялото му внимание беше насочено към клавиатурата. Компютърът можеше да се задейства и с устна команда, но Рурк предпочиташе да борави по друг начин с любимите си „играчки“. Беше изключително сръчен. „Та нали някога е бил обикновен уличен крадец“ — помисли си тя, после й хрумна, че съпругът й, който се беше настанил зад подковообразното си бюро и се взираше в мониторите, приличаше на капитан на космически кораб.

Кабинетът беше обзаведен луксозно; Рурк разполагаше не само със свръхмодерен компютър, но и с лазерни факсове и друга съобщителна техника.

Най-странното беше, че той винаги изглеждаше изискан, независимо дали се намираше в елегантната си кантора или на някоя воняща уличка.

Често, когато го наблюдаваше да работи, Ив се питаше възможно ли е този изключително красив мъж да й принадлежи. Чувстваше, че е готова да му прости всичко, затова се стараеше да прикрива емоциите си.

— Може би ще поискаш и десерт? — попита го с леден тон.

— Да, но по-късно. — Втренчено я изгледа и кимна към отсрещната стена. — Погледни мониторите.

Тя се подчини, сетне се извърна толкова рязко, че щеше да преобърне чашата му върху бюрото, ако Рурк не беше успял навреме да я дръпне.

— Внимавай, скъпа.

— Какво е това?

— Списък на хирурзите, които те интересуваха, придружен с информация за професионалните им изяви и за личния им живот.

— По дяволите! Изрично те предупредих да не си пъхаш носа в тази работа.

— Така ли? — За разлика от нея, той говореше съвсем спокойно, дори се усмихваше. — Излиза, че не съм те послушал.

— Способна съм и сама да си върша работата. Не желая да събираш информация за заподозрени от полицията.

— Ясно. Е, щом не желаеш… — Той натисна някакъв клавиш и данните изчезнаха от мониторите. — Не искам да ти се бъркам, затова изтрий всичко — добави и се усмихна, като видя разочарованото й изражение. — Тъкмо ще си почета преди лягане, защото съм сигурен, че работата ще ти отнеме поне един-два часа.

Ив недоумяваше какво да отговори, за да не се изложи, ето защо само промърмори нещо. Действително щеше да прекара пред компютъра минимум един час и най-вероятно нямаше да получи толкова подробни сведения. Пое си въздух и заяви:

— Мислиш се за много умен.

— А нима не съм?

Тя успя да сподави смеха си и скръсти ръце на гърдите си.

— Сигурен съм, че не си заличил информацията. Върни я на мониторите.

— Добре, но първо трябва да ме подкупиш. — Наклони глава и й направи знак да се приближи.

В душата й бушуваха смесени чувства, накрая чувството за дълг надделя над гордостта й. Намръщено заобиколи бюрото и застана до Рурк, сетне изруга, защото той рязко я дръпна на скута си.

— Пусни ме, перверзен тип такъв! Не съм в настроение за игрите ти.

— Ах, надеждите ми са покрусени! — иронично възкликна той, отново натисна клавишите и данните се появиха на мониторите. — В Ню Йорк работят само седмина хирурзи, които отговарят на описанието на евентуалния извършител.

— Откъде знаеш точно какъв човек търсим, след като не съм ти съобщила никакви подробности? — Тя извърна глава и го погледна право в очите. — Да не би да си проникнал в компютъра ми?

— Ще отговоря на въпроса само в присъствието на моя адвокат. Между другото, свидетелят е видял двама души — продължи той, без да обръща внимание на гневния й поглед. — Възможно е единият престъпник да е бил… от нежния пол.

— По-добре кажи случвало ли се е да те шпионирам! — възкликна Ив, като го удари с юмрук по рамото, не успявайки да сдържи яростта си. — Проучвам ли зад гърба ти с какви борсови операции и сделки се занимаваш?

Рурк знаеше, че тя никога не би могла да се добере до информацията в главния му компютър, но се усмихна и шеговито подметна:

— Чист съм като изворна вода, скъпа. — Нежно захапа долната й устна и добави: — Интересуваш ли се от видеозаписа на последното съвещание на Съвета на директорите?

Искаше й се да му извика да я целуне отзад, но се досети, че преди малко вече го беше направил. Ето защо само промърмори „Не ме интересува“ и му обърна гръб. Опита се да потисне тръпката, която усети, щом Рурк я прегърна, отмести ръката му и се загледа в един от мониторите. Информацията гласеше: „Тая Уо, главен хирург. Специалистка по присаждане на органи. Има частна практика, работи и в «Дрейк», както и в клиниката «Нордик» в Чикаго“.

Ив се замисли, сетне поиска сведения за физическите данни и снимки на доктор Уо.

— Висока е метър и осемдесет и е доста пълна — промърмори. — Възможно е в тъмнината онзи пияница да я е взел за мъж, особено ако е била с дълго палто. Какво знаем за доктор Уо?

Докато компютърът търсеше информацията, Ив внимателно разглеждаше сериозната петдесет и осемгодишна жена с права черна коса, студени сини очи и заострена брадичка.

Тая Уо беше получила отлично образование. Вече трийсет години се занимаваше с трансплантация на органи и се славеше като отлична специалистка. Получаваше огромна заплата, към която се прибавяха и приходите й като консултант на фирмата за производство на изкуствени органи „Нов живот“. Ив едва сподави въздишката си, като видя, че „Нов живот“ е собственост на Рурк.

Прочутата лекарка имаше два брака — с мъж и с жена — но след втория си развод преди шест години живееше сама. Нямаше деца, нито досие в полицията, но срещу нея бяха заведени три дела за проявена небрежност към пациент.

— Познаваш ли я? — обърна се Ив към съпруга си.

— Бегло. Надменна е, амбициозна е и изцяло посветена на професията си. Казват, че имала вълшебни ръце и мозък като на робот. Както виждаш, преди пет години е била председателка на Лекарския съюз. Ползва се с голямо уважение в медицинските среди.

— Като я гледам, ми се струва, че й доставя удоволствие да реже хората — промълви Ив.

— И аз съм на същото мнение. Иначе нямаше да стане хирург.

Младата жена само сви рамене и поиска информация за останалите лекари от списъка. Внимателно разглеждаше снимката на всеки един, запознаваше се с данните.

— Познаваш ли някого от тях?

— Познавам всички — отговори Рурк. — Срещал съм ги най-вече на различни приеми и празненства. За щастие никога не съм прибягвал до професионалните им услуги.

— Кои са най-влиятелни?

— Кагни, Уо, Уейвърли.

— Майкъл Уейвърли — замислено промълви тя и отново поиска информацията за него. — Четирийсет и осем годишен, ерген. Главен хирург в „Дрейк“, понастоящем председател на Лекарския съюз. — Втренчи се в красивото лице на непознатия, забеляза колко интелигентни бяха зелените му очи, а буйната му златиста коса навярно се харесваше на жените.

— Кой е най-високомерният? — попита тя Рурк.

— Мисля, че надменността е присъща на всички хирурзи, но на първо място бих поставил Уо, на второ Уейвърли, а на трето Ханс Вандерхавен — шеф на изследователския отдел в „Дрейк“. Този човек също е известен с извършените от него трансплантации, освен това е сътрудник на трите най-прочути медицински центрове в страната и се радва на отлична международна репутация. Шейсет и пет годишен е, има четири брака. Всяка следваща негова съпруга е с десет години по-млада от предшественицата си. Съпруга №4 е бивш модел и наскоро е навършила пълнолетие…

— Не съм те молила да ми разказваш клюки — прекъсна го Ив, после любопитството й надделя. — Продължавай.

— Предишните му брачни партньорки го ненавиждат. Третата се е опитала да го убие с пиличка за нокти, когато разбрала, че той „си играе на чичо доктор“ с невръстната моделка. За щастие случилото се не е засегнало блестящата му кариера — от Лекарския съюз само го смъмрили.

— Като начало ще проуча тези двамата — реши Ив. — Човекът, който е убил Снукс, е бил безкрайно самоуверен и властен, освен това е бил отличен хирург.

— Страхувам се, че ще удариш на камък, скъпа. Лекарите ще се съюзят, за да ти окажат отпор.

— Констатирани са предумишлено убийство и кражба на човешки органи. — Тя машинално прокара пръсти през косата си. — Всичко се променя, когато ножът опре до кокала. Ако някой от тези касапи знае нещо, ще ми го каже, бъди сигурен.

— Ако искаш да се запознаеш с тях, в събота ще посетим благотворителното празненство, организирано от управата на „Дрейк“ — ще има модно ревю, сетне вечеря и танци.

Ив потръпна. Предпочиташе да влезе в ръкопашен бой с някой наркоман.

— Модно ревю ли? Цялата настръхвам. Добре, ще отидем, но ще поискам допълнително заплащане за работа при извънредно трудни условия.

— Част от облеклата са сътворени от Леонардо. Мейвис също ще присъства.

Ив неволно се усмихна. Не можеше да си представи своята екстравагантно облечена приятелка сред високомерните медицински светила.

— Лошо й се пише, ако я вземат на мушка — заяви тя.

 

 

Ако не беше скандалът с Бауърс, на следващия ден Ив щеше да остане у дома и да работи на компютър, който не й създаваше неприятности. Но смяташе, че е въпрос на чест да бъде в полицейското управление, когато всички научеха за случилото се.

До обяд беше заета в съда, където беше призована като свидетелка. Пристигна в управлението малко след един и първата й работа беше да потърси Пийбоди. Вместо да отиде в канцеларията си и да се свърже със сътрудничката си по комуникатора, тя мина през общото помещение.

— Здрасти, Далас — провикна се Бакстър, един от детективите, който обичаше да се шегува с нея, сетне й намигна и се ухили. — Надявам се да си я изритала отзад.

Ив знаеше, че по този недодялан начин Бакстър показваше, че е на нейна страна. Това повдигна настроението й, но тя само сви рамене и го отмина. Другите детективи също й подхвърляха окуражителни реплики. Служителите в полицията винаги се сплотяваха, ако срещу техен колега бяха отправени нападки.

— Добър ден, лейтенант — поздрави я младият Макнаб, служител от отдела за електронна обработка на информацията, който стоеше пред миниатюрното работно помещение на Пийбоди. Беше надарен с изключителна красота, винаги се усмихваше, а екстравагантната му външност се подсилваше от дългата му златиста коса, сплетена на дебела плитка, и шестте обици на лявото му ухо. Ив беше работила заедно с него при разследването на няколко случая и знаеше, че макар младежът да прилича на красиво момченце и да не престава да бърбори, всъщност е надарен с остър ум и добра интуиция.

— Да не си останал без работа в електронния отдел, Макнаб?

— Напротив, затънал съм до уши. Донесох диска с желаната информация на един от детективите и реших да подразня Пийбоди, преди да се върна в нашия отдел, където всъщност работят истинските ченгета.

— Ще разкарате ли този досадник от главата ми, лейтенант? — проплака сътрудничката й, която действително изглеждаше нервирана.

— С пръст не съм я докоснал… все още! — възкликна младежът и още по-широко се усмихна. Любимото му развлечение беше да дразни младата жена. — Слушайте, лейтенант, не искате ли помощ?

Ив, която умееше да чете между редовете, повдигна вежда. Младежът й предлагаше да наруши правилника и да събере засекретената информация за Бауърс, ако изобщо имаше такава.

— Справям се и сама, благодаря. А сега искам да говоря със сътрудничката си. Изчезвай, Макнаб.

— Слушам. — Младокът лукаво се ухили и подхвърли на Пийбоди: — Ще ти се обадя по-късно, сладурче. — Тя гневно му изсъска, а Макнаб се отдалечи, като весело си подсвиркваше.

— Простак! — процеди Пийбоди и се изправи. — Рапортът ми е готов, лейтенант. Преди час получихме и заключението на съдебния лекар.

— Изпрати на доктор Майра всички материали, свързани с този случай. Много е заета, но секретарката й уреди да се срещна с нея. Прибави и това. — Тя подаде диск на сътрудничката си. — Тук е списъкът на най-добрите хирурзи в града. Постарай се до час-два да приключиш с писмената работа, сетне отново ще отидем на местопрестъплението.

— Слушам, лейтенант. Как се чувствате?

— Нямам време да се притеснявам заради оплакването на някаква малоумна. — Ив се обърна и тръгна към кабинета си.

Там я очакваше съобщение от малоумните техници, които твърдяха, че компютърът й е в пълна изправност. Тя гневно заскърца със зъби и се свърза по видеотелефона с Фийни. Дочу се виещ звук, сетне на екрана се появи грозноватото, но добродушно лице на ирландеца.

— Далас, какви са тези глупости? Коя е тази Бауърс и защо я оставяш да си разиграва коня?

Младата жена неволно се усмихна. Думите на добрия стар Фийни неизменно й действаха успокояващо.

— Нямам време да се занимавам с нея. Разследвам смъртта на един бездомник, на когото са изтръгнали сърцето.

— Не думай! — Ирландецът смаяно вдигна рошавите си рижави вежди. — Защо не знам нищо по въпроса?

— Може би остаряваш и способностите ти те напускат — отбеляза тя. — Много по-забавно е да слушаш как две служителки на полицията едва не са се сбили, отколкото да се занимаваш с някакъв пропаднал скитник. Но случаят е интересен и ако разполагаш с малко време, ще те запозная с подробностите.

Накратко му разказа за случилото се, като използваше изрази, които само едно ченге можеше да разбере. Докато я слушаше, Фийни кимаше, клатеше глава и мърмореше. Накрая заяви:

— Какво ли не се случва в наше време! С какво да ти помогна?

— Можеш ли да провериш дали са извършвани подобни престъпления?

— Къде — в града, в страната, в други страни или на други планети?

Тя подкупващо му се усмихна.

— Навсякъде. Опитай се да ми доставиш сведенията до края на работното време.

Вечно печалното му лице помръкна още повече.

— Никога не си била скромна, малката. Веднага се залавям за работа.

— Много ти благодаря. Щях да се свържа с информационната банка за извършените престъпления, но компютърът отново ми създава ядове.

— Нямаше да ти прави номера, ако проявяваше известно уважение към него.

— Лесно ти е да говориш, след като вашият отдел получава цялата свръхмодерна техника. След около час отново ще отида на местопрестъплението. Ако научиш нещо важно, свържи се с мен.

— Бъди спокойна; ако изобщо има подобна информация, ще се добера до нея. До скоро. — Той прекъсна връзката.

Ив прегледа заключението на съдебния лекар Морис, за да се увери, че в него не се съдържат допълнителни сведения. Бедният Снукс можеше да се „върне“ в Уисконсин при дъщеря си, която не беше виждал от трийсет години. Тя се питаше какво го е накарало да напусне семейството си и да заживее сам, откъснат от миналото си. Може би това беше по-печално от самата му смърт.

Ако някога й беше предоставена възможност да избира, щеше да постъпи като него.

Откъсването от средата, в която беше родена, й беше помогнало да се превърне в Ив Далас, от която всички се възхищаваха. Дали и с бедния Снукс се беше случило същото?

Тръсна глава, за да прогони мрачните мисли, и два пъти удари с юмрук компютъра, „поощрявайки“ го да побърза със списъка на наркопласьорите и наркоманите, които се подвизаваха в бедняшкия квартал, където бе извършено престъплението. Вниманието й беше привлечено от едно име… приведе се към монитора и студено се усмихна.

Добрият стар Ледо! Беше един от най-известните наркопласьори и доскоро бе в затвора, но едва сега Ив разбираше, че е бил освободен преди три месеца.

Лесно щеше да го открие и да го принуди (ако се наложи дори със сила) да проговори.

Но преди това трябваше да се срещне с Майра. Ив грабна необходимите й материали, свърза се със сътрудничката си и й нареди след час да я чака в гаража.

 

 

Кабинетът на психиатърката беше като пристанище за хората с емоционални проблеми и душевни заболявания. Тук се извършваха проучвания и анализи на съзнанието на престъпника, но елегантната обстановка не издаваше предназначението на помещението.

Ив често се питаше как е възможно ден след ден психиатърката да се сблъсква с измета на обществото, но никога да не избухва и да запазва спокойствие. Според нея доктор Майра беше най-съвършената дама, която познаваше.

Майра беше слаба, тъмнокестенявата й коса обрамчваше лицето й, запомнящо се с ненатрапчивата си красота. Предпочиташе елегантните костюми в пастелни цветове и класическите бижута, например наниз от перли.

Днес носеше и перлени обици, които сякаш допълваха светлозеленото й сако без яка. Щом видя Ив, й направи знак да се настани в дълбокото кресло, сетне поръча на автоготвача да приготви чай.

— Как си, Ив?

— Добре. — Винаги, когато се срещаше с Майра, тя беше принудена да забави обичайното си бясно темпо. Самата атмосфера и спокойствието на психиатърката й пречеха направо да пристъпи към въпроса. С течение на времето Ив беше започнала да се доверява на по-възрастната жена, дори я бе обикнала. Взе чашата с чая, който така и нямаше да изпие, и попита: — Как прекара отпуската си?

Майра се усмихна; беше трогната от вниманието й и от факта, че Ив е забелязала отсъствието й.

— Прекрасно. Чувствам се като нов човек и душевно, и физически. Съветвам и теб да прекараш една седмица в курорт с минерални извори. Но се боя, че няма да издържиш по цял ден да те разтриват, масажират и да угаждат на прищевките ти.

Майра кръстоса крака с присъщата си грациозност, заради която Ив тайно й завиждаше. Самата тя се чувстваше ужасно неловко, докато държеше чашката от прозрачен порцелан, украсена с цветни мотиви.

— Ив, научих за неприятностите ти. Искам да знаеш, че съм на твоя страна.

— Не съм особено опечалена… — започна Ив, сетне въздъхна — не можеше да заблуди опитната психиатърка. — Всъщност съм вбесена. Онази жена е пълна некадърница, а сега досието ми е опетнено заради нелепото й оплакване.

— Знам колко държиш на репутацията си. — Майра се приведе и хвана ръката й. — Запомни, че докато се издигаш, много хора ще се опитват да те очернят. Тази жена не може да ти попречи. Нямам право да издавам поверителна информация, но ще ти кажа, че полицай Бауърс е известна със страстта си към оплакванията и в повечето случаи изобщо не й обръщат внимание.

Ив напрегнато я изгледа.

— Значи си я подложила на тест…

Психиатърката наклони глава.

— Не мога да коментирам. — И все пак изражението й подсказваше, че отговорът е положителен. — Знай, че те подкрепям като твоя колежка и приятелка. А сега… — Тя се облегна назад и отпи от чая си. — Да се заемем с твоя случай.

Няколко секунди Ив остана замислена, сетне побърза да си напомни, че личните й неприятности не бива да й пречат да изпълнява задълженията си.

— Предполагам, че убиецът има опит в областта на лазерната хирургия и отстраняването на органи.

— Прочетох заключението на доктор Морис и съм съгласна с теб. Все пак това не означава, че престъпникът е член на медицинската общност. — Тя направи знак на Ив да не я прекъсва. — Възможно е да е пенсиониран хирург или както се случва с много хора, упражняващи тази тежка професия — някой, който е загубил способностите. Навярно този човек е преживял нещо неописуемо, за да наруши най-святата клетва и да отнеме човешки живот. Не съм сигурна дали още практикува.

— Но си съгласна, че някога е бил хирург.

— Да. Твоето описание на трупа и заключението на аутопсията подсказват, че убиецът има дългогодишна хирургическа практика.

Ив се замисли, после попита:

— Какъв според теб е човекът, който хладнокръвно убива умиращ мъж, за да изтръгне увреденото му сърце, сетне чрез операция спасява живота на пациент?

— Според мен това е типичен пример за мания за величие. Много лекари се мислят за богове, но честно казано, човек наистина трябва да бъде прекалено самоуверен, за да се осмели да оперира друго човешко същество.

— Предполагам, че някои хирурзи изпитват удоволствие от професията си.

— Удоволствие ли? Може би. Знам, че мразиш лекарите, но повечето са мотивирани от призванието си, от огромното желание да облекчат страданията на ближния си. Някои от тях понякога се самозабравят, внушават си, че са богоизбрани. — Майра леко се усмихна. — Ти си отлично ченге, защото вярваш в собствените си способности, но никога не се самозабравяш.

— Може би си права — кимна по-младата жена.

— Едновременно проявяваш съчувствие към жертвите, не си закоравяла и безчувствена като мнозина мои и твои колеги.

— Права си. За някои полицаи работата става рутинна, въпреки че им дава известно чувство за превъзходство — отбеляза Ив. — А лекарите стават алчни и започват да се интересуват само от материалните блага.

— Парите са важен стимул — съгласи се психиатърката. — Но минават години, докато лекарят си възвърне средствата за обучението си. Все пак има известни компенсации, например щастието, което всеки медик изпитва, щом успее да спаси човешки живот. Може би хирурзите са прави да мислят, че се различават от събратята си, след като притежават способността да лекуват благодарение на таланта си. — Тя се замисли, отпи от чая си и продължи: — Някои се дистанцират емоционално, за да издържат нечовешкото напрежение. За тях човекът на операционната маса е само поредният пациент.

— Ченгетата реагират по същия начин — промълви Ив.

Майра я погледна в очите и отговори:

— Има и изключения. Онези, които не са безразлични към жертвите, навярно страдат, но са много по-способни от колегите си… А сега да се върнем към случая, който разследваш. Според мен убиецът не е извършил престъплението, за да си отмъсти на жертвата, освен това е действал хладнокръвно. Този човек умее да се владее и работи методично, без да бърза. Съгласна ли си с преценката ми?

— Да. Но ти описа качества, присъщи на всеки хирург.

— Точно така. Престъпникът е извършил операция и то успешна… от негова гледна точка. Ако съдим по старанието, което е проявил, той харесва професията си. Не съм добре запозната с изваждането и трансплантацията на органи, но знам, че когато хирургът не се старае да запази живота на донора, не е необходимо да работи с прецизността, която наблюдаваме при този случай — например точният разрез или предотвратяването на кръвоизлив. Убиецът се гордее с уменията си и гордостта го кара да пренебрегва предпазните мерки. Не се страхува от последствията, защото е твърдо убеден, че никога няма да го заловят.

— Сигурна ли си?

— Да. Или пък мисли, че ще му се размине, дори ако го разкрият. Това ме кара да мисля, че този човек се ползва с отлична репутация независимо дали в момента практикува или не, че е изключително самонадеян, посветен на работата си и че е известен сред колегите си. — Майра отново отпи от чая си и се намръщи. — Всъщност характеристиката се отнася и за втория човек, който е присъствал на… операцията. Всеки хирург работи в екип с анестезиолог или със свой колега, който му асистира при операцията и умее да дава упойка…

— В случая не е бил необходим опитен асистент, тъй като „донорът“ е бил обречен на смърт — замислено каза Ив. — Ала престъпникът е свикнал да работи с най-добрите измежду колегите си. Освен това съучастникът му е човек, на когото той се доверява.

— Или когото контролира. Някой, който е лоялен на каузата.

Ив понечи да отпие от чашата си и потръпна, като се досети за отвратителния вкус на чая.

— Според теб каква е целта им?

— Според мен съществуват само две възможности. Първата е отстраняване на органа с цел да бъде продаден, но това изглежда почти невероятно, като се вземе предвид, че здравето на жертвата е било разклатено. Мисля, че става въпрос за някакъв експеримент.

— Какъв?

Майра сви рамене.

— Нямам представа, но честно казано, възможността ме плаши. В разгара на Градските войни се извършвали опити с мъртъвци и с хора на смъртно легло и обществеността си е затваряла очите за тях. От историята знаем, че жестокостите съпътстват всяка война, но все пак тайно се надяваме, че те никога няма да се повторят. Оправданието е било, че експериментите обогатяват знанията и помагат за спасяването на други човешки същества, но всъщност нищо не извинява извършването им. — Тя отмести чашата си и скръсти ръце. — Моля се на бога това да е изолиран случай. Защото в противен случай имаш работа не с обикновен убиец, а с привърженици на ужасяваща кауза, прикрита под измамен девиз.

— Например „Пожертвайте неколцина, за да спасите човечеството“ — насмешливо каза Ив и поклати глава. — Поддръжниците на подобни безумия винаги са се проваляли.

— Така е. — Очите на Майра вече не бяха спокойни, в тях се четеше страх. — Но преди това са успявали да унищожават безчет невинни хора.