Нора Робъртс
Заговор в смъртта (14)

Четиринайсета глава

Рурк стоеше пред вратата и чакаше Ив да се върне у дома. Пийбоди му беше съобщила за случилото се по време на сложните преговори, които той водеше със собствениците на фармацевтична компания от Таурус II. Възнамеряваше да я купи, да преоборудва цеховете й и да я присъедини към своята компания, която работеше на Таурус I.

Щом чу съобщението на Пийбоди, той незабавно прекъсна преговорите. Най-силно беше поразен от сълзите на иначе невъзмутимата сътрудничка на Ив. Завладян бе от една мисъл — да се прибере у дома и да посрещне съпругата си.

Видя таксито, което приближаваше по алеята, и гневът му се разпали. Онези подлеци й бяха отнели дори колата.

Искаше му се да изтича надолу по стъпалата, да грабне Ив в прегръдките си и да я отнесе някъде, където тя ще забрави неописуемата си болка.

Ала сега тя се нуждаеше от подкрепата му, не биваше да се поддава на гневния си изблик.

Бавно слезе по стъпалата, в този момент Ив слезе от таксито. Беше мъртвешки бледа, очите й бяха помътнели, изглеждаше много млада и безпомощна. Сякаш с отнемането на оръжието и значката й бяха отнели и силите й.

Тя се страхуваше, че не ще може да проговори. Гърлото й беше свито, крайниците й бяха изтръпнали. Чувстваше се… мъртва.

— Взеха значката ми. — Внезапно осъзна какво се беше случило и действителността сякаш й зашлеви плесница. Сърцето й се сви от мъка, парещи сълзи бликнаха от очите й.

— Знам. — Той я прегърна и я притисна към себе си като ранена птица. — Съжалявам, скъпа…

— Какво ще правя? Какво ще правя? — разплакано повтаряше Ив и дори не усети кога съпругът й я внесе в къщата и се изкачи по стълбите. — О, Господи, взеха значката ми!

— Всичко ще се оправи. Обещавам, че скоро ще ти я върнат — шепнеше й Рурк. Сетне седна, сложи я на коленете си и я прегърна още по-силно, опитвайки се да спре треперенето й. — Дръж се за мен, скъпа.

— Не ме оставяй сама.

— Няма, миличка, тук съм, до теб.

Ив дълго рида и Рурк се изплаши да не би да й прилошее. После риданията й постепенно секнаха и тя се отпусна в ръцете му като механична кукла със скъсана пружина. Той приготви успокояваща нервите напитка и занесе съпругата си в леглото. Ив, която в друг случай отчаяно щеше да се съпротивлява, безропотно изпи сънотворното. Рурк я съблече, сякаш тя беше дете, капнало от игра.

— Отново ме превърнаха в нищожество — прошепна ладата жена.

Той се втренчи в бледото й лице, в безжизнените й очи.

— Не е вярно, Ив.

— Нищожество. — Тя обърна глава, затвори очи и се изплъзна от действителността.

 

 

Отново беше беззащитно дете, статистическа единица в сложната социална система. Напразно се опитваше да заспи в болничното отделение, където вонеше на разлагаща се плът и на приближаваща се смърт. Някой плачеше, разнасяха се стенания, дочуваше се монотонното бръмчене на медицинската апаратура и тихото скърцане на гумени подметки върху протрития линолеум.

Болката се мъчеше да вземе надмощие над лекарствата, които вкарваха във вените й чрез система. Напомняше й буреносен облак, от който така и не рукваше дъжд.

Беше осемгодишна… поне така й бяха казали. И беше наранена душевно и физически.

Полицаите и социалните работници, от които беше научена да се страхува, й задаваха безкрайни въпроси. Но в съзнанието й звучеше гласът на баща й: „Ще те хвърлят в някоя дупка, момиченце. В дълбока, тъмна дупка“.

От време на време тя се събуждаше и едва сподавяше писъците си, когато чуваше пиянския му говор.

Всеки ден до леглото й спираше лекарят с лошите очи и с грубите ръце. Очевидно беше много зает, малката долавяше резкия му тон, с който той се обръщаше към сестрите. Този човек мразеше да си губи времето с невръстните бедняци, които се лекуваха в болницата.

Значката… На ревера му май имаше златна значка, която проблясваше на светлината.

Малката си спомняше змиите, които обвиваха жезъла; понякога сънуваше, че зъбите им се забиват в плътта й и руква кръв.

Лекарят често й причиняваше болка, тъй като винаги бързаше и небрежно вършеше работата си. Ала момиченцето не се оплакваше. Знаеше, че ако запротестира, той щеше да я нарани още повече.

Очите му бяха жестоки като змийските очи.

Полицаите все я питаха къде са родителите й. Те седяха до леглото й и бяха по-търпеливи от лекаря. От време на време й подаряваха шоколадче, защото им беше мъчно за детето с безжизнените очи, което почти не говореше и никога не се усмихваше. Един от тях дори й донесе плюшено кученце. Откраднаха играчката още същия ден, но малката не можеше да забрави колко мека беше козината на кученцето, както и съчувствения поглед на полицая.

Когато я питаха къде е майка й, тя само поклащаше глава и затваряше очи.

Не знаеше дали някога е имала майка. Не си я спомняше, в паметта й се беше запечатал само зловещият шепот, от който я побиваха тръпки. С течение на времето се беше научила да го прогонва от съзнанието си, докато накрая не си спомняше, освен тясното легло в болничното отделение.

Социалната работничка с привичната изкуствена усмивка й беше казала:

— Ще те наречем Ив Далас.

„Това не съм аз — помисли си малката, но продължи безмълвно да се взира в жената. — Аз съм… никоя… не зная дори истинското си име.“

Продължиха да я наричат Ив, докато я преместваха в различни приюти или в домовете за временни осиновители. Постепенно тя свикна с новото си име, научи се да се съпротивлява, когато се опитваха да я сломят, да отстоява своето. Отначало само се стремеше да оцелее, после си постави по-висока цел — да получи полицейската значка, да спечели уважението на околните, да защитава самотните.

В деня, когато облече новата си униформа и получи значката, почувства, че започва нов живот.

Поздравяваме ви, полицай Ив Далас. Нюйоркската полиция се гордее с вас.

В този миг беше изпитала неописуемо щастие, в душата й бе пламнал ярък огън, който беше прогонил сенките от миналото. Най-сетне се беше превърнала в пълноценна личност.

Предай ми значката и оръжието си.

Тя приплака в съня си. Рурк нежно докосна челото й и задържа ръката й, докато младата жена престана да се мята в леглото. После безшумно отиде в дневната и се обади на Пийбоди.

— Моля те, обясни ми какво се е случило.

— Лейтенантът прибра ли се? Как се чувства?

— Вкъщи е, но е в ужасно състояние. Какво са й сторили?

— В момента съм в „Дрейк“ и не разполагам с никакво време. Снощи е била убита Бауърс. Далас е заподозряна.

— Но това е абсурдно!

— Всички са убедени в невинността й, ала трябва да се подчиним на правилника.

— Майната му на вашия правилник!

Пийбоди потръпна, като видя опасния блясък в леденостудените му очи. Питаше се как да го успокои.

— Слушай, не знам почти нищо. С разследването е натоварен Бакстър, който не е от най-разговорливите. Все пак успях да науча, че Бауърс си е водила дневник, в който е записвала всичко, свързано с Далас, както и отвратителни подробности за сексуални извратености, подкупи, подправени рапорти…

Рурк неспокойно погледна към Ив, която се размърда в съня си, сетне попита:

— Не мислиш ли, че това доказва невинността на съпругата ми?

— За съжаление не можем да разпитаме Бауърс. — Пийбоди уморено прокара ръка по челото си. — Ще направим всичко, за да може час по-скоро лейтенантът да бъде оправдана, Фийни ще се залови с проучването на Бауърс — шепнешком добави тя.

— Кажи му да ми се обади. Вече имам необходимата информация.

— Но как…

— Нека ми се обади. Какъв чин има Бакстър и как е името му?

— Казва се Дейвид и е детектив. Предупреждавам те, че ще откаже да разговаря с теб, защото няма право.

— Нямам намерение да разговарям с него. Къде е Макнаб?

— В Централното управление. Търси допълнителни сведения.

— Добре. Ще ти се обадя по-късно.

— Почакай! Кажи на Далас… кажи й нещо, което да й повдигне духа.

— Само ти можеш да я окуражиш, Пийбоди. — Той прекъсна връзката и замислено погледна към съпругата си. Знаеше, че информацията е най-силното оръжие и възнамеряваше да я достави на Ив.

 

 

— Извинете, че ви накарах да чакате, детектив…

— Капитан Фийни — допълни ирландецът и изгледа от глава до пети изисканият мъж в елегантен италиански костюм. — Временно замествам лейтенант Далас, на която е поверено разследването.

— О! — Уейвърли озадачено го погледна. — Надявам се, че лейтенантът е в добро здраве.

— Да, бъдете спокоен. Пийбоди, включи записващото устройство.

— Слушам, сър.

— Божичко, колко сме официални! — Уейвърли се усмихна, сви рамене и седна зад масивното дъбово бюро.

Фийни му съобщи какви са правата му и повдигна вежда.

— Имате ли някакви въпроси?

— Не. Напълно разбирам какви са правата и задълженията ми. Реших, че нямам нужда от адвокат по време на разпита. С най-голямо удоволствие ще помогна на полицията.

— Моля да ми съобщите къде сте бил през дадените периоди от време през следните дни. — Фийни направи справка в бележника си и изреди данните, на които бяха извършени трите убийства в Ню Йорк.

— Най-добре е да проверя в календара си. — Уейвърли извади продълговата черна кутия, постави дланта си върху нея, за да я активира, сетне поиска да му продиктува необходимите сведения.

Почивен ден през първия период, почивен ден през втория. През третия — дежурство в „Дрейк“ — наблюдение на пациента Клифърд.

— Продиктувай личните ми ангажименти.

През първия и през третия период не са отбелязани такива. През втория — среща с Ларин Стивънс.

— Ах, да, среща с Ларин. — Той отново се усмихна. — Ходихме на театър, после вечеряхме у дома. Всъщност дори закусихме вкъщи — разбирате за какво намеквам, нали, капитане?

Фийни записа в бележника си името на жената и поиска адреса й.

Уейвърли намръщено го изгледа и заяви с леден тон:

— Моята секретарка ще ви го продиктува. Иска ми се полицията да не се намесва в живота на приятелите ми. Положително ще се почувстват неловко.

— Когато разследваме убийство, не можем да щадим личните чувства. Ще поговорим с приятелката ви и с пациента на име Клифърд. Дори да потвърдят думите ви, остава един период, за който нямате алиби.

— Мисля, че човек има право от време на време да прекарва нощта сам в собственото си легло.

— Разбира се. — Фийни се облегна назад. — И тъй, вие изтръгвате сърцата и белите дробове на хората.

— Буквално казано — да. — Хирургът отново се усмихна и на страните му се появиха трапчинки. — „Дрейк“ е един от най-прочутите центрове за трансплантация на органи.

— Какво ще кажете за болницата на „Канал“?

Уейвърли вдигна вежда.

— Не съм чувал за нея.

— Това е болница в центъра на града, където оказват безплатна медицинска помощ на бедните.

— Нямам допир с подобни заведения. Преди много години отбих дълга си към обществото. Ще се убедите, че лекарите, които работят или доброволно сътрудничат в тези болници, са много млади, енергични и прекалено големи идеалисти.

— Да разбирам ли, че сте се отказал да лекувате бедните, защото не си заслужава труда?

Хирургът очевидно не се засегна от язвителната забележка. Скръсти ръце на бюрото си и Фийни неволно забеляза златния му швейцарски часовник.

— Не ме интересува финансовата страна на въпроса. По-важното е, че работата в тези болници не спомага за професионалното ми усъвършенстване. Предпочитам да прилагам познанията и умението си там, където са необходими, и да предоставя благотворителната работа на онези, които са с по-скромни възможности.

— Говори се, че сте най-добрият хирург.

— Не само се говори, това е неоспорим факт.

— Тогава ми кажете… — Фийни извади от папката си няколко снимки и ги подреди върху бюрото. — Кажете ми като специалист какво мислите за това?

Уейвърли обърна снимките към себе си, разгледа ги и заяви:

— Разрезите са направени изключително професионално. — За миг погледна към ирландеца и промърмори: — Разбира се, в никакъв случай не оправдавам подобна жестокост, но вие поискахте мнението ми като специалист. Мисля, че човекът, който е оперирал, е бил блестящ хирург, особено като се вземат предвид примитивните условия, при които е работил.

— Вие бихте ли могъл да се справите?

— Навярно се интересувате дали съм достатъчно опитен и умел. — Той побутна снимките към Фийни. — Разбира се.

— Какво ще кажете за тази? — Ирландецът му подаде снимката на последната жертва. Хирургът се намръщи.

— Сякаш е работил друг човек. Един момент. — Извади от чекмеджето очила, с които се извършваха микрохирургически операции и ги сложи. — Разрезът е идеален и органът е изваден професионално, но не е предотвратен кръвоизливът. Изключително нескопосана работа. Направо отвратителна.

— Най-странното е — прекъсна го Фийни, — че според мен всяко убийство е отвратително.

 

 

— Хладнокръвен тип — промърмори Фийни, докато заедно с Пийбоди вървяха по коридора. Спря, погледна часовника си и обяви: — Време е да се срещнем с доктор Уо и да надникнем в хранилището, където пазят човешките органи, отстранени при операциите. Господи, как мразя болниците!

— Лейтенант Далас все това повтаря.

— Засега престани да мислиш за нея — сопна се ирландецът, може би защото сам не успяваше да прогони Ив от съзнанието си. — Ако искаме да й помогнем, трябва да забравим за нейните проблеми. — Той намръщено продължи пътя си, а когато младата жена го последва, й подхвърли: — Направи допълнителни копия от дисковете, на които са записани разпитите.

Пийбоди разбра намека му и за пръв път през тази безкрайна сутрин се усмихна.

— Слушам, капитане.

— Престани да ме наричаш „капитане“. Започва да ми се повдига от това.

— И лейтенант Далас се оплакваше, но после свикна — усмихна се Пийбоди.

За миг намръщеното изражение напусна лицето му.

— И мен ли ще дресираш, миличка?

Пийбоди се поусмихна зад гърба му. Помисли си, че това изобщо няма да й бъде трудно. Опита се да си придаде сериозен вид, когато застанаха пред кабинета на доктор Уо.

След час тя ужасено се взираше в стъкленица, където се намираше човешко сърце, потопено в синкава желеобразна течност.

Доктор Уо невъзмутимо обясняваше:

— Нашият център разполага с прекрасна база за изследване на органите и с основание се смята за един от най-добрите в света. Именно в нашите лаборатории, които в миналото не бяха толкова многобройни, доктор Дрейк откри и усъвършенства противораковата ваксина. В лабораторията, където се намираме, се изследват различните заболявания, особено онези, отразяващи се пагубно върху вътрешните органи. Освен това продължаваме да изследваме и да усъвършенстваме техниките за подмяна на органите.

Фийни си помисли, че лабораторията е голяма колкото хангар за хеликоптери. Прозрачни прегради оформяха няколко отделни помещения. Служители с бели светлозелени или тъмносини престилки работеха с компютрите, компютризираните микроскопи и с други уреди, чието предназначение му беше неизвестно.

Беше тихо като в черква, не звучеше тиха музика, както беше обичайно в подобни лаборатории. Усещаше се едва доловима миризма на дезинфектант.

Той потръпна от отвращение и се постара да диша през устата.

Стояха в помещение, където бяха подредени стъкленици с различни органи, върху всяка имаше етикет.

До вратата стоеше дроид от охраната и мълчаливо ги следеше с поглед. „Навярно дебне да не би да ми хрумне да грабна стъкленица с пикочен мехур и да побегна с нея — с насмешка си каза Фийни. — Ама че гадно място!“

— Откъде се снабдявате с органи, върху които експериментирате? — попита той доктор Уо, която се обърна и му хвърли унищожителен поглед.

— Във всеки случай не ги отстраняваме от живи пациенти без тяхното съгласие. Доктор Йънг?

Брадли Йънг беше слаб, висок и седеше пред прозрачен плот, върху който имаше монитори, микроскопи и стъкла за микроскоп. Той се обърна, намръщи се, разсеяно свали специалното увеличително устройство и втренчи в нея бледосивите си очи.

— Какво обичате?

— Това е капитан Фийни от полицията и неговата… сътрудничка. Доктор Йънг завежда изследванията. Колега, ще обясните ли как се снабдяваме с органи, върху които да експериментираме?

— Разбира се. — Той прокара ръка през оредялата си сламеноруса коса. — Повечето органи са отстранени преди повече от трийсет години. Например това сърце. — Прекоси безупречно чистото помещение и посочи стъкленицата, в която допреди малко се беше взирала Пийбоди. — Извадено е преди двайсет и осем години. Виждате, че е увредено. Пациентът е претърпял три инфаркта. Сърцето му е било отстранено и заменено с орган от първата серия „Нов живот“. Сега човекът е на осемдесет и девет, чувства се добре и живее в Боузман, Монтана. — Йънг леко се усмихна и продължи: — Всички органи, които виждате, са били дарени от самите пациенти, от роднините (в случай, че е настъпила смърт) или са получени от лицензиран търговец на органи.

— Имате ли документи за всички?

— Документи ли? — примигна младият лекар.

— Да — сертификати откъде са получени.

— Разбира се. Имаме строго установен ред. Всеки… екземпляр се придружава от информация за донора или търговеца, от който е получен, датата на отстраняването му, състоянието му, както и за хирурга и екипа му, които са извършили операцията. Освен това се регистрира изнасянето и връщането на органите, които се изследват в нашата лаборатория или другаде.

— Нима предоставяте „екземпляри“ и на други болници?

— Понякога. — Той неуверено погледна към доктор Уо, която му направи знак да продължи. — Възможно е колеги да се нуждаят от орган с определени дефекти. Имаме договори за предоставяне назаем и за продажба с няколко медицински центъра из целия свят.

„Ето какво било!“ — помисли си Фийни и извади бележника си.

— Имате ли договори с тези болници? — Той прочете списъка на Ив.

Лекарят отново погледна към Уо, която отново му кимна.

— Да, имаме близки взаимоотношения с тези центрове.

— Бил ли сте в Чикаго?

— Няколко пъти… но не разбирам…

— Капитане — обади се доктор Уо, — ставате отегчителен.

— За съжаление професията ми не е забавна — иронично каза ирландецът. — Ще ми предоставите ли списък на органите, които сте получили през последните шест седмици?

— Ами… информацията е поверителна.

— Пийбоди — започна Фийни, без да откъсва поглед от Йънг, който внезапно беше загубил спокойствието си, — поискай разрешение за обиск.

— Почакайте. — Уо повелително махна с ръка, а Пийбоди гневно присви очи. — Доктор Йънг, дайте на капитана дисковете със сведенията.

— Но те са поверителни — упорито повтори той. — Нямам специално разрешение…

— Аз ти разрешавам — сопна се тя. — Ще говоря с доктор Кагни, а междувременно поемам отговорността. Донесете дисковете.

— Благодаря за съдействието — обърна се към нея Фийни.

Когато Йънг се отдалечи, тя смразяващо изгледа ирландеца и изсъска.

— Искам колкото е възможно по-бързо да напуснете лабораторията и центъра. Присъствието ви пречи на работата ни.

— Залавянето на убийци може би е по-маловажно от човъркането из човешките органи, но все пак е начин да изкарвам прехраната си — язвително промърмори той. — Знаете ли какво е това? — добави и извади от джоба си прозрачното пликче със значката.

— Естествено. Нарича се „жезъл на Хермес“. Аз също имам такава значка.

— Къде е тя?

— Къде ли? Сигурно е в някое чекмедже у дома.

— Забелязах, че неколцина от колегите ви носят подобни значки. Навярно вие нямате този навик?

— По принцип не я нося, особено когато съм на работа — заяви тя, но машинално докосна ревера си. — А сега, ако сте приключили с разпита, моля да ме извините — чака ме много работа.

— Засега приключихме. Утре отново ще бъдем тук, тъй като не успяхме да разговаряме с всички. Между другото, няма да е зле да донесете вашата значка.

— Моля?

— Значката ви. Наскоро някой е загубил тази. — Той й показа пликчето. — Искам да се уверя, че не сте вие.

Доктор Уо гневно стисна устни и се отдалечи.

— Тази жена е доста надменна, Пийбоди. Ще я проучим по-обстойно, като се върнем в управлението.

— Била е председател на Лекарския съюз, а в момента тази длъжност се изпълнява от Уейвърли. Лекарският съюз е оказал натиск върху сенатора, който пък е притиснал кмета и го е накарал да му обещае, че ще прекратим разследването.

— Истински омагьосан кръг — замислено промълви ирландецът. — Предлагам да се заемем с новите сведения — дано научим нещо повече. Какво се случи с Вандерхавен?

— Трябваше да го разпиташ след Уо, но той съобщи, че трябвало да се заеме с някакъв спешен случай. — Тя се озърна, за да се убеди, че не ги подслушват. — Обадих се в кабинета му и казах, че съм пациентка, но ми отговориха, че докторът си взел десет дни отпуска.

— Интересно. Струва ми се, че той не желае да разговаря с нас. Вземи адреса му, Пийбоди. Ще го посетим в дома му.

 

 

Рурк съсредоточено преглеждаше сведенията, до които се беше добрал. Без всякакви затруднения беше проникнал в компютъра на Бакстър и беше изтеглил информацията относно убийството на Бауърс, която засега беше доста оскъдна.

Беше поразен и отвратен от съдържанието на дневниците на жертвата. Бе издирил всички откъси, където се споменаваше името на Ив, и установи, че години наред Бауърс е таяла омраза към съпругата му. Натъкна се на злобни коментари и обвинения, датиращи от времето, когато Ив беше станала детектив и когато беше получавала похвали и отличия. Остана смаян, като прочете, че била съблазнила Фийни, за да се съгласи да я обучава, както и че била спала с командира, за да й възлага разследването на важни случаи.

Но всичко това изглеждаше съвсем невинно в сравнение с тирадите, които Бауърс беше записвала след деня на първата си схватка с Ив.

„Била е обсебена — помисли си той, — болестното й състояние се е изостряло с течение на времето, докато по странно стечение на обстоятелствата омразата й се е пръснала като гноен цирей и е изпръскала с отрова и двете.“

Сега Бауърс беше мъртва.

Той погледна към монитора, чрез който наблюдаваше спящата си съпруга.

А Ив беше сломена.

В този момент на другия монитор се появи лицето на Съмърсет и Рурк нетърпеливо махна с ръка.

— Остави ме на спокойствие.

— Извинете, но доктор Майра е тук. Държи да разговаря с вас.

— Идвам веднага. — Той стана и още няколко секунди наблюдава Ив. После нареди на компютъра да се изключи и излезе от стаята. Вратата автоматично се заключи. Достъп до помещението имаха само трима души, заключващото устройство реагираше единствено на техните гласове и на отпечатъците от дланите им.

Рурк взе асансьора, за да спести време. Не искаше задълго да оставя съпругата си сама.

Когато го видя, Майра скочи от стола, бързо прекоси дневната и хвана ръцете му. Обикновено спокойното й лице беше напрегнато.

— Дойдох веднага, щом научих какво се е случило. Не исках да се натрапвам, но трябваше да видя Ив.

— Никога не си се натрапвала.

Майра още по-силно стисна ръцете му.

— Как мислиш, тя ще се съгласи ли да поговорим?

— Не знам. В момента спи. — Погледна към вътрешната стълба и шепнешком добави: — Дадох й сънотворно… Знаеш ли, готов съм да ги убия заради онова, което са й сторили. — Говореше сякаш на себе си, гласът му беше ужасяващо спокоен. — Заслужават да ги убия, като си помисля какви страдания й причиниха.

Майра беше убедена в искреността му и ръцете й се разтрепериха.

— Може ли да седнем?

— Разбира се. Извинявай. Умът ми е зает с друго, забравям елементарните правила на гостоприемството.

— Не е необходимо да играеш ролята на любезен домакин. Чуй какво ще ти кажа. — Тя се настани на стола с разкошна дърворезба, приведе се и отново хвана ръцете му, надявайки се да го успокои. — Останалите може би са възмутени, може би съчувстват на Ив заради случилото се, но само двамата с теб разбираме какво са й сторили. Как отстраняването й е повлияло върху психиката й, върху чувствата й.

— Ив е покрусена. — Рурк не можеше да стои неподвижно. Стана, приближи се до прозореца и се загледа навън. — Виждал съм я, когато е била изправена лице срещу лице със смъртта. Виждал съм я да се съпротивлява срещу страховете от миналото, които се надигат в душата й. Виждал съм я да се ужасява от собствените си чувства. Но винаги е издържала. Винаги е била като скала, която се изправя срещу вълните. Ала този път е напълно сломена.

— Сигурна съм, че и сега ще намери сили за отпор. Но едва ли ще може да го стори, ако не я подкрепиш.

— Никога не ще я изоставя.

— Любовта ти ще я спаси. Така както нейните чувства спасиха теб.

Рурк наклони глава, сетне се обърна към нея.

— Странно, досега не бях осъзнал какво се е случило между нас. Но ти имаш право — Ив действително ме спаси… дори ме накара да забравя миналото си. Обичам я повече от всичко на света и ще направя каквото е необходимо.

Няколко секунди Майра безмълвно се взира в ръцете си, после заговори:

— Не се интересувам от методите ти и от… връзките ти с определени хора. Питам те с какво мога да помогна.

— Ако докажеш, че Бауърс е била невменяема и обвиненията й отпаднат, ще върнат ли значката на Ив?

— Членовете на дисциплинарната комисия ще се съобразят с мнението ми, но няма да я върнат на работа, докато разследването не приключи и всички обвинения срещу нея не отпаднат.

— Можеш ли да я подложиш на тестове, които да потвърдят, че тя казва истината? Да представиш благоприятна психологическа характеристика…

— Разбира се, но Ив трябва доброволно да се подложи на тестовете. Процесът е труден — не само физически, но и емоционално. Но ако се съгласи, везните ще се наклонят в нейна полза.

— Ще се опитам да я убедя.

— Знам, че тя скърби, но не позволявай на скръбта да я завладее. Понякога гневът вдъхва неподозирани сили. — Майра стана и се приближи до него. — Поисках разрешение да преценя емоционалното и душевното състояние на Бауърс, като използвам служебните записи от последните няколко седмици и нейните дневници (не само съдържанието им, но и тона, с който е диктувала), както и да разпитам колегите и познатите й. Това ще отнеме известно време. Трябва да действам изключително предпазливо и методично. Ще работя само по този въпрос, но ще мога да представя заключението си след около две седмици.

— Питам се дали ще успея да я накарам да заминем някъде — замислено промълви Рурк.

— Това ще бъде идеалното разрешение, дори ако отсъствате само няколко дни. Но се съмнявам, че тя ще се съгласи. Познавам я отлично, ала все пак съм само психиатър. Мисля, че се досещам за първоначалната й реакция. И все пак не ми се иска да смяташ, че си позволявам твърде много, като я подлагам на анализ.

— Знам колко я обичаш. Кажи ми какво може да се случи.

— Ив ще поиска да се „скрие“. Ще търси убежище в съня, в мълчанието, в усамотението. Има опасност да те изолира.

— Няма да го допусна.

— Но тя ще упорства, най-вече защото си най-близкият й човек. — Майра притисна длани към слепоочията си. — Извинявай, мога ли да те помоля за чаша бренди?

— Разбира се. — Той инстинктивно докосна страната й и прошепна: — Седни и се успокой.

Майра почувства, че краката й се подкосяват и че всеки момент ще се разплаче. Отпусна се на стола и изчака, докато Рурк й подаде чашата.

— Благодаря. — Отпи малка глътка и след миг усети как по тялото й се разлива топлина. — Отстраняването от длъжност, подозренията, опетнената репутация не са само служебни проблеми за Ив. В детството й самоличността й е била отнета. С течение на годините, с упорит труд и себеотрицание тя се превърна в достойната за уважение лейтенант Далас. А сега й взеха най-скъпото — достойнството, от което тя така се нуждае. Страхувам се, че ако остане твърде дълго затворена в черупката си, не ще успееш да проникнеш в съзнанието й. Ще се отчужди от теб, дори бракът ви може да пострада.

— Няма да го допусна — повтори той.

Майра тъжно се засмя.

— Много си упорит. Дано да е за добро. — Отново отпи от брендито си и замислено го огледа. Онова, което видя, сякаш смъкна бремето от плещите й. — Ще има моменти, когато ще ти бъде много по-лесно да я обградиш с нежност и ласки, но не бива да отстъпваш. Мисля, че ще разбереш кога трябва да й помогнеш да направи следващата крачка. — Въздъхна и остави чашата на масичката. — Знам, че изгаряш от нетърпение да се върнеш при нея. Когато Ив пожелае да ме види, веднага ще дойда.

Рурк се замисли. Знаеше за силните й чувства към Ив и се питаше дали биха я накарали да наруши правилника. Реши да рискува.

— Колко време ще ти бъде необходимо за проучването на Бауърс?

— От отдела имат заповед да ми сътрудничат. Предполагам, че ще приключа за един-два дни.

— Имам необходимата информация — заяви той, а Майра смаяно го изгледа, сетне промълви:

— Ясно. — Не продума, докато Рурк й помагаше да облече палтото си, после подметна: — Прехвърли данните в личния ми компютър. Предполагам, че без проблеми ще влезеш в системата.

— Точно така.

Майра неволно се засмя.

— Страхотен си. Ако получа информацията, ще започна да я обработвам още тази вечер.

— Безкрайно съм ти задължен. — Рурк я изпрати, после се качи в спалнята да бди над леглото на Ив.