Нора Робъртс
Заговор в смъртта (22)

Двайсет и втора глава

Ив се питаше как да постъпи. Можеше да изпрати информацията на Фийни по същия начин, по който досега му беше доставяла другите сведения. Той щеше да я получи на следващия ден, което пък щеше да му даде основание да поиска заповед за обиск и арест на виновниците.

Само че не й се искаше да постъпи така.

Можеше да отиде в „Дрейк“, тайно да се вмъкне в лабораторията, да запише на диск уличаващите доказателства и да разпита виновниците, докато си признаят всичко.

Знаеше, че не бива да го прави, но със сигурност щеше да й достави удоволствие.

Погледна диска, на който беше записала данните от журнала, и замислено каза:

— Щом Фийни получи това, ще приключи разследването за четирийсет и осем часа. По-трудно ще бъде да се открият виновниците — някои от тях са на другия край на света — но убийствата ще престанат.

— Важното е, че всичко ще приключи след броени дни. — Рурк започна да масажира раменете й, за да прогони умората. — Знам, че ти е мъчно, задето няма да присъстваш на арестите. Успокоявай се с мисълта, че разследването ще приключи благодарение на теб. Страхотно ченге си, Ив.

— Бях.

— Престани да се самосъжаляваш. След като шефовете ти се запознаят с резултатите от изследванията и със заключението на Майра, веднага ще те върнат на работа. — Наведе се, целуна я и добави: — Ще ми липсваш, тези дни свикнах да си до мен. Все пак е време отново да се превърнеш в защитница на закона.

Ив се усмихна.

— А пък ти все успяваш да се намесиш, независимо дали действам в името на закона или го нарушавам. Да занесем диска на Фийни. После ще гледаме арестите по телевизията като всички обикновени граждани.

— Облечи си палтото, навън е студено.

— Палтото ми е съсипано — напомни му тя, докато слизаха по стълбите.

— Имаш друго. — Рурк отвори някакъв гардероб и извади дълго кашмирено палто. — Прекалено студено е за коженото яке.

Тя докосна мекия плат и подозрително изгледа съпруга си.

— Май си заключил в някоя стая дроиди, които шият тези палта.

— И така може да се каже. Ръкавиците са в джоба — напомни й Рурк и облече връхната си дреха.

Ив си помисли, че е приятно да носиш топло палто, което да те предпазва от суровия януарски студ.

— След като изпратим диска, ще се приберем вкъщи, ще се съблечем и ще се любим.

— Одобрявам плана ти.

— А утре ще се заловиш с делата си и ще престанеш да се държиш като моя бавачка.

— Мислех си, че успешно играя ролята на влюбен Ромео.

— Този пък кой е?

— Не си ли чувала за Ромео и Жулиета, скъпа? Непременно трябва да прочетеш трагедиите на Шекспир.

— Питам се как намираш време да четеш и да гледаш архивни филми от миналия век. Навярно успяваш, защото почти нямаш нужда от сън като нормалните хора. Непрекъснато си зает да трупаш билиони долари, да купуваш планети… което ми напомни, че трябва да обсъдим идиотската ти идея да ми откриеш банкова сметка. Искам да си вземеш обратно парите.

— Всичките пет милиона ли? Или без петстотинте хиляди долара, които ще дариш на болницата на Луиз.

— Не хитрей, приятелче. Омъжих се за теб заради тялото ти, не заради парите ти.

— Скъпа моя, трогнат съм до сълзи. А пък аз все си мислех, че си била съблазнена от хубавото кафе, което предлагам.

Думите му я накараха за кой ли път да осъзнае колко го обича.

— Това също наклони везните в твоя полза. Искам сметката да бъде закрита още утре. Следващия път, когато ти хрумне… Луиз! О, Господи! Бързо карай към „Дрейк“! По дяволите, как не се досетихме?

Той ускори, колата профуча на завоя и леко се удари в тротоара.

— Мислиш ли, че Луиз е в опасност?

— Убили са Джан, не могат да си позволят да оставят жива Луиз. — Без да вземе обичайните предпазни мерки, тя се свърза с Фийни по видеотелефона в колата.

— Незабавно тръгни към „Дрейк“. Луиз е в опасност. Ще бъда там след около пет минути. Ще я убият, Фийни. Тя знае прекалено много.

— Тръгвам веднага. Не се паникьосвай, стаята й се охранява, Далас.

— Полицаят няма да спре лекар. Свържи се с него, кажи му да не пуска никого.

— Разбрано. Ние ще пристигнем след петнайсет минути.

— А пък ние след две — обеща Рурк. — Уейвърли ли подозираш?

— Той е сегашният председател на Лекарския съюз, завеждащ е на хирургическото отделение, специалист е по трансплантирането на органи, член е на директорския съвет на „Дрейк“ и работи за най-големите в света медицински центрове. — Тя се подпря на таблото, когато Рурк рязко зави и влезе в гаража. — Кагни е чичо на Луиз, но е главен лекар на „Дрейк“ и един от най-уважаваните хирурзи в страната. Ханс Вандерхавен има връзки и познати в много страни. Бог знае къде се намира в момента. Всеки един от лекарите в нашия списък необезпокоявано може да влезе при Луиз. Навярно има поне дузина начини да очистиш пациент и да прикриеш следите си.

Тя изскочи от колата и се втурна към асансьора, като продължаваше да говори.

— Не знаят, че е разговаряла с мен. Тя е умна и няма да го сподели с никого, а ако се опитат да изкопчат истината от нея, ще се преструва, че не разбира нищо. Но се боя, че са разпитали Джан, преди да я убият. Навярно вече знаят, че Луиз е разбрала за разговорите с другите клиники, че е задавала въпроси и е обвинила най-вярната си сътрудничка. — Втренчи се в светлинното табло над вратата на асансьора, струваше й се, че кабината се изкачва прекалено бавно.

— Навярно ще почакат, докато настъпи време да започне дежурството на следващия лекарски екип — предположи Рурк.

— Дано да не сме закъснели. — Тя изскочи от асансьора в мига, когато вратите се отвориха.

— Госпожице! — Сестрата стана от бюрото си, когато Ив профуча покрай нея. — Госпожице, нямате право да влизате тук… — Спусна се след натрапниците, но преди това повика охраната.

— Къде е полицаят, който трябваше да охранява тази стая? — попита Ив, блъсна вратата и установи, че е заключена.

— Не знам. — Сестрата им препречи пътя. — Нямате право да нахлувате тук. Достъпът е разрешен само на най-близките роднини на пациентката и на лекуващия персонал.

— Отключи вратата.

— Няма. Повиках охраната. Лекарят нареди никой да не безпокои пациентката в тази стая. Моля ви да напуснете.

— Няма защо да ме молиш. — Ив се засили и с ритник отвори вратата. Резервното й оръжие като по чудо се озова в ръката й.

— Боже мой!

Леглото беше празно.

Тя рязко се извърна и сграбчи сестрата за яката.

— Къде е Луиз?

— Н-не знам. Трябваше да бъде тук. Когато преди двайсет минути застъпих на смяна, намерих бележка от лекаря да не влизам в стаята й, за да не я безпокоя.

— Ив, ето къде бил полицаят. — Рурк беше коленичил от другата страна на леглото и измерваше пулса на униформения, който беше в безсъзнание. — Жив е, но мисля, че е упоен.

— Кой беше оставил бележката?

— Доктор Уейвърли, той е нейният лекуващ лекар.

— Помогни на полицая! — извика тя на сестрата. — Ченгетата ще бъдат тук след десет минути. Заповядай да не пускат никого да излиза.

— Не съм упълномощена…

— Направи го! — Ив рязко се обърна. — Засега не можем да претърсим цялата сграда. Предлагам да отидем в отделението, където се съхраняват органите. Там ще се разделим, за да го огледаме едновременно.

— Ще я намерим, не се безпокой. — Едновременно стигнаха до асансьора, Рурк отвори контролното табло и натисна някакви бутони. — Сега ще полетим нагоре. Хвани се здраво.

Тя остана без дъх и дори не успя да изругае. Центробежната сила я запрати в ъгъла на кабината, от очите й потекоха сълзи, сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Единствената й надежда беше Рурк да е задействал и спирачната система. В този миг асансьорът спря и тя политна към съпруга си.

— Боже мой, струваше ми се, че летим с ракета. Вземи оръжието ми.

— Благодаря, лейтенант, но съм въоръжен. — С непроницаемо изражение той извади деветмилиметров пистолет, който, подобно на всички огнестрелни оръжия, беше забранен отпреди десетки години.

— Мамка му! — прошепна Ив.

— Ще се разделим и ще тръгнем в противоположни посоки.

— Не стреляй, освен при крайна… — започна тя, но Рурк вече се отдалечаваше.

Ив се огледа и тръгна по коридора, като се прицелваше с оръжието си, когато се озовеше пред врата. Искаше й се да побърза, но устоя на желанието. Всеки участък трябваше внимателно да бъде огледан.

Вдигна поглед към камерите на тавана. Цяло чудо щеше да бъде, ако се добереше до Уейвърли, преди да е забелязал присъствието й. Когато забеляза, че вратите, които трябваше да бъдат заключени, се отваряха при приближаването й, разбра, че той я „води“ към себе си.

— Добре, негоднико — прошепна тя. — Искаш двубой, така ли? Желанията ни съвпадат.

На следващия завой се озова пред двойна врата от матово стъкло, снабдена с няколко брави, заключващо устройство, което се задействаше чрез притискане на дланта и скенер за очната роговица. Когато пристъпи към нея, се разнесе механичен глас:

Предупреждение: Достъпът до лабораторията е разрешен само на персонала. В помещението се съхраняват опасни вируси. Предупреждение: Задължително е използването на специалните облекла. Влизането забранено без разрешение.

Вратата безшумно се отвори.

— Май получих разрешение — промърмори Ив.

— Упорството ти е похвално, лейтенант. — Уейвърли беше свалил бялата си престилка. Носеше елегантен черен костюм и копринена вратовръзка, сякаш се готвеше да посети изискано празненство. Значката на ревера му проблясваше под ярката светлина. Усмихна се, а на Ив й се стори, че забива иглата на спринцовката в шията на Луиз. Сърцето й подскочи, после забеляза, че лекарката диша и се зарече да направи всичко, за да я спаси.

— Станал си небрежен, докторе.

— Не мисля. Просто трябва да довърша това-онова. Остави оръжието, лейтенант. В противен случай ще инжектирам смъртоносната доза на приятелката ти.

— По същия начин ли умъртви Френд и Уо?

— Всъщност Ханс се погрижи за Тая, но и двамата с него използваме еднакви методи. Препаратът действа бързо и сигурно — ненапразно е предпочитан от самоубийците, Луиз ще бъде мъртва след по-малко от три минути. А сега хвърли оръжието.

— Ако я убиеш, нямаш гаранция, че ще запазя живота ти.

— Няма да позволиш да я убия. — Той отново се усмихна. — Сигурен съм, че щом рискуваш живота си заради някакви мъртви бездомници, ще преглътнеш гордостта си, за да спасиш невинен човек. През последните седмици те проучих, лейтенант… или по-точно — бивша лейтенант Далас.

— Ти си виновникът за отстраняването ми. — Ив остави оръжието си върху плота и си помисли, че ще трябва да разчита на изобретателността си. И на Рурк.

— Честно казано, поведението ти спрямо Бауърс ме улесни, пък и тя доста ни помогна. — Той нареди на вратата да се затвори, а Ив изтръпна, като чу изщракването на ключалките. Нямаше връщане назад, трябваше да блъфира, за да печели време.

— Тя сътрудничка ли ти беше?

— Работеше за мен, но не ме познаваше. Бавно отмести оръжието си наляво. Браво, така те искам. Уверявам те, че тук никой няма да ни обезпокои. С удоволствие ще задоволя любопитството ти, защото си умно момиче и защото ми се струва справедливо при дадените обстоятелства.

Тя разбра, че Уейвърли искаше да докаже превъзходството си. Беше безкрайно самоуверен, мислеше се за Бог.

— Мисля, че знам почти всичко. Все пак ми е интересно как успяхте да впримчите Бауърс.

— Сама влезе в капана. По-точно — ти попадна в него. Бауърс се оказа най-подходящото „оръжие“ срещу теб, тъй като заплахите не те стряскат, нито пък можехме да те подкупим, като знаехме славата ти на неподкупно ченге. Заради теб жертвахме много скъп дроид от охраната на „Дрейк“.

— Не съжалявай, имате и други.

— Права си. Един от тях в момента се занимава със съпруга ти. — Болката в очите й го развесели. — Виждам, че си загрижена за него. Никога не съм вярвал в голямата любов, но вие действително сте… по-точно бяхте хубава двойка.

Тя си повтаряше, че Рурк е въоръжен и не би оставил да го победи някакъв дроид.

— Няма да му бъде лесно да се справи със съпруга ми.

— Всъщност Рурк не ме интересува. — Уейвърли самодоволно сви рамене. — Докато бяхте заедно, ме дразнехте, но сега… Ала да се върнем на въпроса: Бауърс беше идеалното оръжие против теб. Беше параноичка, склонна към насилие, която по една случайност беше преминала психологическите тестове. В полицията работят и други като нея.

— Случват се и грешки.

— Права си. Една от тях беше, когато ти възложиха да разследваш убийството на онзи… как му беше името?

— Петрински, по прякор Снукс.

— Да, точно така. Трябваше да изпратят там Росуел, но диспечерът объркал нещо.

— Откога той работи за вас?

— О, само от няколко месеца. Ако всичко вървеше според плана, тази история отдавна щеше да бъде архивирана и забравена.

— Кой е вашият човек в клиничната лаборатория?

— Дребна риба, но проявява пристрастие към наркотиците. — Той подкупващо се усмихна. — Много лесно е да откриеш подходящия човек с „подходяща“ слабост.

— Напразно сте убили Снукс. Експериментът се е провалил.

— Бяхме много разочаровани. Но неуспехите са неизбежни в търсенето на нови, по-прогресивни методи. Появяват се пречки, които трябва да бъдат преодолени. Ти беше една от тях. Веднага ни стана ясно, че си опасен противник. Имахме подобен проблем в Чикаго, но лесно се справихме с него. Наложи се да използваме други методи, за да се отървем от теб. Росуел ни помогна, умело разпалихме омразата на Бауърс към теб, после уредихме отново да се срещнете на друго местопрестъпление. Тя реагира според очакванията ни, което беше напълно достатъчно, въпреки сдържаното ти поведение.

— Убили сте я, защото сте знаели, че според устава е трябвало да бъда отстранена от работа, докато се провежда разследването!

— Смятахме, че сме разрешили възникналия проблем. Уейлан притискаше кмета, ето защо мислехме, че спокойно ще завършим изследванията. Бяхме толкова близо до успеха.

— Занимавали сте се с възстановяване на органи, нали?

— Точно така. — Уейвърли засия, сякаш разговаряше с изключително умна ученичка. — Досетила си се за всичко. Предупредих колегите, че си опасна.

— Да, разбрах целта на заговора. Откритието на Френд е провалило доходния ви бизнес, парите за изследванията са секнали. — Тя пъхна ръце в джобовете си и пристъпи към него. — По онова време си бил много млад, може би току-що си бил усетил сладостта на успеха и славата. Навярно си бил вбесен.

— Позна, миличка. Необходими ми бяха години, докато успях да събера средства, екип от учени и лекари, и да доставя скъпата апаратура, за да продължим работата си, която бяха прекъснали след изобретението на Френд. Още не бях прочут хирург, когато той и някои колеги започнаха да експериментират съчетаването на жива тъкан с изкуствена материя. Но Тая… вярваше в мен, в увлечението ми, ето защо подробно ме информираше за опитите му.

— Тя ли ти помогна да го убиеш?

— Не, справих се сам. Френд беше дочул за моите експерименти и се страхуваше от успеха им. Възнамеряваше да използва влиянието си и да накара спонсорите да оттеглят жалките суми, които ми подхвърляха, за да изследвам възстановяването на животинските органи. Ето защо трябваше да го отстраня.

— Но след това се е наложило да прекратиш и твоите опити. — Ив пристъпи още по-близо, без да откъсва поглед от лицето му. — Възнамерявал си да използваш човешки органи, ето защо си се постарал да прикриеш следите си.

— Справих се отлично с помощта на най-блестящите умове в областта на медицината. Поговорката гласи, че всичко е наред, щом краят е успешен… Внимавай да не се спънеш.

Тя спря до количката, с която превозваха пациентите и се хвана за нея.

— Знаеш, че арестуваха Йънг. Ще изпее всичко за теб.

— Никога — навярно би предпочел да умре. — Уейвърли се изкиска. — Той е обсебен от нашия проект. Представя си как името му завинаги ще се споменава в учебниците по медицина. Освен това ми вярва като на Бог. Сигурен съм, че ще прегризе вените си, но няма да ме предаде.

— Може би си прав. Знаел си, че не можеш да разчиташ на подобна преданост от страна на Уо.

— Така е. Да работиш с нея беше рисковано. Беше добра лекарка, но реакциите й бяха непредсказуеми. — Той махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха. — Запротестира, когато разбра, че човешките органи са били придобити… без разрешение.

— Навярно не е предполагала, че ще убивате хора.

— Бездомниците не са хора…

— Какво мислеха другите ти колеги?

— За убийството ли? Ханс изцяло ме подкрепяше, а Колин… — Той сви рамене. — Предпочиташе да се преструва, че не знае произхода на органите и мащабите на нашия проект. Разбира се, имаме още много сътрудници. Изпълнението на толкова амбициозна задача изисква голям екип от способни лекари.

— Ти ли изпрати дроида да убие Джан?

— Значи сте я открили. — Уейвърли възхитено поклати глава и косата му проблесна като злато под силната светлина в лабораторията. — Бързо действате, браво. Разбира се, че аз го изпратих. Тя вече не ни беше необходима.

— Как ще реагира Кагни, когато му съобщиш, че се налага да убиеш Луиз?

— Няма да разбере какво се е случило. Когато се намираш в болница, много лесно можеш да се отървеш от някой мъртвец. Крематориумът работи денонощно. Изчезването й завинаги ще остане забулено в тайна. — Той разсеяно погали Луиз, а на Ив й се прииска да го убие само заради този жест. — Навярно Колин ще бъде съсипан. Съжалявам, че се наложи да убия две отлични лекарки, но прогресът изисква жертви.

— Той ще разбере какво се е случило.

— О, може би ще ме подозира, ала ще си внушава, че не знае нищо — както е правил досега. Но ще се смята виновен за смъртта на племенницата си. Положително знае, че извършваме експериментите без официално разрешение, но предпочита да си затваря очите, за да докаже лоялността си към нас. Лекарите не се предават взаимно.

— Но ти си нарушил това правило.

— В името на нашия проект.

— Какво се надяваш да спечелиш?

— Нима още нямаш отговор на този въпрос? Боже мой, ние успяхме! — Зелените му очи маниакално проблясваха. — Способни сме да възстановяваме човешки органи. Само за двайсет и четири часа болното сърце може да бъде излекувано… „подмладено“. — Във възбудата си той повиши глас. — В някои случаи органът функционира по-добре, отколкото през младостта на донора. Сигурен съм, че много скоро ще започнем да реанимираме органите.

— Ще възкресявате мъртъвците, така ли?

— Мислиш, че идеята ми е неосъществима, дори налудничава. Някога са смятали за неосъществими присаждането на органи, подмяната на роговицата на окото, операциите „ин витро“. Много скоро наистина ще възкресяваме мъртъвци — почти сме готови да съобщим за откритието си. Серумът, който се инжектира в увредения орган, възстановява клетките и елиминира всяко заболяване. Пациентът ще прекарва в болницата само четирийсет и осем часа, след което ще я напуска излекуван, при това няма да му бъдат присадени някакви си изкуствени органи. — Приведе се към Ив и разгорещено продължи: — Не разбираш мащаба на проекта ни. Процедурата може да се извършва многократно. След време ще я прилагаме и върху мускулите, костите, тъканите. След като спонсорите се убедят в успеха ни, ще съберем достатъчно средства да довършим делото си. Надявам се, че след две години ще „възстановяваме“ човешки същества. Продължителността на живота ще се увеличи поне два пъти. Смъртта ще бъде забравена…

— Това никога няма да се случи, докато съществуват хора като теб. Кого ще „подновиш“? На Земята няма достатъчно място, нито храна, за да могат хората да живеят вечно. — Тя видя как усмивката му помръкна. — Следователно ще бъдат избрани онези, които могат да платят.

— Нима на обществото са необходими застаряващи проститутки или бездомници? Уейлан ни играе по свирката и ще използва влиянието си във Вашингтон. Политиците ще бъдат възхитени, задето сме открили начин да изчистим измета от улиците, да приложим закона за естествения подбор, при който оцеляват най-приспособените.

— Само че подборът няма да бъде естествен, а ще бъде направен от вас.

— Защо не? Най-разумно е решението да вземаме ние, хирурзите, които сме докосвали човешките сърца, прониквали сме в мозъка на хората, разрязвали сме телата им.

— Ето каква била истинската ви цел — промълви Ив. — Да създавате хора по ваш шаблон, да убивате онези, които смятате за измет.

— Признай, че светът ще бъде по-хубав без разни отрепки.

— Прав си, само дето сме на различни мнения какво точно представляват отрепките.

Тя силно тласна количката надясно и скочи върху нея.

 

 

Рурк коленичеше пред двойната врата; вниманието му беше погълнато от контролния панел. Върху скулата му имаше дълбока драскотина, в рамото му зееше рана. Беше успял да откъсне ръката на дроида и да го обезглави, но схватката беше отнела доста време.

Опита се да се съсредоточи, с усилие овладя треперенето на ръцете си. Дори не трепна, когато чу стъпки зад себе си. От километър можеше да разпознае скърцането на униформените обувки, които носеха ченгетата.

— Боже мой, нима ти си накълцал онзи дроид?

— Ив е в лабораторията. — Той не погледна към Фийни, а продължи да търси начин да отвори вратата. — Сигурен съм. Дръпни се, засенчваш светлината.

Пийбоди се покашля, когато предупреждението отново прозвуча.

— Ако си сгрешил…

— Не съм.

 

 

Ив замахна и стовари юмрука си право в лицето на Уейвърли. Изпита странно удоволствие, въпреки че кокалчетата на пръстите й се разкървавиха и болката бе нетърпима. После се хвърли върху него и двамата паднаха на пода. Той оказваше отчаяна съпротива. Ив усети, че устата й се напълни с кръв, костите й пращяха, пред очите й притъмня, когато удари главата си в колелото на количката.

Яростта й беше най-силният стимулатор, заслепяваше я. Възседна Уейвърли и заби лакът в гръкляна му. Той се задави, опита се да си поеме въздух. Ив изтръгна спринцовката от ръката му миг преди да е успял да забие иглата в хълбока й.

Уейвърли се задъхваше, очите му се облещиха от ужас, когато тя обърна спринцовката към гърлото му.

— Изплаши се, а, мръснико! Лесно е да ликвидираш хора, нали? Само да мръднеш и си мъртъв. Доколкото си спомням, отровата убивала за около три минути. Ще наблюдавам как умираш… както си наблюдавал смъртта на невинните ти жертви.

— Недей! — изхърка Уейвърли. — Задушавам се.

— Бих те избавила от мъките ти. — Ив се усмихна като видя ужасения му поглед. — Но ще се отървеш прекалено лесно. Мечтаел си да живееш вечно, нали? Обещавам ти, че никога няма да излезеш от затвора. — Понечи да стане, въздъхна и промърмори: — Не мога да се въздържа. — После му нанесе зашеметяващ удар.

Точно когато се изправяше на крака, вратата с трясък се отвори. Ив избърса подутите си устни с опакото на дланта си и възкликна:

— Ето че всички сме заедно. — Внимателно подаде на сътрудничката си спринцовката. — Прибери я като веществено доказателство, но се пази — съдържа смъртоносна отрова. Хей, Рурк, целият си окървавен.

Той пристъпи до нея и нежно докосна устната й.

— Ти също.

— Добре, че сме в болница. Жалко за хубавото ти палто.

— Твоето също е съсипано — усмихна се Рурк.

— Казах ти, че не бива да го обличам. Фийни, можеш да ме разпиташ, след като арестуваш този тип. Погрижете се за Луиз — навярно я е упоил, защото тя изобщо не се събуди. Приберете и Росуел. Уейвърли го издаде.

— С най-голямо удоволствие. Кого още трябва да арестуваме?

— Кагни и Вандерхавен, които били в града според нашия доктор Смърт. Ще има и други арести. — Тя погледна към Уейвърли, който лежеше в безсъзнание на пода. — Този страхливец ще издаде всичките си съучастници. — Грабна оръжието си и го пъхна в джоба си. — Да се прибираме вкъщи.

— Добре си се справила, Далас.

За миг погледът й помръкна, после тя се усмихна и сви рамене.

— Така си е. — Прегърна Рурк през кръста и се отдалечи.

— Пийбоди!

— Слушам, капитане.

— Събуди Уитни.

— Не ви разбирам, сър.

— Кажи му, че капитан Фийни учтиво го моли да домъкне бюрократичния си задник тук и то час по-скоро.

Младата жена се изкашля.

— Ако не възразявате, леко ще перифразирам съобщението ви.

— Прави каквото искаш — само го накарай да дойде. — Ирландецът й обърна гръб и отново се възхити от „добре свършената работа“ на Ив.

 

 

Беше потънала в дълбок сън, когато видеотелефонът иззвъня. За пръв път в живота си тя се зави през глава и се престори, че не го чува, а когато Рурк я разтърси за рамото, гневно промърмори:

— Остави ме да се наспя.

— Обади се Уитни. Ще те чака в кабинета си след час.

— Да му се не види. Не е за добро. — Тя примирено отметна завивките и седна в леглото. — Още не е научил резултатите от тестовете и заключението на Майра. По дяволите, ще ме изхвърли от полицията.

— Не се вайкай предварително. Като отидем там, ще разберем за какво те вика.

Ив поклати глава и с нежелание стана от леглото.

— Нямаш работа в управлението.

— Нима си въобразяваш, че ще отидеш сама? Стегни се, Ив.

Тя се опита да потисне отчаянието си, изпъна рамене и огледа съпруга си. Вече беше облякъл елегантен костюм, блестящата му коса бе гладко сресана. Драскотината на скулата му почти беше заздравяла, благодарение на чудодейните лекарства, но още личеше и му придаваше безразсъден вид.

— Не мога да повярвам, че вече си на крак. Защо си станал толкова рано?

— Смятам, че ако не правиш секс, не бива да оставаш в леглото до обяд. Тъй като ти не прояви желание да се любим, започнах деня с чаша кафе. Престани да се криеш под завивките, отиди да вземеш душ.

— Добре, добре… благодаря за съчувствието. — Тя се запъти към банята, тревогата не й даваше покой.

Отказа да закуси, а Рурк не настоя. Докато пътуваха с колата към центъра на града, хвана ръката му. Той я стисна и я задържа, докато паркира пред полицейското управление, сетне заговори:

— Слушай, скъпа. — Обгърна лицето й с длани и почувства облекчение, когато усети, че макар и бледа, Ив не трепери. — Спомни си коя си.

— Опитвам се. Бъди спокоен, всичко ще бъде наред. Чакай ме тук.

— Няма да стане.

— Добре. — Тя дълбоко си пое въздух. — Да тръгваме.

Докато асансьорът се изкачваше и двамата мълчаха. Ченгетата, които се качваха или слизаха, хвърляха поглед към Ив, после извръщаха очи. Очевидно се чувстваха неловко и не знаеха какво да кажат.

Когато слезе от асансьора, стомахът й се сви, но тя престорено спокойно тръгна към кабинета на командира.

Вратата беше отворена. Уитни стоеше зад бюрото си и й направи знак да влезе. Погледна към Рурк, но изражението му не се промени.

— Седни, Далас.

— Предпочитам да остана права, сър.

Не бяха сами в кабинета. Началникът на полицията Тибъл стоеше до прозореца. Останалите мълчаливо седяха. Изражението на Фийни беше по-печално от всеки друг път. Пийбоди стискаше устни. Уебстър преценяващо оглеждаше Рурк. Преди Уитни отново да заговори, Майра тичешком влезе.

— Извинете, че закъснях. Имах пациент. — Седна до Пийбоди и скръсти ръце.

Командирът кимна, отвори чекмеджето на бюрото си, извади значката и оръжието на Ив и ги постави пред себе си. Погледна към нея, лицето му беше безизразно.

— Лейтенант Уебстър.

— Да, сър. — Той се изправи. — Отделът за вътрешно разследване и дисциплинарната комисия прецениха, че няма причини да продължи разследването на лейтенант Далас, нито тя да получи дисциплинарно наказание.

— Благодаря, лейтенант. Детектив Бакстър е зает, но получих рапорта му относно разследването на полицай Елън Бауърс. Случаят е приключен, всички обвинения срещу лейтенант Далас отпадат. Заключението се потвърждава и от доктор Майра.

— Резултатите от тестовете също доказват невинността на Далас и потвърждават, че е способна да изпълнява задълженията си. Докладът ми е приложен към нейното досие — каза доктор Майра.

— Ще го имам предвид. — Уитни се обърна към Ив, която през цялото време дори не беше помръднала. — Нюйоркската полиция и отделът по безопасност поднасят извиненията си на една от най-добрите си служителки за несправедливите обвинения, отправени към нея. Аз се извинявам от мое име. Процедурата е задължителна, но невинаги е справедлива.

Тибъл се приближи и заговори:

— Възстановена си на предишната си длъжност. Временното отстраняване няма да бъде отразено в досието ти. Няма да бъдеш санкционирана заради принудителното отсъствие от работа. Отделът ще съобщи на медиите онова, което прецени за необходимо. Уитни, твой ред е.

— Слушам, сър. — Лицето на командира остана безизразно, когато подаде на Ив значката и оръжието й. Погледът му се смекчи, когато младата жена не посегна към тях. — Лейтенант Далас, отделът и лично аз ще претърпим голяма загуба, ако откажеш да се върнеш на работа.

Внезапно Ив осъзна, че е престанала да диша. Дълбоко си пое въздух, погледна Уитни в очите и взе онова, което й принадлежеше. Пийбоди шумно подсмръкна.

— Лейтенант. — Уитни й протегна ръка, усмихна се и лицето му сякаш се преобрази — той почти винаги беше прекалено сериозен. — Заеми се със задълженията си.

— Слушам, сър. — Тя се обърна и се втренчи в Рурк. — Само да изпратя този цивилен. — Без да откъсва поглед от него, прибра значката и сложи кобура си. — Може ли да поговорим отвън?

— Разбира се.

Той намигна на разплаканата Пийбоди и последва съпругата си в коридора. Щом вратата се затвори зад гърба му, грабна в прегръдките си Ив, затанцува с нея и страстно я целуна.

— Радвам се да те видя, лейтенант.

— О, боже! — изхълца тя. — Трябва да изляза от тук, без да… нали знаеш?

— Знам. — Рурк видя сълзите, които напираха в очите й.

— Върви си, иначе ще се размекна. С нетърпение очаквам да се прибера у дома, за да дам воля на чувствата си.

— Хващай се за работа. — Той повдигна брадичката й. — Прекалено дълго бездейства.

Ив се засмя, прегърна го и впи устни в неговите.

— До скоро.

— С нетърпение очаквам тази вечер. — Преди вратите на асансьора да се затворят, Рурк ослепително й се усмихна.

— Извинете, лейтенант. — Пийбоди, която стоеше зад нея, застана мирно, въпреки че беше усмихната до уши. — Не исках да ви прекъсвам, но ми наредиха да ви върна комуникатора. — Пъхна го в ръката на Ив и силно я прегърна. — Страхотно, нали?

— Дръж се както подобава, Пийбоди.

— Слушам. Искате ли след работа да отпразнуваме събитието, като се напием?

Ив се престори, че размишлява, докато вървяха към ескалатора. Усмивката на Рурк не излизаше от ума й:

— Тази вечер съм заета, но утре съм на твое разположение.

— Върхът! Фийни искаше да ви предам, че трябва още да поработите, докато напълно приключите разследването: необходимо е да се заловят заговорниците в другите страни, да се разобличат корумпираните политици, да се провери персонала в „Дрейк“, да се извършат съвместни акции с чикагската полиция.

— Ще ни отнеме известно време, но ще се справим. Заловиха ли Вандерхавен?

— Още е на свобода. — Тя изгледа Ив с крайчеца на окото си. — Уейвърли вече е в ареста и бърза да издаде съучастниците си с надеждата да получи по-лека присъда. Навярно ще ни съобщи къде се крие Вандерхавен. Фийни смяташе, че вие ще искате да го разпитате.

— Фийни е умник. — Ив побърза да слезе от ескалатора и тръгна към помещението за разпити. — Да му смачкаме фасона, Пийбоди.

— Харесват ми изразните ви средства, лейтенант.