Нора Робъртс
Заговор в смъртта (5)

Пета глава

Повечето хора трудно променят от навиците си. Ив смяташе, че един дребен наркопласьор, който сам се друсаше до забрава, няма да бъде изключение от правилото. Ако не я лъжеше паметта, Ледо по цели дни киснеше в долнопробното заведение „Геймтаун“ и се опитваше да пробута стоката си на тъпаците, които се захласваха по електронните игри.

Няколкото години, които беше прекарал в затвора, едва ли го бяха превърнали в изискан джентълмен, стремящ се към по-изискани развлечения.

В центъра на многомилионния град съществуваше малък квартал, наречен „Квадрата“, където сградите бяха почернели от мръсотия, а по улиците се издигаха планини от смет. Една нощ жителите на квартала нападнаха хората, поддържащи чистотата, пребиха го почти до смърт и унищожиха боклукчийската кола. Оттогава никой не се грижеше за изнасянето на сметта. Служителите от градската управа се осмеляваха да прекрачат границите на „Квадрата“ само облечени с предпазно облекло и въоръжени с електрошокови палки, както го изискваше правилникът.

Ив носеше бронежилетка под якето си и беше наредила на сътрудничката си да стори същото. Жилетките нямаше да ги предпазят, ако някой решеше да пререже гърлата им, но поне щяха да попречат да им забият нож в гърдите.

— Бъди готова всеки момент да използваш палката си — заповяда Ив, а Пийбоди само рязко си пое въздух, но замълча.

Тя старателно беше проверила какви ритуали извършват различните секти, ала не беше открила нищо, което да ги свързва с убийството, което разследваха. Чувстваше странно облекчение, защото веднъж вече се беше сблъскала с нечувана жестокост и нямаше желание отново да преживее същия ужас. И все пак, когато колата навлезе в „Квадрата“, тя си помисли, че би предпочела да се занимава с кръвожадни сатанисти, отколкото с обитателите на този квартал.

Улиците не бяха пусти, но цареше странна тишина — тук животът започваше едва след падането на нощта. Малцината, които надничаха от входовете или бавно вървяха по тротоарите, се оглеждаха като хищни животни и стискаха оръжията си, скрити в джобовете им.

По средата на уличното платно стоеше преобърната таксиметрова кола, напомняща, обърната по гръб, безпомощна костенурка. Стъклата й бяха изпочупени, гумите бяха свалени, а по вратите със спрей бяха изписани цинични изрази.

— Шофьорът сигурно не е бил с всичкия си, щом се е съгласил да докара пътник тук — промълви Ив и заобиколи изоставения автомобил. — Ако той е бил малоумен, то какви сме ние, Пийбоди? Страхотни ченгета — ето какво — сама отговори на въпроса си и се ухили. Беше забелязала, че макар боята да изглеждаше прясна, по платното нямаше кръв.

В този момент видя патрулна кола с двама дроиди, облечени като командоси и въоръжени с палки. Махна им да спрат, показа им значката си и попита:

— Шофьорът жив ли е?

— За щастие бяхме наблизо и разпръснахме тълпата. — Дроидът, настанил се на дясната седалка, леко се усмихна. От време на време електронните специалисти създаваха дроиди-полицаи с чувство за хумор. — Измъкнахме нещастника от колата и го изведохме извън сектора.

— А те са изкарали яда си на автомобила — промълви тя и попита: — Познаваш ли Ледо?

— Да, лейтенант. Лежа няколко години в затвора заради производство и продажба на наркотици. — Дроидът отново се усмихна. — Твърди, че вече се е поправил, че е нов човек.

— Да, сега е истински стълб на обществото. Още ли виси в „Геймтаун“?

— Това е любимото му заведение.

— Ще оставя колата си тук, като се върна, искам да я заваря непокътната. — Тя включи всички аларми, после излезе от автомобила и се огледа. Веднага забеляза човека, който й трябваше.

Беше кльощав, със злобни очи; машинално отпиваше от кафявата бутилка и се облягаше на стената, която беше „украсена“ със същите неприлични рисунки и изречения, изписани и върху вратите на преобърнатото такси. Правописът на незнайния художник очевидно куцаше, но графичните изображения не бяха лоши.

Ив направи знак на Пийбоди (която едва успяваше да прикрие страха си) да я почака, приближи се до непознатия и се приведе, докато лицата им почти се докосваха.

— Виждаш ли онази кола?

— Мяза ми на автомобил на гадно ченге — присмехулно заяви кльощавият.

— Много си умен, браво. — Тя го сграбчи за китката и изви ръката му, преди човекът да успее да бръкне в джоба си. — Обаче като се върне и забележи, че някой е пипал колата, гадното ченге ще ти натика топките в гърлото, докато пукнеш от задушаване. Ясно ли е?

Кльощавият вече не се усмихваше. От гняв беше почервенял като рак, очите му хвърляха мълнии. Все пак не промълви нито дума, само кимна.

— Добре. — Ив пусна ръката му, отстъпи назад, обърна се и се отдалечи.

— Божичко, защо го направихте? — простена Пийбоди.

— Защото сега той е заинтересован никой да не разбие колата ни и час по-скоро да напуснем квартала. Познавам този тип хора — не обичат да си имат работа с полицията, въпреки че в главата им се въртят лоши мисли. Обикновено са безобидни, но човек никога не може да бъде сигурен… — добави тя, иронично се усмихна и заслиза по мръсните метални стълби, водещи към метрото.

— Шегувате се, нали? — Пийбоди я последва, като беше готова всеки момент да използва оръжието си.

— Пази се да не те нападнат в гръб — промърмори Ив, когато се озоваха в мрачното подземие.

Хрумна й, че тук сред застоялия въздух, в недрата на земята под нюйоркските улици, беше царството на проститутките и обречените на смърт наркомани — истинско гнездо на порока.

Почти всяка година кметът се хвалеше, че ще изчисти подземията от измета на обществото, а по телевизията започваха диспути, в които участниците одобряваха или заклеймяваха проекта. От време на време шефът на полицията организираше акция, при която биваха арестувани шепа скитници, а най-долнопробните заведения се затваряха за ден-два.

По времето, когато още беше обикновена униформена полицайка, Ив беше участвала в подобна акция и още си спомняше ужаса, който беше изпитала, писъците, проблясването на ножове и звука на саморъчно изработените бомби.

Тогава Фийни беше неин наставник, както самата тя сега обучаваше Пийбоди. До края на живота си щеше да му бъде благодарна, задето й беше помогнал да се измъкне невредима.

Ив закрачи бързо, като непрекъснато се оглеждаше.

Отнякъде се разнасяше музика, звуците отекваха от надупчените стени и затворените врати на клубовете. Подземните тунели отдавна не се отопляваха, а дъхът й излизаше на облачета, които се разсейваха под жълтеникавата светлина.

Някаква застаряваща проститутка, издокарана с палто, се пазареше с клиент, който изглеждаше още по-зле от нея. Двамата враждебно изгледаха Ив и униформената Пийбоди, сетне побързаха да се отдалечат, за да довършат „сделката“ си.

В една от тесните алеи някой беше запалил огън в голям варел. Около огъня се бяха сгушили неколцина мъже, които продаваха малки пакетчета с наркотици. Когато видяха двете жени, те настръхнаха, но Ив ги отмина, сякаш не беше забелязала нищо.

Можеше да рискува живота си и този на Пийбоди, да повика подкрепления и да арестува наркопласьорите, но знаеше, че само след няколко часа край огъня ще изникнат други търговци на смърт.

Научила се беше да приема, че не всичко можеше да се промени и всички неправди да бъдат поправени.

Продължиха по криволичещия тунел и спряха пред „Геймтаун“. Тъмночервените и сини лампички, които украсяваха фасадата, изглеждаха някак печални под жълтеникавата светлина на лампите в подземието. Кой знае защо напомниха на Ив за застаряващата проститутка, която бяха отминали преди малко.

Напомниха й и за крещяща неонова реклама, която обагряше в червено мръсния прозорец на отвратителната хотелска стая, където живееше с баща си и където той системно я изнасилваше. Докато една нощ го беше убила и беше сложила край на страданията на смазваното от бой и унижавано момиченце…

— Не си я спомням — промълви Ив. Имаше усещането, че миналото заплашваше отново да я погълне.

— Кого не си спомняте? Какво ви е, лейтенант? — Пийбоди, която се беше изплашила от странното изражение на началничката си, трескаво се озърташе. — Кого виждате?

— Никого! — Ив тръсна глава и се опомни, но както винаги цялата трепереше и това я разгневи. Не можеше да си обясни какво кара кошмарните спомени от време на време да изплуват в съзнанието й и да предизвикват чувство за вина и страх. — Никого. Ще влезем заедно. Не се отделяй от мен, прави каквото правя аз. Ако играта загрубее, не се придържай към правилника, а гледай да спасиш живота си.

— Естествено. — Пийбоди преглътна, застана до Ив и двете влязоха в заведението.

Едната зала беше пълна с автомати за електронни игри, от които се разнасяха изстрели, писъци, стонове и лудешки смях. На същия етаж имаше и две кабинки за холограмни изображения. Едната беше заета. Някакво мършаво хлапе току-що беше платило таксата, за да влезе в бой с римски гладиатор или с някакъв мускулест терорист. Ив не спря да погледа — знаеше кой ще бъде победителят.

В другата зала имаше арена, на която две жени с огромни силиконови бюстове и с лъщящи от пот тела, се бяха вкопчили в ръкопашна схватка, окуражавани от възгласите на публиката.

По стените бяха монтирани многобройни монитори, по които зрителите наблюдаваха спортни състезания, провеждащи се на Земята и на други планети. Залагаха се крупни суми. Загубилите гневно размахваха юмруци.

Ив си запробива път през множеството, без да обръща внимание на сепаретата, където се бяха уединили по-състоятелните комарджии. Мина покрай бара, като хвърли поглед към намръщените мъже, насядали по високите столчета, и се озова в полутъмна зала, където звучеше приглушена музика.

Дузина маси за билярд бяха подредени като ковчези, обграждащите ги лампички примигваха при всяко сблъскване на топките. Само шест бяха заети, но залозите бяха много високи.

Чернокож мъж, върху чиято голата глава беше татуирана златна змия, се състезаваше с дроид — служителка на заведението. Едрата, широкоплещеста жена носеше предпазна жилетка и специален гащеризон. В колана й беше втъкнат нож с тънко острие, наточено като бръснач.

Ледо и трима мъже играеха на масата в дъното на залата. Самодоволната му усмивка и мрачните изражения на партньорите му недвусмислено говореха кой печели.

Ив мина покрай жената дроид, която машинално посегна към ножа, а татуираният промърмори, че не може да търпи скапани полицайки.

Тя можеше да го арестува за обида на служебно лице, но не искаше да подплаши Ледо, който щеше да избяга.

Докато вървеше към него, в залата постепенно настъпи тишина, само по някой смелчага дръзваше да подхвърли неприлична реплика към младите жени. С машиналния жест на жената дроид Ив разкопча якето си и хвана оръжието си.

Ледо се приведе над масата и допря направената си по поръчка щека със сребърен връх до петата топка. Ако успееше да я вкара в джоба, щеше да спечели петдесет долара.

Не беше пиян и още не бе дрогиран. Никога не се друсаше, докато играеше билярд. Кокалестото му тяло беше напрегнато, сламенорусата му коса беше грижливо пригладена. Тъмнокафявите му очи със зачервени клепачи се открояваха върху бледото му лице. Много скоро щеше да се превърне в един от наркоманите, на които пробутваше стоката си. Ако не се откажеше от порочния навик, зрението му щеше да отслабне и той вече нямаше да може да играе билярд.

Ив мълчаливо го наблюдаваше. Ръцете му леко трепереха, но той умело балансираше с тежестта на щеката. Топката се удари в друга топка и се изтърколи право в джоба.

Ледо умело прикри радостта си, но все пак широко се усмихна. Сетне видя Ив и лицето му се изопна. Не можеше да си спомни коя е младата жена, но знаеше, че тя е ченге.

— Здрасти, Ледо. Трябва да си поговорим.

— Не съм направил нищо. Искам да си довърша играта.

— Налага се да я прекъснеш. Приятелите ти ще почакат. — Тя пристъпи към него, внезапно пътят й беше препречен от мускулест гигант.

Кожата му беше златиста, гърдите му сякаш бяха необятни. Тръпки побиха Ив, когато вдигна поглед към лицето му.

Кожата над веждите му беше продупчена, за да бъдат поставени златни халки. Кучешките му зъби бяха с блестящи сребърни коронки, които проблеснаха в полумрака, когато великанът се усмихна. Беше с трийсетина сантиметра по-висок от Ив и поне с петдесет килограма по-тежък.

Първото, което й хрумна, беше: „Господи, колко е необикновен… и красив“. Усмихна му се, сетне любезно го помоли да се отдръпне.

— Не сме си довършили играта. — Гласът на гиганта проехтя като гръм, отекващ в каньон. — Този скапаняк ми прибра пет стотачки. Ще играем, докато си ги върна.

— Ще си поговоря със скапаняка, после правете каквото искате.

Ив вече не се тревожеше, че Ледо ще избяга, тъй като двама от партньорите му го бяха хванали под ръка. Великанът леко я побутна и сребърните му зъби отново проблеснаха.

— Ченгетата нямат работа тук. — Повторно я блъсна и добави: — Такива като теб ги схрусквам за закуска.

— В такъв случай… — Ив отстъпи и забеляза победоносното му изражение. Тя рязко се извърна, сграбчи скъпоценната щека на Ледо и заби острия й връх в корема на гиганта. Той изстена и се приведе, а младата жена замахна и стовари щеката върху черепа му. Човекът залитна, тръсна глава и без да обръща внимание на кръвта, стичаща се в окото му, пристъпи към Ив, която го удари с коляно между краката. Гигантът пребледня като платно и рухна на пода. Тя се огледа и се провикна:

— Има ли други желаещи да ме схрускат за закуска?

— Счупи щеката ми! — С изкривено от мъка лице Ледо се спусна към нея и се опита да изтръгне щеката от ръцете й. Дръжката се заби в скулата на Ив; пред очите й притъмня, но тя дори не мигна, а заговори:

— Ах, ти, тъпако…

— Почакайте! — Човекът, който току-що беше влязъл в залата, по нищо не се различаваше от елегантно облечените чиновници, работещи в небостъргачите, намиращи се недалеч от ужасяващото подземие. Беше слаб и изискан, а мръсотията, която покриваше всичко наоколо, сякаш не се полепваше по него.

Без да изпуска Ледо, Ив се обърна и извади значката си.

— В момента нямам работа с теб. Но ако настояваш, винаги мога да намеря повод да те арестувам.

— Не се съмнявам… лейтенант. — Непознатият стрелна значката й със странните си сребристосини очи, сетне внимателно огледа Ив и Пийбоди, която беше готова да се притече на помощ на началничката си. — Не се случва често едно от най-прочутите нюйоркски ченгета да ни удостоява с присъствието си. Нашите посетители бяха… неподготвени. — Той погледна към гиганта, който стенеше на пода и добави: — В буквалния и в преносния смисъл… Пропуснах да се представя — казвам се Кармайн и съм собственик на заведението. С какво мога да ви бъда полезен?

— С нищо, Кармайн. Искам да си поговоря с един от твоите… клиенти.

— Предполагам, че искате да останете насаме с него. Защо не използвате някоя от свободните стаи?

— Чудесна идея. — Ив изтръгна щеката от ръката на Ледо и я подаде на Пийбоди. — Сътрудничката ми ще върви след теб, приятел. Ако се опиташ да избягаш, тя може да се спъне и да натика скъпоценната ти пръчка в задника ти.

— Не съм направил нищо незаконно — запротестира Ледо с внезапно изтънял глас, но послушно последва Ив и Кармайн. Преминаха през някаква празна зала и се озоваха в дълъг коридор, от двете страни на който имаше врати.

Собственикът на клуба отвори една и с жест покани Ив да влезе.

— Желаете ли още нещо, лейтенант?

— Постарай се да обуздаеш клиентите си. Нито ти, нито аз искаме полицията да „прочисти“ заведението ти.

Кармайн кимна и се отдалечи, а Ив избута в стаята съпротивляващия се Ледо, после се обърна към сътрудничката си:

— Остани на пост, Пийбоди. Разрешавам ти дори при най-малкия повод да използваш оръжието си.

— Слушам, лейтенант. — По-младата жена стисна още по-здраво щеката, със свободната си ръка сграбчи електрошоковата палка и се облегна на стената.

Ив влезе в стаичката и затвори вратата. Обзавеждането се състоеше само от тясно легло и телевизор с мръсен екран. Подът не беше почистван от години, но все пак тук бяха далеч от любопитни погледи. Тя докосна раната от щеката не само защото изпитваше болка. Искаше й се Ледо да си помисли, че жестоко ще му отмъсти.

— Е, приятел, отдавна не сме се виждали.

— Чист съм — побърза да каже той, а младата жена подигравателно се изсмя.

— Не ме мисли за толкова глупава. Не ще бъдеш чист, дори ако прекараш цяла седмица в дезинфекционна камера. Знаеш ли какво означава това? — Тя посочи раната си. — Означава нападение на полицай, което пък ми дава право да те претърся, да те заведа в управлението и да получа заповед за обиск на жилището ти.

— Хей, Далас, по-кротко. — Той вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Ударих те, без да искам.

— Може би ще приема твоята версия, ако ми помогнеш.

— На твоите услуги, Далас. Какво ще желаеш — хапчета за повишаване на настроението, за успокояване на нервите, за сексуална възбуда. — Ледо трескаво зарови в джобовете си. — За теб стоката е безплатна. Ако търсиш нещо, с което не разполагам, гарантирам, че ще ти го доставя.

Очите й го пронизаха като стоманени остриета.

— Ако наистина мислиш, че съм дошла за дрога, значи си по-глупав, отколкото предполагах. Въобразявах си, че мозъчето ти е колкото лешник, но явно съм се излъгала.

Ръцете му замръзнаха, изпитото му лице стана безизразно. Сетне се опита да се изсмее и й показа празните си длани.

— Вярно е, че отдавна не сме се виждали, Далас. Забравил съм, че ненавиждаш дрогата. Не исках да те обидя, нали така?

Тя безмълвно продължи да се взира в него, докато върху горната му устна избиха капчици пот. Реши, че при първа възможност отново ще го вкара в затвора, но сега имаше по-важна работа.

— Може би искаш информация, а? Никога не съм бил доносник на ченгетата, но съм готов да ти предоставя информацията срещу услуга.

— Услуга ли?

— Безплатно — побърза да се поправи той. — Задаваш ми въпроси, а аз ти отговарям, стига да мога, разбира се. Какво ще кажеш?

— Съгласна съм. Да започнем със Снукс.

— Интересуваш се от онзи старец с цветята, а? — Ледо облекчено въздъхна. — Чух, че някой го разпорил и му откраднал сърцето. Нямам нищо общо с тази далавера.

— Продавал си му наркотици.

— Не си спомням — уклончиво отговори пласьорът.

— Ще си спомниш, сигурна съм. Откъде Снукс взимаше пари за дрогата?

— Ами… просеше по улиците, понякога продаваше хартиените си цветя. Беше много изобретателен, когато искаше да се надруса… всъщност напоследък страстта му към наркотиците беше неудържима.

— Някога завличал ли е теб или други пласьори?

— Не, защото на бездомниците не даваме стока на кредит. Нямаме им доверие. Обаче Снукс беше готин. Не си пъхаше носа в чужди работи, затова не знам някой да му имаше зъб. Беше добър клиент, никога не се е опитвал да ме измами.

— Май редовно снабдяваш района, където беше „колибата“ му.

— Човек трябва да изкарва прехраната си, Далас. — Тя гневно го изгледа, а Ледо примирено въздъхна. — Да, това е моят район. От време на време се появяват конкуренти, но общо взето се спогаждаме. Все пак живеем в свободна страна, нали?

— Виждал ли си напоследък непознати, които да се интересуват от Снукс и от другите бездомници?

— Като онзи с костюма ли?

Сърцето на Ив подскочи, но тя с престорено безразличие се облегна на стената.

— За кого говориш?

— Ами една нощ се появи някакъв костюмиран тип… беше страхотно изтупан, повярвай ми. — Ледо приседна на леглото и кръстоса тънките си крака. — Обърна се към мен, а аз си помислих, че се страхува някой да не го види, че си купува дрога. Затова идва в бедняшките квартали. Обаче се оказа, че тоя тип не се интересува от стоката ми.

Ив мълчаливо наблюдаваше как пласьорът гризеше ноктите си. Накрая нервите й не издържаха и го попита:

— Какво го интересуваше?

— Снукс. Описа ми го, ама аз не можах да загрея за кого ставаше дума. Повечето бездомници си приличат като близнаци. После костюмираният спомена, че търси човека, който рисувал и правел хартиени цветя, та разбрах, че търси Снукс.

— И ти му съобщи къде живее старецът.

— Разбира се, защо не? — Ледо понечи да се усмихне, сетне в главата му проблесна „гениална“ мисъл: — Леле, значи костюмираният е накълцал Снукс. Ама защо го е направил? Слушай, Далас, нямам никаква вина. Онзи ме попита къде спят бездомниците и аз му казах. И през ум не ми е минавало, че иска да очисти някого. — По челото му изби пот, той скочи на крака. — Не можеш да ми лепнеш убийството. Само поговорих с костюмирания.

— Опиши го.

— Хабер си нямам как изглеждаше. Честно! — Ледо закърши ръце. — Беше елегантен и много чист.

— На каква възраст беше, висок или нисък, пълен или слаб, бял ли беше или чернокож?

— Ами… беше… мъж. — Ледо се заразхожда из стаичката и разсеяно разроши косата си. — Не му обърнах внимание. Дойде преди една-две вечери. Май беше бял… — Той изпитателно погледна към Ив, която невъзмутимо го наблюдаваше. — Да, наистина беше бял. Честно казано, повече ме интересуваше палтото му. Беше черно, дълго и изглеждаше топло.

„Тъпак!“ — помисли си Ив, но упорито продължи да го разпитва:

— Трябваше ли да вдигнеш глава, за да видиш лицето му?

— Аха. — Пласьорът засия, като малчуган, който е решил трудна задача. — Да, беше висок. Обаче не видях лицето му, Далас. Беше тъмно, освен това непознатият беше нахлупил шапката си, после закопча и палтото си, щото студът беше кучешки.

— Не си ли го виждал преди? Мяркал ли се е оттогава?

— Не, повече не го видях, само тогава — преди две, не, три вечери. — Ледо избърса устните си с опакото на дланта си, сетне повтори любимата си фраза: — Не съм извършил нищо незаконно.

— Не е зле да си го татуираш на челото, за да не го казваш всеки пет минути. Засега нямам повече въпроси, но искам да знам къде мога да те намеря, ако отново реша да си поговорим. Знай, че много ще се ядосам, наложи ли се да те издирвам.

— Ще бъда на твое разположение. — Той се просълзи от облекчение. — Когото и да попиташ, ще ти каже къде съм.

Понечи да се стрелне покрай Ив, но се вкамени, когато тя сложи ръка на рамото му.

— Ако отново видиш този човек или някой като него, непременно ми се обади, Ледо. Постарай се да не се издадеш пред непознатия, после веднага ми позвъни. — Тя се усмихна толкова зловещо, че наркопласьорът изтръпна. — Всеки ще ти каже как да ме откриеш.

Ледо понечи да попита колко ще получи за информацията, но леденият поглед на Ив го накара да забрави за заплащането. Кимна и побърза да напусне стаичката.

 

 

Пийбоди се отпусна едва когато отново се качиха в колата, която беше паркирана на три пресечки от входа към подземието.

— Приключението беше много забавно — престорено невъзмутимо заяви тя. — Предлагам следващия път да поплуваме в басейн с акули.

— Справи се отлично, Пийбоди.

По-младата жена потръпна от удоволствие. Ив Далас не беше от хората, които обичаха да правят комплименти.

— Да си призная, бях се парализирала от страх.

— Да, защото не си глупава. Всъщност ако беше тъпа, нямаше да бъдеш моя сътрудничка… Вече знаем, че престъпникът се е интересувал точно от Снукс — замислено продължи тя, — не от който и да било бездомник. Трябвало им е именно неговото сърце. Но защо? Поискай справката за него и отново ми я прочети. — Тя изслуша какво се беше случило през дългия живот на Снукс и поклати глава. — Навярно пропускаме важна подробност. Този човек не е бил случайно избран… — Замисли се, сетне добави: — Да допуснем, че децата или внуците му имат зъб, задето ги е изоставил. Изтръгването на сърцето му може би е символично…

— Наказали са го за безсърдечието, като в действителност са му отнели сърцето, така ли?

— Нещо такова. — Ив неизменно се учудваше от любовта и омразата, които понякога се разгаряха между членовете на едно семейство. — Ще проверим тази теория, най-вече за да се убедим в несъстоятелността й.

Спря колата близо до „колибата“ на Снукс и се огледа. Полицейските сензори бяха на мястото си и спираха достъпа на външни лица до местопрестъплението. Очевидно никой от съседите не притежаваше достатъчно познания, за да ги изключи и да открадне жалкото имущество на мъртвеца.

Ив забеляза, че двата подвижни павилиона за храна отново бяха на ъгъла. Продавачите намръщено закриваха очите си от дима, бълващ от скарите. По всичко личеше, че търговията им не върви.

Покрай нея минаха неколцина мършави просяци. „Разрешителните“ им бяха провесени от вратовете им и най-вероятно бяха подправени. На отсрещния тротоар бездомниците и умопобърканите се тълпяха около запален във варел огън, който излъчваше малко топлина и много задушлив дим.

— Поговори със собствениците на павилионите — обърна се Ив към Пийбоди. — Те забелязват повече от обитателите на квартала. Може би ще имаме късмет. Искам още веднъж да огледам „жилището“ на мъртвеца.

— Лейтенант, мисля си, че онези двамата ще бъдат по-разговорливи, ако си купя сандвич със соеви наденички.

Докато слизаха от колата, Ив иронично промърмори:

— Сигурно умираш от глад, щом се осмеляваш да консумираш храна, приготвена сред тази мръсотия?

— Действително съм много гладна — съгласи се сътрудничката й, изпъна рамене и тръгна към павилиона.

Ив разкодира сензорните устройства, за да премине през заграждението. Почувства, че я наблюдават десетки очи, изпълнени с гняв, омраза, мъка. Струваше й се, че погледите на несретниците се забиваха като ножове в гърба й, усещаше отчаянието им, което сякаш полепваше по кожата й. Тя безуспешно се опита да не мисли за тях.

Отметна парцаливото одеяло и влезе в „колибата“, като стисна зъби да не повърне от вонята на урина и смърт.

„Кой всъщност си бил, Снукс? Защо си избрал да живееш като скот?“

Разсеяно взе букетчето от хартиени цветя, които бяха покрити с праха за вземане на отпечатъци. „Мечтите“ вече си бяха свършили работата тук, но им предстоеше трудната задача да изолират влакна, косми и какво ли още не от мръсотията, която цареше в „колибата“. После идваше ред на лабораториите, за да анализират веществените доказателства. Ала Ив беше почти сигурна, че няма да открият важни улики.

— Проявил си изключителна предпазливост — промърмори тя на въображаемия убиец. — Не си оставил никакви следи… поне така си въобразяваш.

Престъпникът и жертвата винаги оставяха някакъв… отпечатък, някакво ехо. Тя знаеше, че трябва да напрегне слуха си, за да го чуе.

Убийците бяха пристигнали посред нощ с луксозна кола и дори не се бяха потрудили да се прикрият.

Били са безкрайно самонадеяни.

Не са бързали, не са се безпокоели, че ще ги заловят.

Били са изключително самоуверени.

Навярно са били отвратени от вонята, която ги е лъхнала, когато са отметнали одеялото, но лекарите бяха свикнали с неприятните миризми.

Носели са хирургически маски, а ръцете им са били напръскани със спрей, заместващ гумените ръкавици, като че са възнамерявали да извършат обикновена операция.

Бяха използвали дезинфектант, навярно и инструментите им са били стерилни. Това би било съвсем в реда на нещата, ако донорът не беше обречен на смърт.

Необходима им е била силна светлина, не мъждивото пламъче на свещта или лъча на джобното фенерче, което Снукс държеше на изкорубената дървена полица.

В чантата на лекаря е имало мощен минипрожектор, очила за микрохирургия, лазерен скалпел и други инструменти, реши Ив. Питаше се дали нещастникът се е събудил от светлината на прожектора, дали е имал време да се изплаши, преди да му инжектират упойката. Не можеше да си представи какво се е случило после, защото никога не беше присъствала на операция, но все си мислеше, че двамата престъпници са действали бързо, мълчаливо и с изключителна прецизност. Как ли се е чувствал онзи, който е държал човешко сърце? Дали изживяването е било ново за него, или го е изпълвало с чувство за всемогъщество, за превъзходство над останалите представители на човешкия род? Навярно поне за миг убиецът се е почувствал като бог. Бил е толкова самонадеян, че е работил бавно, за да демонстрира изключителния си талант.

Престъпниците бяха оставили след себе си доказателство за необикновената им гордост, самоувереност и хладнокръвие.

Мислите й бяха прекъснати от бръмченето на комуникатора й. Ив остави хартиените цветя и извади устройството от джоба си. На миниатюрния екран изплува опечаленото лице на Фийни.

— Далас, открих още един случай, подобен на твоя. Ела при мен, за да ти съобщя подробностите.