Нора Робъртс
Заговор в смъртта (15)

Петнайсета глава

Кошмарните сънища я преследваха, откъслечни спомени се мяркаха в съзнанието й. Спомни си как беше извършила първия арест и удоволствието от добре свършената работа. Спомни си лигавите устни на момчето, което първо я беше целунало. Тогава беше на петнайсет и за своя изненада не беше изпитала страх или срам, а леко любопитство.

И още… една пиянска нощ с Мейвис в „Синята катерица“, когато се беше смяла до прималяване… обезобразеното тяло на дете, което не беше успяла да спаси.

Струваше й се, че чува плача на опечалените и писъците на мъртвите.

Спомни си как за пръв път беше видяла лицето на Рурк на монитора и беше поразена от красотата му.

Сетне за пореден път се озова в студената стая, където червената неонова реклама пулсираше върху мръсното стъкло на прозореца. От ножа в ръката й капеше кръв, а парещата болка сякаш я оглушаваше.

Когато се събуди, наоколо цареше мрак, а в душата й като че беше зейнала пропаст.

От продължителния плач главата й пулсираше от болка. Чувстваше се така, сякаш някой беше извадил костите й. Копнееше отново да заспи, за да избяга от ужасната действителност.

Рурк безшумно пристъпи в мрака, седна на леглото и хвана ръката й.

— Искаш ли да включа осветлението?

— Не — задавено изрече тя. — Не желая нищо. Не биваше да бдиш над мен…

— За нищо на света не бих позволил да се събудиш и да видиш, че си сама. — Целуна ръката й и добави: — Знай, че винаги ще бъда до теб.

Идваше й отново да се разплаче, горещите сълзи опариха клепачите й. Чувстваше се безпомощна, безполезна.

— Кой ти съобщи за случилото се?

— Пийбоди. После двамата с Фийни дойдоха тук, също и Майра. Макнаб и Надин се обадиха няколко пъти.

— Не мога да говоря с тях.

— Добре. Мейвис е в дневната. Отказва да си отиде, аз не мога да я прогоня.

— Нямам какво да кажа нито на нея, нито на когото и да било. С мен е свършено. Следващото ми посещение в полицейското управление ще бъде като заподозряна в убийство.

— Свързах се с прочут адвокат. Не бива да се тревожиш за разпита. Когато решиш да отговаряш на въпросите им, ще го направиш тук, ще диктуваш условията.

Той виждаше силуета й, забеляза как Ив леко се извърна и се втренчи в мрака. Нежно обгърна лицето й с длани и прошепна:

— Скъпа моя, нито един от колегите ти не вярва в обвинението срещу теб.

— Това изобщо не ме интересува. Отстраняването ми е чиста формалност. Липсват доказателства, няма мотив, но това не е най-важното — изхлипа тя и изпита омраза към себе си заради слабостта си. — Не разполагат с доказателствата, необходими на прокурора, но имат право да задържат значката ми, да не ми позволят да се върна на работа.

— Хората, които те обичат, ще се погрижат това да не се случи.

— Вече се е случило — апатично изрече тя. — Нищо и никой не може да го промени. Уморена съм до смърт… единственото ми желание е отново да заспя. — Тя се отдръпна и затвори очи. — Отиди при Мейвис. Искам да остана сама.

Рурк нежно я помилва. Знаеше, че тази нощ трябва да я остави да потъгува, да се опита да избяга от действителността.

Ала когато той излезе, Ив отвори очи и се втренчи в пространството. Така и не заспа.

 

 

На сутринта реши, че няма смисъл да става. Легна по гръб и впери поглед в прозореца над нея. Снегът беше спрял, но небето беше оловносиво. Тя се опита да си внуши, че трябва да се изкъпе и да се облече, но умората сякаш я смазваше.

Бавно обърна глава и забеляза, че Рурк седи в креслото, отпива от кафето си и я наблюдава.

— Мисля, че спа достатъчно, Ив. Не бива да търсиш убежище в леглото.

— В момента тук ми е най-добре.

— Ако се предадеш на отчаянието, ще загубиш битката. Ставай!

Тя седна в леглото, притисна колене до гърдите си и наведе глава.

— Нямам какво да правя, няма смисъл да ставам и да се обличам.

— Можем да заминем където пожелаеш. Уредих всичко така, че да бъда свободен през следващите една-две седмици.

— Не биваше да го правиш! — гневно извика тя, сетне отново я обхвана апатията. — Не желая да заминавам никъде.

— Тогава ще останем вкъщи. Но няма да ти позволя да се криеш под завивките.

Този път гневът й взе надмощие над безразличието й.

— Не се крия! — промърмори, после мислено оправда съпруга си — не би могъл да знае как се чувства в момента. Все пак гордостта я накара да стане и да наметне халата си.

Рурк, който беше доволен от малката си победа, побърза да й налее кафе и заяви:

— Вече закусих, но мисля, че Мейвис чака теб.

— Мейвис ли?

— Да, снощи тя спа тук. — Той натисна бутона на вътрешния видеотелефон. — Тъкмо ще ти прави компания.

— Не искам да… — запротестира Ив, но в този момент лицето на Мейвис се появи на монитора.

— Рурк, събуди ли се съпругата ти? — Щом забеляза до него приятелката си, певицата пресилено се усмихна. — Здравей, Далас. Идвам веднага.

— Не желая да разговарям с никого! — гневно възкликна Ив, когато екранът потъмня. — Нима не го проумяваш?

— Напротив, разбирам те. — Той се изправи и сложи ръце на раменете й. Сърцето му се свиваше от мъка, като гледаше колко е отчаяна. — Години наред двамата с теб сме живели самотно, без близки, за които да милеем и които да държат на нас. Ето защо разбирам какво е да имаш приятел. — Нежно я целуна по челото и добави: — Да бъдеш заобиколен от хора, които те обичат. Поговори с Мейвис.

— Няма за какво. — Очите й отново преляха от парещите сълзи.

— Тогава чуй какво ще ти каже тя. — Стисна рамото й и се обърна точно в мига, когато Мейвис се втурна в спалнята. — Ще ви оставя насаме — промълви, но жените очевидно не го чуха. Певицата прегърна Ив и забърбори, че големите клечки от полицията били пълни тъпаци, които не разбирали от работата си.

Рурк се усмихна, излезе и тихо затвори вратата.

— Не се вълнувай толкова — промърмори Ив и помилва приятелката си по косата, която днес беше боядисана в синьо.

— Щеше ми се да отида при Уитни и да му кажа какво мисля за него, ама Леонардо ме посъветва да дойда право при теб. Господи, колко ми е мъчно, миличка! — Тя рязко се отдръпна, а Ив за малко щеше да падне. — Твоите шефове напълно са изкукуригали! — възкликна певицата и размаха ръце, при което дългите ръкави на прозрачната й розова дреха се издуха.

— Такъв е редът — прекъсна я Ив.

— Дрън-дрън! Няма да им се размине, нали? Бас държа, че Рурк вече е наел цял батальон първокласни адвокати, които да се погрижат за теб. Сигурна съм, че като свърши цялата дандания, ще притежаваш цял Ню Йорк.

— Искам само значката си! — Ив, която знаеше, че може да изрази чувствата си пред Мейвис, се отпусна на канапето и закри очите си с длани. — Когато ми я взеха, сякаш отнеха частица от самата мен.

— Ще ти я върнат, сигурна съм. — Певицата, която беше потресена от реакцията, побърза да я прегърне. — Ти винаги правиш така, че справедливостта да възтържествува.

— Отстраниха ме от работа. — Ив уморено се облегна назад и затвори очи. — Този път съм безпомощна.

— Спомням си как ме арестува преди години. Това промени живота ми, помогна ми.

Ив неволно се усмихна.

— За кой арест говориш?

— За първия… останалите бяха… по погрешка. Тогава се запитах дали не мога да бъде нещо повече от крадла и мошеничка… сетне именно ти ми вдъхна увереност в способностите ми. А миналата година, когато бях заплашена от затвор, пак ти ми оказа помощ…

— Тогава… имах значка. — Очите й отново потъмняха. — Бях служителка на полицията, имах работата си.

— А сега имаш мен и най-готиния съпруг в цялата вселена. И това не е всичко. Знаеш ли колко души се обадиха тук снощи? Рурк искаше да остане при теб, затова помолих Съмърсет да ми разреши да дежуря на видеотелефона. Повярвай, че не смогвах да отговарям на обажданията.

— Питам се колко репортери са поискали да им дам интервю — кисело отбеляза Ив.

Мейвис само изсумтя и се приближи до автоготвача, за да поръча закуска. Беше обещала на Рурк да накара Ив да се храни.

— Знам как да се спасявам от досадните журналисти. Искаш ли сладолед?

— Не съм гладна.

— Сладоледът не е храна. Боже мой, има и шоколадови сладки. Това вече е върхът!

— Мейвис…

— Ти ме обгради с грижи, когато бях в беда — промълви певицата. — Не ме карай да се чувствам излишна.

Думите й оказаха желаното въздействие. Ив погледна към леглото, искаше й се отново да потърси забрава в съня. Преодоля изкушението, въздъхна и попита:

— Какъв е сладоледът?

 

 

През целия ден се чувстваше като човек, който се движи сред гъста мъгла. Не й се влизаше нито в нейния кабинет, нито в този на Рурк. Към обяд заяви, че я боли глава и се „скри“ за няколко часа в спалнята. Отказа да разговаря с когото и да било от хората, които я търсеха по видеотелефона, както и да обсъди с Рурк положението. Накрая се затвори в библиотеката под предлог, че щяла да потърси нещо за четене.

Включи монитора, за да заблуди Рурк, ако му хрумнеше да я наблюдава, спусна завесите, нареди на осветлението да се изключи, отпусна се на канапето и заспа.

В съня си видя змии, оплетени около златен жезъл, от който капеше кръв. А кървавите капки се стичаха върху хартиени цветя, поставени в кафява бутилка.

Някой извика за помощ — гласът беше на изнемощял старец.

Ив пристъпи към мястото, откъдето идваше гласът. Озова се сред ослепително бяло, покрито със сняг поле; бурният вятър брулеше лицето й и отнасяше звука. Тя се затича, подметките й се пързаляха, дъхът й излизаше на облачета… но въпреки усилията си не виждаше нищо, освен безкрайната бяла шир.

— Мръсно ченге — изсъска някой в ухото й, после дочу шепот на друг глас: — Какво си намислило, момиченце?

Сърцето й се вледени от страх.

На кого е притрябвало да изтръгва сърцето му?

На този въпрос тя още нямаше отговор.

Внезапно съзря осъдените и обречените — бяха замръзнали в снега, телата им бяха сгърчени, а лицата им изкривени в кошмарни мъртвешки гримаси. Изцъклените им очи се взираха в нея, сякаш й задаваха същия въпрос.

Внезапно някъде зад нея се разнесе шум от пропукващ се лед. Някой се изтръгваше от ледената прегръдка и издаваше странни звуци, напомнящи тих смях.

Ив се озова сред болничен коридор с боядисани в бяло стени, напомнящ тунел, който сякаш нямаше край. Дочу стъпките на чудовището зад себе си, стъпалата му тихо шляпаха върху плочките. Кръвта нахлу в главата й и почти я оглуши. Тя се обърна, за да окаже съпротива и машинално посегна към оръжието си. Но палката я нямаше.

Какво си намислило, момиченце?

От гърлото й се изтръгна стон, ужасът я погълна. Олюлявайки се, тя хукна да бяга, дъхът свистеше в гърдите й. Долавяше дъха на човека, който я преследваше — вонеше на уиски.

Ненадейно тунелът се раздели. Ив спря, страхът я правеше нерешителна. Накъде да завие — наляво или надясно? Стъпките се приближаваха, тя едва сподави писъка си, лицето й беше обляно от пот. В далечината съзря бледа светлинка и някакъв неподвижен силует.

Затича към светлината, като мислено призоваваше за помощ.

Когато достигна края на тунела, се озова върху маса, върху която беше просната самата тя. Лицето й беше мъртвешко бледо, очите й бяха затворени, а на мястото на сърцето й зееше кървава рана.

Събуди се и усети, че трепери. Повдигаше й се. Въпреки че краката й се подкосяваха, успя да стане и да се добере до асансьора. Облегна се на стената, докато кабината се спускаше надолу. Струваше й се, че ако остане още миг в къщата, ще се задуши. Щом излезе в градината, леденият вятър я прониза и лицето й поруменя.

Остана навън близо час. Крачеше в студа и се опитваше да прогони спомена от кошмарния сън. Постепенно престана да трепери и с изненада установи, че някакъв въображаем глас гневно й нашепваше: „Вземи се в ръце, Далас. В момента си направо жалка. Къде изчезна волята ти?“.

„Остави ме на спокойствие“ — отчаяно си помисли тя. Все пак беше човек като всички други, който можеше да прояви моментна слабост, да се поддаде на отчаянието. Единственото й желание беше да я оставят сама, защото никой не знаеше и не разбираше чувствата й.

„Въпреки че си загубила смелостта си, разумът ти още е непокътнат — обади се гласът. — Помисли как можеш да разрешиш проблема.“

— Уморих се от размишления — промълви тя и спря сред локва от разтопен сняг. — Няма за какво да мисля, не мога да сторя нищо.

Отчаянието отново я обзе и тя бавно се запъти към къщата. Ненадейно беше осъзнала, че копнее за прегръдките на Рурк. Той щеше да й помогне да преодолее всичко, да прогони демоните от миналото и настоящето.

Почувства, че сълзите й отново напират и се опита да се овладее. Плачът я изморяваше. Единственото й желание беше да се притисне до съпруга си и да му позволи да я утеши, да й каже, че всичко ще бъде наред.

Когато се озова във фоайето, установи, че старите й маратонки бяха подгизнали, а джинсите й бяха мокри почти до коленете. Беше излязла без якето си и топлината, която я лъхна, я накара да се олюлее.

Съмърсет мълчаливо я наблюдаваше. Неодобрително стискаше устни, очите му бяха потъмнели от тревога. Сетне се престори на възмутен и с надменно изражение пристъпи във фоайето.

— Покрита сте с кал и сте мокра до кости — презрително промърмори. — Погледнете какви локви станаха в коридора. Изобщо не милеете за собствения си дом.

Очакваше обичайния гневен изблик и поток от нецензурни думи, ала Ив безмълвно се взираше в него и сърцето му, за което тя твърдеше, че е от камък, ненадейно се сви от мъка.

— Извинявай… — Ив разсеяно се втренчи в краката си. — Не се досетих… — Хвана се за перилото, машинално установи, че е студено като лед, и бавно се заизкачва по стълбата.

Съмърсет, който беше смаян от поведението й, изтича до устройството за комуникации.

— Рурк, лейтенантът току-що се прибра. Излязла е без горна дреха. Изглежда ужасно.

— Къде е сега?

— Качва се по стълбището. Слушай, случи се нещо страшно. Нарочно я оскърбих, а тя… тя ми се извини. Трябва да предприемем нещо.

— Сега ще се погрижа за нея.

Рурк излезе от кабинета си и се отправи към спалнята. Щом видя съпругата си, която беше пребледняла като платно и цялата трепереше, загрижеността му беше изместена от гняв. Каза си, че е крайно време да накара Ив да се осъзнае, затова й извика:

— Какво си въобразяваш? Държиш се като дете.

— Излязох да се поразходя. — Ръцете й бяха толкова премръзнали, че не можеше да свали маратонките си. — Исках да подишам чист въздух.

— Излязла си без палто. Значи следващата точка от великия ти план е да се разболееш.

Ив смаяно го изгледа. Беше се прибрала, копнееща за прегръдките и ласките му, а той й крещеше като на непослушно дете.

— Исках да подишам чист въздух — безпомощно повтори тя.

— Виждам, че си успяла! — сопна се Рурк, а мислено добави: „Господи, ръцете й са ледени!“. Преодоля желанието да стопли дланите й с целувки и се отдръпна. — Отивай под душа и пусни врялата вода, както всъщност имаш обичай.

Ив едва не заплака, но безмълвно се подчини. Пасивността й го раздразни още повече. Когато чу плискането на водата, затвори очи и се замисли. „Остави я да потъгува“ — беше казала Майра и беше добавила, че той ще усети кога е настъпил моментът да помогне на съпругата си. Ив беше страдала достатъчно — крайно време беше да се вземе в ръце.

Поръча бренди за себе си и за нея и апатично отпи от чашата си, докато чакаше Ив да се появи.

Тя излезе по хавлия от банята и Рурк реши да не губи нито минута.

— Мисля, че е време да поговорим за възможностите ти.

— Възможности ли?

— За онова, което трябва да направиш. — Подаде й чашата и отново се настани в креслото. — Имайки предвид образованието ти и богатия ти опит, реших, че най-добре е да се занимаваш с частна охранителна дейност. Знам на какво си способна, ето защо ти предлагам да си избереш предприятие, в което да работиш.

— Какво? Да работя за теб ли?

Той иронично повдигна вежда.

— Гарантирам, че ще получаваш много по-голяма заплата и че няма да скучаеш. — Облегна се назад и с престорено безразличие продължи: — Това ще ти позволи да разполагаш с повече време и най-вече да пътуваш повече. Ще ме придружаваш служебно по време на пътуванията ми, следователно разрешението на въпроса е благоприятно и за двама ни.

— Не търся работа, Рурк.

— Така ли? Значи съм се заблудил. Ако си решила да преустановиш работа, ще обсъдим други възможности.

— За какво говориш? — Тя машинално разроши косата си. — В момента не ми се мисли за нищо.

— Например да си имаме дете — невъзмутимо продължи Рурк.

Ив рязко се обърна и брендито се изплиска от чашата й.

— Какво каза?

— Успях да привлека вниманието ти — промърмори той. — Мислех, че още не му е дошло времето, но при сегашните обстоятелства не е зле да се заемем с това.

Ив недоумяващо го изгледа, питаше се дали го е разбрала правилно.

— Да не си се побъркал? Наистина ли искаш да родя?

— Ами… това е традиционният начин да създадеш семейство.

— Не мога… не искам… — Ив едва си поемаше дъх. — Нямам представа как да гледам бебе…

— В момента разполагаш с много свободно време. Тъкмо ще научиш всичко необходимо за бебетата и малките деца. От теб ще излезе прекрасна майка. Очаквам да имаме много дечица.

— Господи! — прошепна тя и усети, че се вледенява. — Сигурно се шегуваш…

— Не съвсем. — Рурк се изправи и застана пред нея. — Искам да имам голямо семейство. Не настоявам да родиш след година, но копнея за наши деца, за децата, които ще ми родиш. Искам и отново да бъдеш любящата ми съпруга.

— Частна охранителна дейност… бебета. — Очите й отново се наляха със сълзи. — Виждаш, че съм смазана и искаш да ме довършиш.

— Разочарова ме, скъпа — заяви той с леден тон и сълзите й мигновено пресъхнаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Очаквах съвсем друго от теб. През последните трийсет часа само хленчиш и се самосъжаляваш. Какво смяташ да постигнеш?

— Смятах, че ще ме разбереш — изплака тя и сърцето му се сви от съжаление. — Че ще ме подкрепиш.

— Не мога да подкрепя човек, който се крие и мисли само за себе си. — Той отново отпи от брендито си. — Омръзна ми да гледам как се самосъжаляваш.

Отвращението, което долови в гласа му, и леденият му поглед напълно я сразиха.

— Тогава ме остави на мира! — изкрещя тя и запрати чашата на пода. — Нямаш представа как се чувствам!

— Права си — промълви Рурк. Радваше се, че най-сетне е предизвикал гнева й. — Защо не ми обясниш?

— Аз съм ченге и не мога да бъда нищо друго. Скъсах се да уча в академията, защото това беше единственият начин да постигна нещо в живота. Да престана да бъда момиченцето без име, поредната жертва на обществената система. И успях! Когато станах ченге, осъзнах, че миналото вече няма значение, че мога да го забравя. — Рязко обърна гръб на Рурк, защото не искаше да види сълзите й. Ала този път плачеше от гняв. — Миналото не можеше да ми попречи. Като ченге имах власт над системата, която ме беше използвала през целия ми живот. Като служителка на полицията отново повярвах в нея, реших, че ще мога да помогна на обществото. Че ще мога да защитавам безпомощните.

— А защо престана?

— Защото ме накараха! — Тя се извърна и стисна юмруци. — Цели единайсет години трупах опит и неуморно работих, надявайки се да променя нещо. Труповете, локвите кръв и ужасите завинаги са се запечатали в паметта ми. В съня си виждам лицата на мъртъвците… ала нищо не беше в състояние да ме спре, защото вярвах в онова, което правех. Защото отмъщавах заради тях. Повярвай, че мога да преодолея всичко, което се е случило с мен, дори онова, което не си спомням.

Рурк кимна с престорено безразличие.

— Тогава се съпротивлявай — рано или късно ще постигнеш целта си.

— Безпомощна съм! По дяволите, нима не разбираш? Когато взеха значката ми, отнеха моята самоличност.

— Лъжеш се — взели са само символа на властта ти, но не могат да те променят, да те превърнат в друг човек. Ако искаш да получиш значката си, престани да хленчиш и се постарай да си я върнеш. — Той пристъпи до нея и сложи ръце на раменете й.

Ив рязко се отдръпна.

— Благодаря за моралната подкрепа — подхвърли с леден тон и излезе от спалнята. Тичешком прекоси многобройните коридори и се озова в гимнастическия салон, сетне захвърли халата и облече трико. Активира дроида и тъй като кръвта й кипеше от гняв, го преби до смърт.

Докато я наблюдаваше на монитора, Рурк продължи да отпива от брендито си. Доволно се усмихна, като си представи, че навярно Ив мислено се сражава с него.

— Давай, скъпа — промърмори. — Смачкай ми физиономията. — Потръпна, когато тя заби коляното си между краката на дроида и си представи болката, която щеше да изпита, ако беше на неговото място. — Трябваше да го очаквам — добави, после реши, че трябва да купи нов дроид — този вече беше напълно негоден.

„Има прогрес“ — помисли си той, наблюдавайки как Ив съблече трикото, напоено с пот, и се отправи към басейна. В този момент дочу гласа на Съмърсет.

— Извини ме за безпокойството, но е дошъл някакъв си детектив Бакстър. Иска да разговаря с лейтенант Далас.

— Кажи му, че тя не желае да го приеме. Не, почакай. — Рурк реши да смени тактиката, чувстваше се уморен от бездействието. — Покани го, ще го приема в кабинета си. Имам да предам нещо на шефовете на нюйоркската полиция.

 

 

Бакстър се опитваше да прикрие изумлението си от разкошната обстановка. Беше в отвратително настроение и нервите му бяха изопнати, след като беше преодолял тълпата репортери пред вратите на имението. Някои дори се бяха осмелили да удрят с юмруци по предното стъкло на колата му. Напоследък хората сякаш бяха изгубили уважение към полицията.

А сега надутият иконом го беше поканил в къщата, която приличаше на палат, какъвто беше виждал само във филмите. Едно от любимите му занимания беше да дразни Ив заради приказно богатия й съпруг. Сега разполагаше с доказателство за богатството й, но едва ли някога щеше да се осмели да й натяква заради това.

Когато влезе в кабинета на Рурк, очите му се разшириха от изненада при вида на свръхмодерния компютър, разкошните мебели, огромния панорамен прозорец и блестящите плочки на пода. Почувства се още по-зле в евтиния си костюм и износените си обувки. „Още по-добре — помисли си. — Видът ми отговаря на настроението ми.“

— Добър ден, детектив Бакстър — поздрави го Рурк, но остана седнал зад бюрото. — Мога ли да видя документите ви за самоличност?

Познаваха се отдавна, но Бакстър кимна и извади значката си. Ако беше на мястото на домакина и той би се държал по същия начин.

— Трябва да разпитам лейтенант Далас във връзка с убийството на полицай Бауърс.

— Още вчера ви уведомих, че съпругата ми не желае да я безпокоят.

— Да, но все пак трябва да проведа разпита, за да продължа работата си.

— Имаш работа, така ли? — Рурк се изправи, очите му заплашително проблеснаха. Движеше се грациозно като хищник, който дебне жертвата си. — Но Ив е безработна, защото шефовете на отдела бързат да очернят най-добрата си служителка. Как смееш да показваш значката си, да нахлуваш в дома й, за да я подлагаш на разпит? Заслужаваш да те накарам да глътнеш проклетата значка и да те изпратя на Уитни в катафалка.

— Оправдавам тревогата ти — спокойно каза Бакстър, — но трябва да продължа разследването и да разпитам Далас.

— Нима изглеждам разтревожен? — Рурк заобиколи бюрото, очите му блестяха като острие на меч, отразяващо слънчевите лъчи. — Май трябва да ти покажа какви са истинските ми чувства. — Той замахна светкавично и удари с юмрук челюстта на детектива.

Бакстър политна и се строполи на пода. В този миг влезе Ив и щом видя какво се е случило, препречи пътя на съпруга си, който се готвеше да нанесе втори удар на безпомощния човек.

— Боже мой! Рурк, полудя ли? Отдръпни се! Бакстър… — Тя потупа страните на детектива и изчака да отвори очи. — Добре ли си?

— Имам чувството, че са ме ударили с чук.

— Навярно си се подхлъзнал и си паднал. — Умоляващо го изгледа и добави: — Чакай да ти помогна.

Бакстър изгледа изпод око Рурк, после нея и продължи:

— Да, подхлъзнах се. По дяволите! — Докосна подутата си челюст и позволи на Ив да му помогне да се изправи. Тежко въздъхна, сетне нерешително приглади косата си. — Далас, сигурно се досещаш защо съм тук.

— Да. Предлагам веднага да започнем.

— Няма да отговаряш на въпросите му, ако не присъстват нашите адвокати — намеси се Рурк. — Ще разговаряме с тях и ще съобщим на детектива кога ще го приемеш.

— Бакстър, ще ни оставиш ли за минута насаме? — попита Ив, без да откъсва поглед от съпруга си.

— Да… разбира се… няма проблем… ще почакам навън.

— Благодаря. — Щом вратата се затвори, тя се обърна към Рурк. — Човекът само си върши работата.

— Той отлично знае, че трябва да присъстват защитниците ти.

Младата жена се намръщи, приближи се до него и взе ръката му.

— Пръстите ти ще се подуят. Бакстър има твърда глава.

— Заслужава си да изтърпя малко болка, щом направих онова, за което мечтаех. Хубавичко щях да го подредя, ако не се беше намесила.

— Добре, че се появих, иначе щеше да се наложи да те освобождавам под гаранция. — Тя внимателно го огледа. Често го беше виждала разгневен и добре познаваше признаците. — Преди по-малко от час ми нареди да престана да хленча, а сега влизам и виждам как нокаутираш човека, който се занимава с разследването. На чия страна си, Рурк?

— Винаги съм на твоя страна, скъпа.

— Но защо преди малко се нахвърли върху мен?

— За да те вбеся. — Поусмихна се и вдигна брадичката й. — Планът ми успя. И твоите пръсти доста са пострадали.

Ив го хвана за ръката.

— Унищожих дроида.

— Знам.

— Докато го удрях, си въобразявах, че удрям теб.

— Знам — повтори той и целуна ръката й. — Ако желаеш да продължиш, сега съм на твое разположение.

— Може би ще се възползвам. — Тя го прегърна и се притисна към него. — Благодаря ти.

— За какво?

— За това, че ме познаваш толкова добре, та да разбереш от какво се нуждая. — Затвори очи и притисна лице към шията му. — А пък аз те познавам достатъчно, за да разбера, че не ти е било лесно.

Рурк отговори на прегръдката й и прошепна:

— Боли ме, когато страдаш.

— Ще преодолея кризата и няма да излъжа очакванията ти… нито моите. Но трябва да си до мен, присъствието ти ми вдъхва сили. — Въздъхна и с нежелание се отдръпна. — Ще повикам Бакстър. Моля те да не го удряш повече.

— А мога ли да наблюдавам, докато го правиш на пух и прах? Знаеш, че това ме възбужда…

— Да видим какво ще се случи.