Нора Робъртс
Заговор в смъртта (2)

Втора глава

Единственото преимущество на храната, която сервираха в закусвалнята на полицейското управление, беше, че временно засищаше глада. Докато ядеше буламача в чинията си, който минаваше за омлет със спанак, Пийбоди съобщаваше данните, които беше открила чрез миникомпютъра си.

— Елън Бауърс. Нямаме инициал за бащиното й име. Завършила е нюйоркския клон на академията през 2046.

— По това време вече учех там — замислено каза Ив. — Предполага се, че е завършила една година преди мен, но изобщо не си я спомням.

— Не мога да проникна в компютъра на академията без специално разрешение.

— Сега това не е най-важното. — Ив намръщено се опита да разреже палачинката си, която беше по-твърда от картон. — Тази жена е в полицията от дванайсет години, а още работи в бригадата за събиране на мъртъвците. Питам се кого ли още е настъпила по мазола.

— През последните две години е била в Сто шейсет и втори участък, а преди това е изкарала още толкова време в Четирийсет и седми, работила е като пътен полицай. Господи, тази жена не се е задържала дълго на една служба. Работила е и в архива на Централното управление, и в Двайсет и осми участък, но никога не е била повишавана.

Ив изсипа върху палачинката половин шише сироп, но след като отново не успя да я нареже, отмести чинията си и отпи от кафето, което прогори стомаха й като киселина.

— Изглежда, че нашата приятелка все не е успявала да си намери мястото в системата… или пък шефовете непрекъснато са я премествали.

— Необходимо е разрешението на командира, за да прегледам документите по прехвърлянията й, както и служебната й характеристика.

Ив обмисли предложението, после поклати глава.

— Не си струва труда, освен това се надявам никога повече да не я видим.

— Научих още, че никога не се е омъжвала. Трийсет и петгодишна е, родителите й живеят в Куинс, има двама братя и една сестра. — Пийбоди изключи компютъра и добави: — Позволете да споделя собственото си мнение — надявам се повече да не се срещаме с нея, защото ви мисли злото.

Ив леко се усмихна.

— Сигурно не й е лесно. Имаш ли представа защо ме мрази?

— Абсолютно никаква — може би ви завижда и копнее да бъде на вашето място… в служебен и личен план. — Пийбоди сви рамене, чувстваше странно безпокойство. — Съветвам ви да бъдете нащрек — тази жена изглежда способна да ви нападне в гръб.

— Съмнявам се, че често ще се срещам с нея… Храни се по-бързо. Иска ми се да разбера дали бездомникът знае нещо.

 

 

Реши да разпита Дългуча в специалното помещение — понякога строгата обстановка развързваше езиците на свидетелите. Когато доведоха бездомника, тя забеляза, че вече е изтрезнял, благодарение на специалните таблетки, но целият трепереше и очите му изплашено се стрелкаха към двете жени и младия полицай.

Беше преминал през дезинфекционната камера и сега от него се носеше цитрусов аромат, който не успяваше да прикрие вонята, лъхаща от него.

Беше типичен алкохолик, чиито пороци бяха унищожили голяма част от мозъчните му клетки.

Ив му подаде чаша с вода — знаеше, че хората ожадняват след престоя в камерата.

— На колко години си, Дългуч?

— Хабер си нямам… може би съм на петдесет.

Изглеждаше като болнав осемдесетгодишен човек, но може би не лъжеше за възрастта си.

— Имаш ли си име?

Човекът сви рамене. Бяха го накарали да хвърли парцаливите си одежди и да облече пижама, която беше сивкава като лицето му.

— Не знам. Викат ми Дългуча.

— Добре. Нали познаваш полицай Трухарт?

— Да! Да! — Внезапно съсухреното му лице се озари от усмивка, невинна като усмивката на дете. — Здрасти! Ти беше оня, дето ми даде няколко кредитни жетона и ми рече да изям поне една чиния супа.

Трухарт се изчерви като рак и неловко запристъпва от крак на крак.

— Навярно вместо супа си купил бутилка с алкохол.

— Хич не знам. — Усмивката му помръкна, когато неспокойните му очи отново се втренчиха в Ив. — Ти пък коя си? Защо съм тук? Не съм направил нищо лошо. Трябва да се върна в къщата си, преди да са ме обрали.

— Ще се погрижим никой да не пипа вещите ти. Казвам се Далас. — Стараеше се да говори тихо и да смекчи изражението си, за да не го изплаши. — Трябва да си поговорим. Гладен ли си?

— Де да знам… Май ми се яде.

— Ще ти донесат топла храна, след като отговориш на въпросите ми. Ще включа записващото устройство, за да не пропуснем важна подробност.

— Не съм направил нищо!

— Разбира се, че не си — отговори тя и нареди на устройството да се включи, после задиктува: — Разпит на свидетеля, известен с прякора Дългуча, относно случай №28913-Х. Разпитът се провежда от лейтенант Ив Далас. Присъстват Дилия Пийбоди и… — Тя въпросително погледна младежа, който побърза да отговори:

— Името ми е Трой.

— … и Трой Трухарт — продължи Ив, като едва сдържаше усмивката си. Сетне отново насочи вниманието си към жалкия бездомник. — Свидетелят не е заподозрян в извършване на престъпление. Високо оценяваме съгласието му да ни сътрудничи… Разбра ли всичко това, Дългуч?

— Да… Какво да разбера?

Тя не се разгневи, но за миг се изплаши, че неприятната Бауърс е имала право, като казваше, че този алкохолик е безполезен свидетел.

— Намираш се в полицията, но не си загазил. Благодаря ти, задето се съгласи да си поговорим… Разбрах, че снощи си преместил „жилището“ си.

Човекът навлажни с език напуканите си устни и отпи от чашата.

— Хич не знам.

— До вчера си живеел точно до Снукс. Познаваш Снукс, нали?

— Може би. — Ръката му затрепери и водата се изплиска върху масата. — Той е оня, дето рисува картините. Дадох му малко хероин, а Снукс ми подари нарисувано дърво. Прави и много красиви цветя.

— Видях ги. Наистина са много красиви. Приятел ли ти беше?

— Да. — Сълзи рукнаха от зачервените му очи. — Може би. Не знам.

— Направили са му нещо лошо. Знаеш ли кой го е сторил?

Бездомникът рязко повдигна едното си рамо и трескаво се заоглежда. Сълзите още се стичаха по страните му, ала погледът му беше на обезумял човек.

— Защо сте ме довели тук? Не обичам да ме затварят. Искам си нещата. Сто на сто ще ми ги задигнат.

— Видя ли кой го е наранил?

— Ще ми дадете ли тези дрехи? — Той наклони глава и заопипва ръкава на пижамата.

— Да, можеш да ги задържиш. — Ив присви очи и подчинявайки се на инстинкта си, реши да блъфира. — Защо не взе и обувките му? Вече е бил мъртъв, а обувките си ги биваше.

— Никога не бих откраднал от Снукс — с достойнство заяви човекът. — Нищо, че беше умрял. Човек не трябва да краде от приятелите си, нали така? Защо мислите, че са му направили това? — Той се приведе, изглеждаше искрено озадачен. — Защо му бяха пробили тая голяма дупка?

— Нямам представа. — Ив също се приведе към него, сякаш водеха задушевен разговор. — И аз си задавам същия въпрос. Може би някой му е имал зъб.

— На Снукс ли? Как не — той на мравката път правеше. Обаче ние сме от хората, дето не си пъхат носа в чуждите работи. Вярно е, че просим, ако скапаните квартални полицаи не се заядат с нас. Нали се сещате, че нямаме специални разрешителни за просия, ама изкарваме по някоя пара, стига ченгетата да не ни попречат. Понякога Снукс успяваше да продаде книжните си цветя, тогава си купуваше пиячка и не пречим на никого. Защо им е притрябвало да му правят такава голяма дупка?

— Защото са били лоши хора. А ти видя ли ги снощи?

— Де да знам. Не знам какво съм видял. Хей, приятел! — Той отново лъчезарно се усмихна на Трухарт. — Ще ми дадеш ли още малко мангизи… да си взема чиния супа.

Младият полицай крадешком погледна към Ив, която кимна.

— Разбира се, Дългуч. Преди да си тръгнеш ще ти дам пари, но първо трябва да си поговориш с лейтенанта.

— Ти харесваше стария Снукс, нали?

— Разбира се. — Трухарт се усмихна и взимайки пример от Ив, също реши да блъфира. — Снукс рисуваше много хубаво. Веднъж ми подари хартиено цвете.

— Подаряваше ги само на хора, които му бяха симпатични. Каза ми, че те харесва, ама не можеше да понася оная жена. Очите й бяха зли. Все ми се струваше, че ще ми избие зъбите, ако й падна в ръцете. — Той закима, сякаш главата му беше на пружина. — А ти защо все ходиш заедно с нея?

— Тя не е тук — меко каза младежът. — Лейтенант Далас говори с теб, а нейните очи не са зли, нали?

Дългуча сбърчи чело и огледа Ив.

— Май не са. Обаче са очи на ченге. На ченге, ченге, ченге. — Той се изкиска, отпи глътка вода и стрелна с очи Пийбоди. — И тази е ченге, ченге, ченге. — Произнасяше думата напевно, сякаш тананикаше.

— Много ми е мъчно за стария Снукс — продължи Трухарт. — Обзалагам се, че би пожелал да разкажеш на лейтенанта какво се е случило, защото двамата бяхте приятели.

Бездомникът се почеса по главата.

— Сигурен ли си?

— Да. Предлагам да й обясниш какво си видял снощи.

— Правичката да си кажа, не знам точно какво стана. — Дългуча сведе глава и леко заудря с юмруци по масата. — Дойдоха едни хора. Друг път не се е случвало да идват хора през нощта. Бяха с голяма черна кола. Много голяма, честна дума… цялата лъщеше в тъмното. Хората не говореха нищо…

Ив направи знак на Трухарт, че тя ще продължи разпита.

— Колко души бяха?

— Двама. Носеха дълги черни палта и маски, та се виждаха само очите им. Викам си: „Хей, да не би да е Халоуин?“. — Дългуча избухна в смях, сетне продължи: — Знам, че не е, обаче тия двамата носеха маски и чанти, като да бяха деца, които обикалят къщите и искат да ги черпят със сладкиши.

— Можеш ли да опишеш чантите им?

— Едната беше голяма, черна и лъскава. А другият човек носеше нещо бяло, в което се плискаше вода, когато той вървеше. Вмъкнаха се право в колибата на Снукс, като че ги беше поканил. После не чух нищо повече, само вятъра. Сигурно съм заспал.

— Онези хора видяха ли те?

— Хабер си нямам. Спомням си, че носеха топли палта и обувки, а колата беше много голяма. Хич не приличаха на хора, дето ще пробият дупка в гърдите на Снукс. — Той се приведе към Ив, грозноватото му лице беше изкривено от мъка, очите му отново се насълзиха. — Ама ако мислите, че са виновни, опитайте се да ги хванете, или помолете този младеж, щото той беше приятел на Снукс.

Бездомникът се разрида, а Ив хвана ръката му, без да се погнуси от гнойните му рани.

— Не плачи. Не си виновен ти за случилото се, а онези хора. Разкажи ми още какво видя.

— Не знам. — От очите му продължаваха да се стичат сълзи. — После май съм заспал, а като се събудих и погледнах навън, колата вече я нямаше. Всъщност се чудя дали изобщо я е имало. Вече се беше съмнало, затуй отидох при Снукс. Рекох си, че сигурно той ще знае дали е идвала голяма и черна кола. Обаче като влязох, веднага видях дупката в гърдите му и кръвта. Устата и очите му бяха отворени. „Майчице — викам си, — тия хора ще направят същото и с мен. По-добре е да се чупя!“ Веднага си вдигнах чукалата, после изкърках каквото беше останало от плячката и пак заспах. Не можех да помогна на стария Снукс.

— Сега му помагаш. — Ив се облегна назад. — Искам да поговорим още малко за двамината с дългите палта и маските.

Разпитва го още час, като упорито го връщаше към темата, когато той се отплесваше и бърбореше за какво ли не. Въпреки че не изкопчи нова информация от него, не мислеше, че си е губила времето. Ако се наложеше отново да говори с бездомника, той вече я познаваше и дори изпитваше симпатия към нея, особено след като му беше поръчала закуска и му бе дала малко пари, които Дългуча безсъмнено щеше да похарчи за алкохол и наркотици.

Според нея мястото му беше в психиатрията или в приют, но този човек никога нямаше да се съгласи да отиде там. Ив отдавна се беше примирила с факта, че не може да спаси всеки пропаднал човек.

— Добре го подхвана, Трухарт — похвали тя младия полицай, който се изчерви до уши. Тя си каза, че наивността му е трогателна, но ще трябва да свикне да контролира емоциите си. В противен случай колегите му щяха да го побъркат от подигравки и може би щяха да го накарат да напусне полицията.

— Благодаря, лейтенант, задето ми позволихте да ви помогна при разпита му.

— Ти го заслужи, защото ни посочи този човек. Предполагам, че не мечтаеш завинаги да останеш „чирак“ в отдела.

Младежът изпъна рамене.

— Искам да стана детектив и се надявам някой ден да заслужа значката.

Ив си помисли, че това е мечтата на всички новаци в полицията, но все пак от това момче можеше да излезе нещо.

— Мисля, че ще успея да помогна за прехвърлянето ти в друг район и под ръководството на друг полицай. Но ще те помоля засега да останеш в този квартал. Имаш набито око и ми се иска да си сътрудничим, докато приключа разследването на този случай.

Трухарт изумено се облещи — не можеше да повярва на късмета си.

— Ще бъда на ваше разположение, лейтенант.

— Добре. Но знай, че Бауърс няма да се примири и ще направи черен живота ти.

— Вече го е направила — кисело се усмихна той.

Сега беше моментът да го разпита и да научи повече подробности за жената, която го обучаваше. Ала Ив не се възползва — не й се искаше да го постави в неловко положение.

— Разбрахме се. Върни се в участъка и напиши рапорта си. Ако се натъкнеш на нещо, което би могло да е свързано с убийството, обади се на мен или на Пийбоди.

Тя тръгна към канцеларията си, като не пропусна да нареди на сътрудничката си да направи копие на диска със записа на разпита.

— Искам и списъка на наркопласьорите в този квартал. Не бива напълно да се изключва възможността, че убийството е извършено заради дрога. Едва ли някой пласьор ще умъртвява клиентите си, като оперативно отстранява жизненоважните им органи, но съм се сблъсквала и с по-странни случаи. Трябва да проверим и всички секти — продължи тя, докато Пийбоди записваше нарежданията й в електронния си бележник. — Мисля, че убийството не е тяхно дело, но не бива да изключваме подобна възможност.

— Няма да е зле да се обадя на Изида — предложи Пийбоди, спомняйки си за гадателката, с която се бяха запознали при разследването на друг случай. — Може би ще ни осведоми дали привържениците на черната магия имат ритуали, изискващи изтръгването на човешки органи.

Двете стъпиха на ескалатора.

— Да, непременно се свържи с нея. Искам да елиминираме поне една от възможностите. — Ив разсеяно се загледа в изцяло остъклените асансьори, с които полицаи, чиновници и граждани се придвижваха до различните нива на сградата и които тя никога не използваше. Откъм улицата се разнесе вой на сирена, две полицейски коли профучаха към западната част на града, промъквайки се между огромен автобус, облепен с реклама, и трамвай.

В сградата сякаш ритмично пулсираше сърце. Чуваха се гласове, забързани стъпки, всеки служител беше зает с работата си. Този ритъм беше добре познат на Ив, бе част от живота й. Погледна часовника си и видя, че е само девет. Беше на крак вече четири часа, а денят едва сега започваше.

— Надявам се и да установим истинската самоличност на жертвата — продължи тя, когато слязоха от ескалатора. — Имаме отпечатъците му и ДНК пробите. Ако Морис е започнал аутопсията, ще научим приблизителната възраст на мъртвеца.

— Веднага ще се заема със задачите. — Пийбоди зави наляво и се запъти към общото помещение, а Ив влезе в малката си канцелария. Единственият прозорец беше тесен и през него почти не проникваше светлина, но за сметка на това шумът от въздушния трафик беше оглушителен. Ала автоготвачът работеше и беше зареден с великолепното кафе, което Рурк доставяше бог знае откъде.

Младата жена си поръча голяма чаша и доволно въздъхна, като отпи първата глътка. Настани се зад бюрото си и включи видеотелефона, за да се свърже с Морис.

— Знам, че в момента прави аутопсия — заяви тя на помощника на патолога. — Трябва да му съобщя важна информация за мъртвеца. Незабавно ме свържете с него.

Облегна се на стола, отново отпи от ароматното кафе, забарабани с пръсти по чашата и зачака.

— Здравей, Далас. — Лицето на Морис се появи на екрана. — Знаеш, че мразя да ме прекъсват, докато бърникам в черепа на някой мъртвец.

— Открихме свидетел, който твърди, че е видял двама души по времето, когато е било извършено престъплението. Пристигнали са с голяма лъскава кола, обувките им били хубави и нови. Единият носел кожена чанта, другият бяла, в която сякаш се плискала вода — цитирам думите на свидетеля. Описанието говори ли ти нещо?

— По-скоро ми „нашепва“ — отговори Морис и се намръщи. — Свидетелят видял ли е какво се е случило?

— Не. Той е алкохолик и твърди, че е спал почти през цялото време. Когато се събудил, онези двамата вече ги нямало. Мисля, че знам каква е била странната бяла чанта.

— Аз също се досещам — контейнер за пренасяне на органи. Операцията е извършена от първокласен хирург, Далас. Получих резултатите от кръвната проба. Старецът е бил упоен и не е усетил нищо. Но като гледам увеличения му черен дроб, болните му бъбреци и белите му дробове, които приличат на въглищна мина, предполагам, че сърцето му също не е било в добро състояние. Този човек никога не е бил ваксиниран против рак, нито е ходил на редовни медицински прегледи. Почти няма болест, от която да не е страдал. Сигурен съм, че най-много след шест месеца е щял да хвърли топа.

— Излиза, че са „откраднали“ сърце на болен човек — замислено изрече Ив. — Може би ще се опитат да го пласират като здраво.

— Ако е в състоянието на останалите му органи, дори първокурсник, следващ медицина, ще забележи разликата.

— Очевидно са имали някаква цел; иначе нямаше да си направят толкова труд само за да убият някакъв бездомник.

Ив се замисли. Може би старецът беше жертва на отмъщение, на привържениците на някаква секта, на търговци на човешки органи, или на извратени типове, които се забавляват като убиват.

— Преди малко спомена, че операцията е била извършена от първокласен специалист. Имаш ли представа кои са най-способните хирурзи в този град?

— Лично аз се занимавам само с мъртъвци — поусмихна се Морис. — Не се движа в средите на колегите си, които лекуват живите. Все пак знам, че най-добрата частна болница в Ню Йорк е Медицинският център „Дрейк“. Ако бях на твое място, бих започнал оттам.

— Благодаря ти. Дано по-скоро приключиш аутопсията — окончателните резултати са ми крайно необходими.

— В такъв случай престани да ме пришпорваш и ме остави да работя спокойно.

Ив се обърна към компютъра си и присви очи. От него се разнасяше подозрително бръмчене, заради което вече два пъти беше викала онези некадърници от отдела за поддръжка. Приведе се към екрана и се сопна:

— Хайде, боклук такъв, потърси информация за Медицинския център „Дрейк“.

Работя…

Компютърът изхълца, нададе вой, а мониторът се обагри в яркочервено, което заслепи Ив.

— По дяволите, прехвърли на синия екран!

Поради повреда синият екран е неизползваем. Да продължа ли търсенето?

— Ненавиждам те?! — възкликна Ив, но нямаше друг изход. — Продължавай!

Търся… Медицинският център „Дрейк“, намиращ се на Второ авеню в Ню Йорк, е основан през 2023 година и е наречен на името на Уолтър С. Дрейк — откривателят на противораковата ваксина. Заведението е частно и се състои от болница, няколко клиники, учебно-методичен център и изследователски лаборатории. Американската асоциация на медиците го е включила в списъка на първокласните болници. Желаете ли списък на членовете на директорския съвет?

— Да, искам да ги видя на екрана, но направи и разпечатка.

Работя… Има повреда.

Странният звук се усили и изображението се размаза.

Моля повторете командата.

— Ще изям вместо обяд онези некадърни техници! — възкликна Ив.

Командата ви е неразбираема. Искате ли да си поръчате обяд?

— Не, за бога! Трябва ми списък на членовете на директорския съвет на Медицинския център „Дрейк“.

Работя… Членове на съвета на директорите: Колин Кагни, Лусил Мендес, Тая Уо, Майкъл Уейвърли, Шарлот Майра…

— Доктор Майра! — доволно възкликна Ив. Психиатърката беше една от най-известните специалистки по съставяне на профили на престъпниците и служителите от отдела често прибягваха до услугите й. Тя беше и много добра приятелка на Ив.

Младата жена забарабани с пръсти по бюрото си, докато слушаше имената на директорите на учебния център. Някои й бяха познати, но остана като поразена от гръм, когато компютърът заизрежда директорите на Медицинския център.

Шарлот Земуей, Рурк…

— Почакай! — Тя стисна юмруци. — Ах, този Рурк! Защо трябва да си пъха носа във всичко?

Не разбирам въпроса. Перифразирайте го.

— Млъкни! — Ив притисна очите си и въздъхна. — Продължавай — нареди на компютъра, въпреки че още не можеше да се окопити от изненадата. — Направи разпечатка, после се изключи.

Повреда. В момента не съм в състояние да изпълнявам сложни команди.

Искаше й се да изкрещи, но се сдържа.

Цели двайсет минути чака компютърът да открие информацията, после прекоси общото помещение и се отправи към малките „клетки“, които се полагаха на помощниците на детективите.

— Пийбоди, налага ми се да изляза.

— Искате ли да прехвърля досега получената информация на джобния ми компютър?

— Не, остани тук и довърши проучванията. Ще отсъствам само един-два часа. Когато приключиш, искам да намериш чук.

Пийбоди, която беше извадила електронния си бележник, за да запише нарежданията на началничката си, смаяно я изгледа.

— Добре ли чух, лейтенант?

— Да, намери някой по-голям и тежък чук, отиди в канцеларията ми и разбий онова жалко творение на техническата мисъл, наречено „компютър“.

— О… — Пийбоди се изкашля, опитвайки да не се изкиска, защото знаеше как ще реагира Ив. — Позволете да ви предложа алтернативно решение на проблема, лейтенант — да повикам техниците.

— Както искаш. Но ги предупреди, че при първа възможност ще се върна и ще ги избия до един. Да, ще извърша масово убийство. Сетне ще тъпча труповете и ще пея от щастие. Сигурна съм, че съдебните заседатели ще ме обявят за невинна.

Пийбоди едва сдържа усмивката си, като си представи как лейтенант Далас пее и танцува върху труповете.

— Ще уведомя техниците, че сте недоволни от работата им.

— Направи го, но не вярвам, че ще се трогнат. — Ив облече якето си и побърза да излезе.

По-логично беше първо да се свърже с доктор Майра. Психиатърката, която имаше богат опит с престъпниците, щеше да й бъде неоценим помощник при разкриването на това престъпление. Но вместо към медицинския център, Ив насочи колата към небостъргача, напомнящ сребристо копие, откъдето Рурк управляваше своята империя.

Той притежаваше разкошни сгради в още много градове по земното кълбо и на други планети. Бизнесът му обхващаше най-различни дейности, които му носеха огромни печалби. Навремето беше участвал в доста съмнителни предприятия, но след брака си с Ив беше преустановил тъмните сделки, за да не я злепостави.

Съвсем логично бе името му често да се появява, когато тя разследваше някой случай, но всеки път Ив оставаше неприятно изненадана.

Вкара колата в клетката, която беше запазена за нея в огромния гараж, построен на много нива. Преди по-малко от година, когато за първи път беше дошла тук, не беше подозирала, че ще има най-различни привилегии, една от които беше използването на асансьора, обслужващ само Рурк. Тогава беше влязла в огромното, украсено с цветя фоайе, където бяха инсталирани електронна карта на света и многобройни монитори, а един служител я беше придружил до кабинета на Рурк.

Тогава беше дошла да го разпита във връзка с кърваво убийство.

Сега, щом слезе от колата, компютърът я поздрави с „Добре дошла, госпожо Рурк“, пожела й приятен ден и я осведоми, че ще съобщят на съпруга й за посещението й.

Ив се качи в асансьора и пъхна ръце в джобовете си. Навярно Рурк отново водеше сложни преговори за купуването на някоя планета или на обедняла държава. Налагаше се той да отложи спечелването на нови милиони долари, за да отговори на въпросите й.

Вратите на асансьора безшумно се отвориха. Секретарката на Рурк посрещна Ив с любезна усмивка. Както винаги тя беше елегантно облечена, а снежнобялата й коса — фризирана.

— Лейтенант, радвам се да ви видя. Съпругът ви има заседание. Помоли да почакате няколко минути в кабинета му.

— Добре.

— Да ви приготвя ли кафе? — Тя поведе Ив по остъкления коридор, откъдето се виждаха върховете на съседните небостъргачи. — Ако разполагате с време, ще се постарая да отложа следващата среща на Рурк, за да обядвате заедно.

Младата жена винаги се чувстваше неудобно от вниманието на секретарката — още не беше свикнала с мисълта, че е съпруга на един от най-богатите хора на земята.

— Не, ще остана съвсем малко. Благодаря ви. — Тя облекчено въздъхна, когато влезе в кабинета на Рурк.

— Повикайте ме, ако желаете нещо. — Секретарката дискретно се оттегли.

Кабинетът беше огромен, тъй като Рурк имаше слабост към просторните помещения. От многобройните прозорци с тъмни стъкла се разкриваше зашеметяваща гледка към града. Ив страдаше от аерофобия, затова не се доближи до прозореца, а закрачи напред-назад; краката й потъваха в разкошния килим.

Всички произведения на изкуството в този кабинет бяха уникати. Елегантните и удобни мебели бяха тапицирани с материи в яркосини и зелени тонове. Огромното абаносово бюро сякаш подсказваше характера на човека, който го използваше и който не само беше сред най-могъщите хора в света, а бе образец на елегантност и експедитивност.

Когато след десетина минути Рурк влезе в кабинета, Ив си помисли, че нито един от комплиментите по негов адрес не е преувеличен.

Въпреки че вече бяха женени, дъхът й спираше всеки път, когато погледнеше лицето му, като че изваяно от ренесансов скулптор, невероятно сините му очи и устните му, които бяха създадени да целуват. Черната му коса стигаше почти до раменете и му придаваше вид на безмилостен пират.

Ив знаеше, че под елегантния му черен костюм се крие стройно, мускулесто тяло.

— Лейтенант, не мога да ти опиша какво удоволствие ми доставя неочакваното ти посещение — промълви той с пресилен ирландски акцент, който галеше ухото.

Тя несъзнателно се намръщи, както правеше винаги, когато се окажеше сломена от фаталния му чар и страстта си към него.

— Посещението ми не е случайно — трябва да поговорим.

— За какво? — Той въпросително повдигна вежди и се приближи до нея.

— За едно убийство.

— Нима? — Рурк я притегли към себе си и страстно я целуна. — Арестуван ли съм?

— Името ти се появи, докато събирахме информация, свързана с престъплението. Не знаех, че си член на Съвета на директорите на Медицинския център „Дрейк“.

— Разбира се — та нали съм сред най-видните граждани на Ню Йорк. Откакто съм женен за ченге, станах много примерен. — Сложи ръце на раменете й и добави: — Член съм на още много директорски бордове и комитети. Кой е убитият?

— Бездомник на име Снукс.

— Не съм имал удоволствието да го познавам. Седни и ми обясни каква е връзката между извършеното престъпление и моето участие в борда на „Дрейк“.

— Може би няма никаква връзка, но все отнякъде трябва да започна. — Тя продължи да крачи из кабинета — не я сдържаше на едно място.

Рурк я наблюдаваше — струваше му се, че неизчерпаемата й енергия сякаш струи от нея. Отлично я познаваше и разбираше, че всичките й усилия са насочени към търсене на възмездие за убитите.

Тази нейна черта непрекъснато го изумяваше.

— Сърцето на жертвата е извадено оперативно — обясни Ив. — Съдебният лекар твърди, че само отличен хирург може да извърши подобна операция, а Медицинският център „Дрейк“ се слави с добрите си специалисти.

— Правилно си се насочила — това е най-добрата болница в града и може би по цялото източно крайбрежие. — Той се облегна на бюрото и се замисли. — Казваш, че сърцето му е било извадено…

— Да. Най-странното е, че този човек е бил алкохолик и наркоман, тялото му е било изтощено. Морис заяви, че сърцето му е било негодно за присаждане и че му давал най-много още шест месеца живот. — Ив престана да се разхожда, застана пред Рурк и пъхна ръце в джобовете си.

— Какво знаеш за незаконната търговия с човешки органи?

— Никога не съм се занимавал с подобно нещо, дори по времето, когато не бях толкова… примерен — поусмихна се той. — Тази търговия процъфтяваше преди трийсет години, но вече е в застой, тъй като изкуствените органи и тези, получавани от жертвите при нещастни случаи, напълно задоволяват потребностите.

— Все пак искам да знам колко струва човешко сърце на черния пазар.

— Нямам представа. — Той иронично повдигна вежди и по красивите му устни заигра усмивка. — Но ако искаш, ще попитам.

— Не, сама ще разбера как стоят нещата. — Младата жена отново се заразхожда из просторното помещение. — Каква длъжност заемаш в този борд?

— Съветник съм. Към моя изследователски институт има клон за проучвания в областта на медицината. Подписали сме договор с центъра „Дрейк“ за доставка не само на необходимото медицинско оборудване, но и на апарати и компютри. — Той отново се усмихна. — Рационализаторският отдел в „Дрейк“ се занимава предимно с фармацевтика, протези, химикали. И в моята компания, и в центъра се изработват изкуствени органи.

— Искаш да кажеш, че „произвеждате“ човешки сърца.

— Да, макар да развиваме и други дейности. Но никога не боравим с истински органи.

— Кой е най-добрият хирург в „Дрейк“?

— Колин, той е и главният лекар. Спомняш ли си, веднъж те запознах с него.

Тя измърмори нещо под носа си. Нима можеше да запомни всички хора, с които се беше запознавала на приеми и благотворителни балове, където присъстваше много често, откакто се бе омъжила за Рурк.

— Питам се дали този доктор извършва… домакински прегледи.

— Наричат се „домашни прегледи“ — с усмивка я поправи Рурк. — Честно казано, не мога да си представя уважаваният Кагни да извършва незаконна операция в бърлогата на някакъв бездомник.

— Ще преценя що за човек е, когато повторно се срещна с него. — Тя тежко въздъхна и машинално разроши късата си коса. — Извинявай, че прекъснах работата ти.

— Напротив, радвам се, че дойде. — Рурк се приближи до нея и нежно докосна устните й. — Хайде да обядваме заедно.

— Не мога. Имам много работа… — промърмори тя. Докосването му мигом беше възпламенило страстта й към него. — Кажи какво се готвиш да купиш днес?

— Австралия. — Той се изсмя, като забеляза изумлението й. — Е, само една малка част, разбира се. — Реакцията на Ив му се стори толкова забавна, че привлече към себе си младата жена и впи устни в нейните. — Обожавам те, скъпа!

— Добре… радвам се… — измънка тя. Още не можеше да свикне с обясненията му в любов, да повярва, че са искрени. — Време е да тръгвам.

— Интересуват ли те подробности за изследванията на органи, които се провеждат в „Дрейк“?

— Сама ще науча каквото ми е необходимо. Ще ти бъда безкрайно признателна, ако не се замесваш в това разследване. По-добре купи останалата част от Австралия. Довиждане, ще се видим у дома.

— Лейтенант, почакай. — Той се обърна, отвори едно чекмедже на бюрото си и й подхвърли шоколадче. — Сигурен съм, че няма да обядваш, но хапни поне това.

Ив се усмихна и пъхна шоколадчето в джоба си.

— Много си мил, благодаря.

Когато съпругата му си отиде, Рурк погледна часовника си. Разполагаше с двайсет минути до началото на следващото съвещание — достатъчно време за онова, което искаше да направи.

Поусмихна се, като си представи реакцията на Ив, седна пред компютъра и поиска пълна информация за центъра „Дрейк“.