Алън Фолсъм
Денят след утре (95)

95.

Маквей, Нобъл и Озбърн изчакаха Гравениц да подпише Haftbefehl^[1] за Ервин Шол и да я връчи на Ремер. След това благодариха на съдията, сбогуваха се с Хониг и слязоха в гаража с личния асансьор на Гравениц.

Всички, включително Озбърн, разбираха, че стъпват по тънък лед. Както бе изтъкнал Хониг, заповедта в джоба на Маквей беше почти безполезна. Разбира се, нищо не им пречеше да почукат на вратата на Шол и да заявят: „Добър вечер, сър, ние сме от полицията и носим заповед за арест по следните причини…“ Най-вероятно Шол щеше да попадне зад решетките като всеки обикновен гражданин, но само след час щеше да налети цял орляк гръмогласни адвокати и в крайна сметка арестуваният щеше победоносно да излезе, без да е казал и дума.

През следващите седмици щяха да завалят заявления, подписани от Шол и десетки високопоставени лица, гарантиращи за него; клетвени декларации, че изобщо не е замесен, не е познавал, не е имал работа или основания за работа с бащата на Озбърн и който и да било от убитите; доказателства, че не е чувал, познавал или търсил по какъвто и да било повод човек на име Албърт Мериман; свидетелски показания, че през въпросните дни е бил другаде и не е припарвал до имението си в Лонг Айланд; категорични твърдения, че изобщо не е чувал за бивш агент от Щази на име Бернхард Офен и че по време на парижките събития се е намирал в Съединените щати. Всички тия клетвени декларации, скрепени с най-авторитетни подписи, щяха да гарантират пълната невинност на Шол. И тъй като липсваха конкретни доказателства, обвинението щеше да отпадне.

А после, след година или две, когато времето постепенно прикрие името на Шол и целият епизод бъде почти забравен, щеше да дойде ред на хладнокръвното, обмислено отмъщение, за което предупреждаваше Хониг. Маквей, Нобъл, Ремер и Озбърн щяха да видят как животът им се превръща в руини. Приятели, колеги и съвсем непознати хора щяха да ги обвинят в кражби, корупция, сексуални извращения, злоупотреби със служебното положение и още по-страшни неща. Семействата им щяха да станат за присмех, имената им нямаше да слизат от вестникарските страници, докато не бъдат напълно съсипани. В сравнение с тях Хъмпти-Дъмпти би изглеждал същинска гранитна канара, изсечена навеки между другите величави ликове върху скалите на Маунт Ръшмор.

Сред скърцане на гуми Ремер изкара мерцедеса от гаража и потегли по Харденбергщрасе, следван от колата на охраната.

Пет минути по-късно минаха край двайсет и двата етажа от стъкло и стомана на Европейския център и като свърнаха по близката уличка, слязоха в нов гараж.

— Auf Wiedersehen. Danke^[2] — каза Ремер по радиостанцията.

— Auf bald.^[3]

Колата на охраната ускори ход и изчезна зад ъгъла.

— Доколкото разбирам, смятате, че сме в безопасност — подхвърли Нобъл, докато Ремер паркираше мерцедеса срещу входа.

— Съвършено правилно.

Ремер излезе от навън, пресегна се за автомата и го заключи в багажника. После запали цигара и ги поведе надолу към дебела стоманена врата. Отвъд нея започваше дълъг коридор, изпълнен с кабели и водопроводни тръби, който минаваше под улицата и стигаше до подземията на Европейския център.

— Знаем ли къде е Шол? — прокънтя под бетонния свод гласът на Маквей.

— Гранд хотел „Берлин“. На Фридрихщрасе, срещу Зоологическата градина. Оттук е доста път за престарял джентълмен като теб.

Ремер се ухили на Маквей и отвори огнеупорната врата в дъното на коридора. Загаси цигарата си в стенния пепелник, спря пред служебния асансьор и натисна бутона. Вратата веднага се отвори и четиримата влязоха. Ремер натисна копчето за шести етаж, вратата се затвори и кабината пое нагоре. Едва сега Озбърн забеляза, че Ремер през цялото време е стискал пистолет.

Гледайки тримата си безмълвни спътници под бледата светлина в кабината, той изведнъж се почувства излишен като пети човек в компания за бридж или неканен гост на сватбата на бившата си съпруга. Тия хора бяха професионални полицаи, ветерани, чиито съдби се преплитаха като мускули и кости. Заповедта в джоба на Маквей беше издадена от най-влиятелния криминален съдия в Германия, а човекът, срещу когото се изправяха, беше фигура от световна величина и разполагаше със собствена армия. Маквей му бе казал, че идва в Берлин, за да даде показания. Сега това бе сторено и тримата повече не се нуждаеха от него. Би било наивно да вярва, че Маквей ще изпълни обещанието да го допусне до разговора си с Шол. Изведнъж стомахът му се сви на топка. Маквей не даваше пукната пара за личната война на Озбърн. Имаше свои планове и не възнамеряваше да ги споделя с когото и да било.

Маквей забеляза погледа му.

— Какво има?

— Просто си мислех — тихо каза Озбърн.

— Не прекалявайте — посъветва го Маквей без усмивка.

Асансьорът спря. Вратата се отвори и Ремер излезе пръв. Огледа се, после ги поведе по коридор, застлан с дебела пътека. Намираха се в хотел. Хотел „Палас“ — Озбърн забеляза името на една брошура върху масичката, край която минаха.

Пред стая 6132 Ремер спря и почука на вратата. Широкоплещест цивилен полицай ги въведе в голям апартамент с две съседни спални. Отвъд прозорците се зеленееше паркът на Зоологическата градина, а отстрани имаше фасада, вероятно по-ново крило на хотела.

Ремер прибра пистолета под сакото си и размени няколко думи с полицая, който ги бе посрещнал. Маквей мина по коридора да огледа втората спалня. След малко се върна. Нобъл не бе очарован от близостта на новото крило, откъдето, макар и под ъгъл, можеха да ги наблюдават. Когато изказа съмненията си, Маквей го подкрепи.

Едрият полицай разпери ръце и обясни със силен немски акцент, че в момента било почти невъзможно да се намери свободна стая, камо ли апартамент. Берлин просто кипял от търговски изложби и международни конгреси. Даже федералната полиция не разполагала с кой знае какъв избор, след като стаите се резервирали три месеца предварително.

— Манфред, в такъв случай ние сме просто щастливци — възкликна Маквей.

Ремер кимна, после каза нещо на немски и полицаят излезе. Ремер заключи вратата след него.

— Двамата с теб ще се разположим тук — реши Маквей. — Нобъл и Озбърн ще вземат другата спалня. — Той пристъпи към прозореца, дръпна ефирната завеса и огледа движението по Курфюрстендам, после се взря в тъмните корони на отсрещния парк. — Телефоните обезопасени ли са?

— Две линии.

Ремер запали цигара и свали коженото сако, разкривайки масивен гръден кош и старомоден кобур под мишницата, от който стърчеше — Озбърн едва сега забеляза размерите — грамаден автоматичен пистолет.

Маквей също свали сакото си и погледна Нобъл.

— Провери положението с Лебрюн, ако обичаш. Разбери дали вече знаят кой е убиецът. Как е влязъл? Какво ново около Каду? Знае ли някой къде се укрива? Трябва да разберем дали е бил там случайно или по план. — Той закачи сакото в гардероба и се обърна към Озбърн. — Настанявайте се. Доста ще повисим тук.

И той мина в банята да се измие. Когато излезе с кърпа в ръцете, вече имаше нова задача за Ремер.

— Оная история в Шарлотенбург утре вечер. Дай да разберем какво представлява и кой ще присъства. Вярвам, че твоите хора в Бад Годесбург ще ни направят тази услуга.

Озбърн мина в другата спалня и се огледа. Отчаяно се бореше да овладее пристъпа на безумие в душата си. Две легла с масленозелени покривала. Малка масичка между тях. Две нощни шкафчета. Телевизор. Прозорец с изглед към парка. Отделна баня. Знаеше, че мозъкът на Маквей разиграва безумно рискован план като генерал с мизерен коз в ръкава, който праща малоброен отряд срещу кралската армия и се мъчи по всички възможни начини да обърне хода на битката. В тия мисли нямаше място за него. Затова двамата с Нобъл бяха настанени отделно — Маквей не искаше да остава насаме с въпросите на Озбърн. Иначе би изпаднал в твърде неудобно положение, ако му се наложеше да обяснява защо няма да вземе Озбърн на срещата с Шол. Хитро измислено. Да протака. Да отлага до последния момент. И да подхвърли от прага: „Съжалявам, това е работа за полицаи“. А после да го повери на германските полицаи в коридора.