Алън Фолсъм
Денят след утре (111)

111.

Час и половина по-късно, в 15:55, Озбърн стоеше до прозореца в една голяма стая на старинния хотел „Майнеке“ и гледаше навън към града. Както всички останали, опитваше да прогони ужаса от преживяното и да мисли за предстоящата задача. Трябваше да се съсредоточат върху Шол. Нищо друго нямаше значение. Но въпреки това мислите продължаваха да го мъчат.

Коя бе тази Каролин Хенигер, та да извършат такова нещо с нея и сина й? Дали убиецът подозираше, че е казала нещо на полицията тази сутрин? И ако да, какво толкова е знаела? А имаше още един недоизказан въпрос, който бе забелязал в очите на Маквей: щяха ли да са живи Каролин Хенигер и нейният син, ако не беше днешното посещение? Знаеше, че товарът е негов — бе причинил гибелта на още двама души. Но сега не биваше да мисли за това.

Мина в банята и се наплиска със студена вода. Цялата операция беше прехвърлена в „Майнеке“, тъй като в новото крило на „Палас“ бяха открили труп в една стая с пряка видимост към техния апартамент. Със случая се занимаваше специално пристигнал екип от Бад Годесбург.

Избраха „Майнеке“ защото нямаше пристройки и цялата сграда се обслужваше от един-единствен престарял асансьор. Не само враг, но дори и приятел би минал доста трудно през полицаите във фоайето, а след това би трябвало да се справи с Литбарски и Шнайдер, които дежуреха до вратата на асансьора. Така осигурени, Маквей и останалите можеха изцяло да се посветят на едно внезапно усложнение.

Каду.

Изневиделица той бе предал чрез Лондон вест до Нобъл, че се намира — поразително съвпадение! — в Берлин. Животът му бил под заплаха и трябвало непременно да разговаря с Нобъл или Маквей. Щял да се обади след час.

Маквей още си блъскаше главата над това обаждане. Докато вадеше от джоба си найлоново пликче с фъстъци и лешници, зърна неодобрителния поглед на Озбърн.

— Знам, знам. Много мазнини, много сол. Добре де, няма да ги ям. — Маквей внимателно подбра най-големия лешник, лапна го и продължи да говори с пълна уста. — Ако Каду не лъже и „групата“ се е заела с него, значи животът му наистина е под заплаха. Ако лъже, вероятно работи за тях. В такъв случай знае, че сме в Берлин. Работата му ще е да ни забаламоса да отидем на някое място, където…

На вратата се почука и Маквей млъкна насред изречението. Ремер стана, измъкна пистолета изпод сакото си и пристъпи към вратата.

— Ja?

— Шнайдер.

Ремер отвори и Шнайдер влезе в стаята, следван от красива брюнетка на средна възраст. Жената беше висока и пищна. Бледо червило подчертаваше пухкавите й устни, разтеглени във весела усмивка. Под мишница носеше голям плик.

— Това е лейтенант Кирш от службата за компютърна обработка на изображения — обясни Шнайдер.

Жената кимна на Ремер и заговори на английски:

— Радвам се, че мога да ви съобщя кой е човекът от резиденцията. Нарича се Паскал Фон Холден и отговаря за сигурността на всички делови операции на Шол в Европа. В момента събираме данни за него.

Тя отвори плика и извади две големи гланцови фотографии, направени от видеозаписа. На първата Фон Холден излизаше от колата. Снимката беше едрозърнеста, но все пак лицето му се различаваше ясно. Втората фотография се оказа по-мъглява. Млада тъмнокоса жена стоеше до прозореца и гледаше надолу.

— С жената беше доста по-трудно, но малко преди да потегля насам, получихме потвърждение от ФБР — продължи лейтенант Кирш. — Тя е американка. Името й е Джоана Марш, дипломирана рехабилитаторка от Таос, Ню Мексико.

— Елементарна полицейска работа, а, Маквей? — възхитено намигна Нобъл.

— Късмет — усмихна се Маквей.

От БКА бяха изпратили снимките по факс до полицейските управления в Берлин и Цюрих, а Маквей настоя да включат в издирването и Фред Ханли от бюрото на ФБР в Лос Анджелис. Догадката му беше твърде несигурна, но предполагаше, че ако Либаргер наистина е в резиденцията на Хауптщрасе, то вероятно ще го придружава и неговата рехабилитаторка. А сега спокойно можеше да направи обратния извод — щом тя беше там, значи и Либаргер трябваше да е нейде наблизо.

— Danke — каза Ремер и Шнайдер изведе посетителката.

Парното отопление се включи с глухо бучене. Маквей огледа внимателно двете снимки, после ги подаде на Нобъл и пристъпи към прозореца. Опитваше да се постави на мястото на Джоана Марш. За какво бе мислила, гледайки през онзи прозорец? Доколко бе в течение на събитията? И какво можеха да научат, ако успееха да се доберат до нея?

Споделяше мнението на Озбърн, че Либаргер е ключът към загадката. Но ситуацията беше поразително нелепа — от един-единствен видеозапис бяха успели да осигурят снимка на рехабилитаторката и да я идентифицират с помощта на сътрудници от другия край на света, а за самия Либаргер разполагаха само с една стара паспортна фотография, изровена от архивите на Бад Годесбург. И нищо повече. Никаква друга снимка. Което беше чисто безумие. Снимката на една толкова важна личност би трябвало да е отпечатана поне веднъж. В списание, във вестник, или поне в специализиран икономически бюлетин. Но не беше. Сякаш колкото повече търсеха, толкова по-неуловим ставаше този човек. Отпечатъци от пръстите му биха били истински небесен дар — ако не за друго, то поне за да проучат в архивите и най-вероятно пак да стигнат до задънена улица. Очевидно Елтон Либаргер беше най-потайният, най-добре охраняваният човек в целия цивилизован свят.

Маквей погледна часовника си. Беше 16:27.

До срещата с Шол оставаше едва половин час. Единствената им надежда беше Залетл, с когото Маквей отчаяно искаше да разговаря преди решителния момент. Може би днес бяха пропуснали шанса да го открият чрез Каролин Хенигер. Кой знае… Така или иначе, само Залетл би могъл да им даде сведения за Либаргер. А имаше вероятност и да е свързан с обезглавените трупове. Но ако в близките минути не настъпеше драматичен обрат, подобен разговор щеше да остане само мечта и трябваше да разчитат на онова, което вече знаеха. А то бе отчайващо малко.

Внезапно му хрумна да позвъни на Джоана Марш и да се опита да изкопчи нещо от нея, преди тя или някой друг да прекъсне връзката. Струваше си да опита. В сегашното положение нито един шанс не беше за подценяване. Канеше се да поиска от Ремер телефонния номер на резиденцията, когато един от двата обезопасени телефона иззвъня. Ремер се озърна към Маквей и вдигна слушалката.

— Имаме връзка с Каду. Прехвърлят ни го от службата на Нобъл в Лондон.

Маквей грабна слушалката, кимна на Нобъл да поеме другата и като прикри микрофона с длан, прошепна на Ремер:

— Засечете го.

Ремер кимна и мина на друг телефон в спалнята.

— Каду, обажда се Маквей. Нобъл също слуша. Къде се намирате?

— Телефонна кабина в малко магазинче. Северната част на града. — Каду не знаеше добре английски и подбираше думите с труд. Изглеждаше изплашен и говореше съвсем тихо, почти шепнешком. — Клас и Халдер са вражески агенти в Интерпол. Те организираха убийствата на Мериман, Лебрюн и брат му.

— Каду, за кого работите?

— Аз… не мога да ви кажа.

— Какво означава това, по дяволите? Не знаете ли?

— Маквей, моля ви, разберете… много ми е трудно…

— Добре. Карайте по-спокойно.

— Те… Клас и Халдер… ме принудиха да участвам в убийството на Лебрюн. Разполагаха с компрометиращи сведения за семейството ми. Доведоха ме в Берлин, защото знаят, че сте тук. Искаха с моя помощ да ви организират засада. Веднъж им помогнах, но разбрах, че няма спасение. Казах им… че излизам от играта…

— Каду — запита Маквей с внезапно съчувствие, — знаят ли къде сте?

— Може би, но не вярвам. Поне засега. Те имат очи навсякъде. Затова разбраха, че Лебрюн е в Лондон. Моля ви, изслушайте ме. — Гласът на Каду стана настоятелен. — Знам, че тази вечер преди приема в Шарлотенбург имате среща с Ервин Шол. Трябва да разговарям с вас. Разполагам с информация, която ще ви потрябва. Става дума за човек на име Либаргер и неговата връзка с обезглавените трупове.

Маквей и Нобъл се спогледаха с изненада.

— Каду, кажете каква е тази връзка.

— Опасно е, не бива повече да стоя тук.

— Каду, говори Нобъл. Свързан ли е доктор Залетл с обезглавяването?

— Отседнал съм в хотел „Борггреве“. Борггревещрасе 17, стая 412, най-горният етаж в дъното. Трябва да свършваме. Ще ви чакам.

Нобъл остави слушалката и погледна Маквей.

— Е, светлина ли виждаме в края на тунела, или връхлитащ влак?

— Нямам представа — сви рамене Маквей. — Поне част от това, което ни каза, беше истина.

Ремер излезе от спалнята.

— Обаждал се е от магазин за хранителни стоки в квартал Шонхолц. Изпратихме хора да проверят.

Маквей сложи ръце на кръста си и погледна настрани.

— Добре де, значи и това е било вярно.

— Страхуваш се от засада — каза Ремер.

— Да, страхувам се от засада. Но много повече ме тревожи това, че не разполагаме с никакво обвинение срещу Шол, освен показанията на Озбърн.

— Искаш да кажеш, че Каду може да запълни празнините — тихо подхвърли Нобъл. — И според теб трябва да се срещнем с него, независимо от риска.

Маквей помълча.

— Мисля, че просто нямаме друг избор.