Алън Фолсъм
Денят след утре (64)

64.

Беше станало в Лион, на гарата в квартал Пар Дийо, малко след шест сутринта. Лебрюн тъкмо бил слязъл от такси и вървял към входа на гарата, когато неизвестен мотоциклетист открил огън с автоматично оръжие и веднага избягал. Имало още трима улучени. Двама мъртви и един тежко ранен.

С рани в гърлото и гърдите Лебрюн бил откаран незабавно в районната болница. Според първоначалната диагноза бил в критично състояние, но имал изгледи да оживее.

Маквей изслуша подробностите, помоли да го държат в течение и бързо затвори телефона. После набра номера на Йън Нобъл в Лондон.

Нобъл тъкмо бе пристигнал на работа и пиеше сутрешния си чай, когато от слушалката долетя гласът на Маквей. Веднага усети, че американецът грижливо подбира всяка дума.

Маквей вече нямаше представа на кого може да се довери и на кого не. Ако високият мъж не бе потеглил за Лион веднага след бягството от апартамента на Вера Монере — нещо твърде невероятно, защото би следвало да знае, че полицията ще организира незабавна хайка — това означаваше, че зад събитията стои някой, способен не само да организира убийства, но и да следи всяка крачка на полицията. Никой освен Маквей не знаеше, че Лебрюн заминава за Лион, но все пак го бяха проследили толкова умело, че знаеха дори с кой влак ще отпътува за Париж.

Напълно объркан, Маквей се губеше в догадки кои са тия хора, какво вършат и защо. Но едно можеше да предположи със сигурност: щом бяха елиминирали Лебрюн когато пристъпи прекалено близо до техния човек в Лион, сигурно знаеха, че двамата работят съвместно по случая Мериман. И след като все още не го бяха докоснали с пръст, трябваше да допусне поне, че хотелският му телефон се подслушва. Приемайки хипотезата за факт, Маквей съобщи на Нобъл онова, което би очаквал да чуе някой страничен човек. Че Лебрюн е застрелян и в тежко състояние е приет в лионската болница „Пар Дийо“. Че лично той смята да се изкъпе, да се избръсне, да закуси набързо и да изтича в управлението. Ще се обади като узнае нещо повече.

В Лондон Йън Нобъл бавно остави слушалката и събра връхчетата на пръстите си. Току-що Маквей му бе казал две неща: че Лебрюн е в тежко състояние и че ще се обади от обществен телефон, защото стаята вероятно се подслушва.

Десет минути по-късно личният му телефон иззвъня.

— В лионската централа на Интерпол има двоен агент — съобщи Маквей от телефонната кабина на едно кафене близо до хотела. — Всичко се върти около убийството на Мериман. Лебрюн отиде да провери дали може да се открие нещо. Щом разберат, че е жив, ще повторят.

— Разбирам.

— Можеш ли да го прехвърлиш в Лондон?

— Ще видя какво може да се направи…

— Предполагам, че това означава „да“ — отсече Маквей и затвори телефона.

Два часа и седемнайсет минути по-късно реактивен санитарен самолет на Британските военновъздушни сили кацна на летище Лион-Брон. Насреща му веднага се устреми по пистата линейка с английски дипломат, получил наскоро сърдечен удар.

След петнайсет минути Лебрюн летеше за Лондон.

В седем и пет една кола спря пред сградата на Кей дьо Бетюн 18 и отвътре излезе Филип, брадясал и грохнал след цяла нощ безрезултатно разглеждане на престъпни физиономии. Той кимна на униформения пост край входа и влезе във фоайето.

— Bonjour, Морис — каза Филип на нощния пазач и го помоли да постои още час, за да може да се избръсне и да подремне малко.

Като мина през страничната врата към служебното стълбище, той слезе надолу и тръгна по коридора към скромното си партерно жилище в края на сградата. Вече вадеше ключа, когато зад гърба му се раздаде тих шум и някой го повика по име. Филип трескаво се завъртя, очаквайки да види високия мъж с пистолет, насочен към сърцето му.

— А, мосю Озбърн — въздъхна той с облекчение, когато американецът се появи иззад вратата на помещението с електромерите. — Не биваше да напускате стаята. Полицаите са навсякъде. — После Филип забеляза, че Озбърн притиска към гърдите си бинтованата лява ръка. — Мосю…

— Къде е Вера? Няма я в апартамента. Къде е?

Озбърн сякаш не бе мигнал цяла нощ. Нещо повече, изглеждаше изплашен.

— Елате да влезем, s’il vous plait^[1].

Филип бързо отключи вратата и двамата влязоха в малкия апартамент.

— Полицаите я отведоха на работа. Тя настояваше. Тъкмо смятах да се избръсна и после да проверя дали сте горе. Госпожицата се тревожеше за вас.

— Трябва да говоря с нея. Имате ли телефон?

— Oui, разбира се. Но полицията сигурно подслушва. Ще разберат откъде се обаждате.

Филип имаше право. Щяха да разберат.

— Тогава се обадете вие. Кажете й, че много се тревожите да не би високият мъж да я открие. Нека помоли охраната да я отведе при баба й в Кале. Не приемайте възражения. Кажете й да остане там докато…

— Докато?

— Не знам. — Озбърн го погледна отчаяно. — Докато… опасността премине.