Алън Фолсъм
Денят след утре (134)

134.

Ярките слънчеви лъчи го блъснаха като стена и за момент той спря заслепен. Засенчи очите си с длан и се помъчи да открие беглеца в навалицата пред гарата, но не успя. После го видя как тичешком пресича улицата и изчезва зад ъгъла. Озбърн се втурна след него.

Когато зави зад ъгъла, той отново забеляза негъра да крачи по отсрещния тротоар покрай витрините на малки кафенета и ресторантчета. Веднага прекоси уличката и забърза напред. Изведнъж му се стори, че отново е в Париж и преследва Анри Канарак. Тогава Канарак бе изчезнал в метрото и Жан Пакар го откри едва след три дни. Този път не мога да си го позволя, помисли Озбърн. След три дни Фон Холден и неговата спътничка ще бъдат на другия край на света.

Озбърн се хвърли напред. В същия момент негърът се озърна, видя го и побягна. След двайсетина крачки отново зави и изчезна.

Възрастна жена с очила се изпречи на пътя на Озбърн. Издутата й пазарска чанта отхвръкна на тротоара. Без да обръща внимание на гневните крясъци, Озбърн продължи да тича. Когато достигна ъгъла, видя, че негърът прескача висока ограда. Озбърн незабавно го последва. От другата страна имаше двор и заден изход на някакъв ресторант.

След миг Озбърн нахълта вътре. Изтича по къс коридор, мина край склад за продукти и се озова в кухнята. Трима готвачи изненадано надигнаха глави. Единствената друга врата водеше към ресторанта. Озбърн изтича през нея и се озова сред сватбено тържество. Младоженците позираха пред фотографа, преграждайки пътя към изхода. Озбърн се завъртя и изтича обратно.

— Преди малко тук влезе един негър — изкрещя той, когато отново се озова в кухнята. — Къде е, по дяволите?

Готвачите се спогледаха. Най-едрият от тях, облечен с мазна престилка, стисна сатъра и пристъпи напред.

— Какво искате? — запита готвачът на немски.

Озбърн се озърна надясно, към коридора, по който бе дошъл.

— Извинявайте — каза той и изскочи от кухнята.

В средата на коридора той рязко спря и блъсна вратата на склада за продукти. Не видя никого. Завъртя се, като че искаше да излезе и изведнъж скочи настрани. Негърът с отчаяна бързина изпълзя иззад куп чували, но Озбърн го сграбчи за яката. Разтръска изплашения човек и наведе лице към него.

Негърът се задърпа, вдигна лакът над главата си и жално изхленчи на английски:

— Недей бий!

— Говориш ли английски? — запита Озбърн, гледайки яростно пленника.

— Малко… Недей бий.

— Мъжът и жената от гарата. На кой влак се качиха?

— Два коловоз. — Негърът сви рамене и опита да се усмихне. — Не знае. Не видял.

— Ти излъга полицаите — изръмжа Озбърн. — Недей да лъжеш и мен! Иначе ще ги повикам и отиваш право в затвора. Разбра ли?

Негърът го погледна и бавно кимна.

— Онзи човек рекъл, ако аз каже, той повика бръснати глави. Те бие мен. И семейство.

— Значи те е заплашил! Не ти е платил!

Негърът енергично тръсна глава.

— Не, не платил. Казва бръснати глави. Дойде бие. Пак.

— Никакви бръснати глави няма да дойдат — кротко каза Озбърн, после отпусна човека и бръкна в джоба си. С жален вик негърът опита да отскочи назад, но Озбърн го сграбчи отново и вдигна пред лицето му смачкана банкнота от петдесет марки. — На кой влак се качиха? За къде потеглиха?

Негърът се вторачи в банкнотата, после завъртя очи към Озбърн.

— Няма бой — каза Озбърн. — Плаща.

Долната устна на негъра затрепера. Все още се боеше.

— Моля те, много е важно. За моето семейство. Разбираш ли?

Човекът бавно надигна глава.

— Берн.

Озбърн разхлаби пръсти.