Алън Фолсъм
Денят след утре (56)

56.

Петнайсет минути по-късно, в шест без четвърт, Бернхард Офен натисна звънеца на предния вход и зачака. Беше решил да започне издирването от сградата на Кей дьо Бетюн 18 и едва след като елиминира тази възможност, да продължи, ако се налага.

Отвътре резето щракна и Филип отвори вратата, закопчавайки яката на зелената униформа под двойната си брадичка.

— Bonjour, monsieur — кимна той и се извини, че е накарал господина да чака.

— Доктор Монере ме изпраща с доставка от аптеката на болница „Света Ана“ — каза Офен на френски. — Поръча да предам, че е спешно.

— На кого? — изненада се Филип.

— На вас, предполагам. На тукашния портиер. Друго не знам.

— Сигурен ли сте, че е от аптеката?

— Приличам ли ви на доставчик? Разбира се, че съм сигурен, мосю. Лекарството трябваше да се достави спешно. Затова аз, заместник-управителят, хукнах през половин Париж в неделната вечер.

Филип мълчеше. Предния ден бе помогнал на Вера да измъкне Пол Озбърн от колата на задната улица и да го изкачи по служебното стълбище. След операцията пак бе помогнал за пренасянето му до таванското скривалище.

Знаеше, че Озбърн все още се нуждае от лекарства. Иначе защо Вера щеше да праща тази доставка от болничната аптека в неделя вечерта?

— Merci, monsieur — каза той.

Офен му подаде аптечен регистър и химикалка.

— Подпишете, моля.

— Oui — кимна Филип и се разписа. Bonsoir — каза Офен и се отдалечи.

Като затвори вратата, Филип огледа пакетчето, после бързо се отправи към телефона. Вдигна слушалката и набра служебния номер на Вера.

Пет минути по-късно Бернхард Офен отвори телефонната кутия в мазето на сградата, включи слушалката към миниатюрния касетофон, който вече бе свързан с телефона на портиера и натисна бутона за запис. Чу Филип да обяснява какво се е случило, после от слушалката долетя разтревожен женски глас, принадлежащ вероятно на госпожица Монере.

— Филип! Не съм пращала никакъв пакет, никакво лекарство. Отвори го и виж какво има вътре.

Раздаде се шумолене на хартия, неясно сумтене, после портиерът отново се обади.

— Не е съвсем ясно. Прилича… прилича на аптекарско шишенце. Нали знаете, дето докторите…

— Какво пише на етикета? — прекъсна го Вера.

Офен долови тревожните нотки и се усмихна.

— Пише… Извинявайте, само да си взема очилата. — Слушалката изтрака върху масата. След малко отново се раздаде гласът на Филип. — Пише… 5 ml tetanus toxoid.

— Боже мой! — ахна Вера.

— Какво има, госпожице?

— Филип, познаваш ли човека? От полицията ли е?

— Не, госпожице.

— Висок ли беше?

— Tres.^[1]

— Остави шишенцето в твоята кофа за боклук и не прави нищо. Веднага напускам болницата. Когато пристигна, ще трябва да ми помогнеш.

— Oui, mademoiselle.

Раздаде се щракане и връзката прекъсна.

Бернхард Офен спокойно свали слушалката и откачи касетофона от жиците. След това затвори телефонната кутия, изгаси лампата и се изкачи по стъпалата.

Часът бе 18:15. Оставаше му само да чака.

Само на осем километра от Кей дьо Бетюн Маквей седеше сам в откритото кафене на площад Виктор Юго. Отдясно млада жена с джинсов костюм се подпираше на лакти и гледаше в пустотата, без да докосва чашата вино пред себе си. До краката й дремеше кученце.

Отляво две възрастни, изключително добре облечени и явно богати матрони пиеха чай, бъбрейки скорострелно на френски. Бяха весели, оживени и изглеждаха тъй, сякаш идваха всеки ден по това време поне от половин век насам.

Отпивайки глътка бордо, Маквей неволно им завидя. Би желал в свободното си време да бъде като тях — не непременно богат, но весел, оживен и напълно доволен от околния свят.

Внезапно по улицата прелетя полицейска кола с мигащи светлини и той осъзна, че мисли не толкова за своята последна и окончателна оставка, колкото за Озбърн. Озбърн бе излъгал за калта по маратонките, защото нямаше друг изход. Той беше влюбен мъж, турист и навярно наистина бе минавал край Айфеловата кула, за да знае, че паркът е разкопан и кален. При неочаквания въпрос бе имал присъствие на духа да измисли цялата история. Само че калта беше червена, а не черна.

Всъщност в четвъртък вечер — само преди четири дни — Озбърн бе посетил крайбрежния парк. Същото място, където на следващия ден Мериман бе убит, а Озбърн — ранен.

Какво точно бе планирал и къде се бе провалил? Дали бе възнамерявал да убие Мериман сам, или просто го бе доставил на високия? Ако бе искал да го убие сам, какво общо имаше третият човек? Ако бе помагал на високия, как тъй се бе превърнал в жертва? И откъде накъде се замесваше в подобна история човек като Озбърн — малко избухлив, но иначе почтен и прилично подстриган ортопед от Калифорния?

А оставаше и въпросът за лекарството, което френската полиция бе открила в стаята на Озбърн. Сукцинилхолин.

Доктор Ричман от Кралския патологически колеж в Лондон му бе обяснил по телефона, че сукцинилхолинът е обезболяващо средство за предоперационни процедури — синтетичен препарат от типа на кураре, използван за отпускане на мускулатурата. Освен това предупреди, че в ръцете на дилетант препаратът можел да бъде много опасен. Напълно отпускал скелетната мускулатура и при неточна дозировка можел да предизвика задушаване.

— Необичайно ли е един хирург да разполага с подобен препарат? — запита Маквей без увъртания.

Ричман отвърна също тъй прямо:

— В хотелската стая по време на отпуск? Мътните да ме вземат, ако кажа „да“!

Маквей се позамисли и зададе решителния въпрос.

— Бихте ли го използвал, ако трябва да отрежете глава?

— Може би. В комбинация с други обезболяващи средства.

— А преди замразяването? Бихте ли го използвал?

— Маквей, трябва да разберете, че с тази област не съм се сблъсквал нито аз, нито някой от колегите, които разпитах. Не разполагаме с достатъчно информация за онова, което са опитвали да извършат, тъй че не можем дори да си представим евентуалната процедура.

— Направете ми услуга — помоли Маквей. — Предайте на доктор Майкълс отново да прегледа труповете.

— Ако търсите сукцинилхолин, трябва да ви кажа, че той се разлага в тялото броени минути след инжектирането. Няма да откриете и следа.

— Но може да открием убождания, които да ни подскажат, че хората са инжектирани с нещо, нали?

В паметта си Маквей отново чу целия разговор до момента, в който Ричман се съгласи с него и затвори телефона. И изведнъж проумя.

— Ах, кучият му син! — възкликна той.

Двете възрастни дами, които явно разбираха английски, го изгледаха възмутено. Кученцето под масата подскочи и се разлая.

— Пардон. — Маквей стана и остави върху масата двайсет франка. — Извинявай и ти — подхвърли той към кученцето и се отдалечи.

От другата страна на площада Маквей си купи жетон и слезе в метрото. „Лебрюн — чу той собствения си глас съвършено ясно, сякаш все още беше в кабинета на инспектора, — досега не ни е хрумвало да предположим тристранна връзка, нали?“

Като огледа таблото с разклоненията на парижкото метро, Маквей избра маршрут и тръгна към перона. В главата му продължаваше въображаемият разговор с Лебрюн.

„Открихме Мериман само защото беше оставил отпечатък при убийството на Жан Пакар, прав ли съм? Знаехме, че Озбърн е наел Пакар да издири някого. Той ми каза, че става дума за любовника на госпожица Монере и по онова време отговорът изглеждаше правдоподобен. Ами ако е лъгал, както лъжеше за калта по маратонките? Ами ако се е опитвал да открие Мериман? Дявол да ни вземе, как можахме да изтървем този момент?“

Маквей се провря в претъпкания вагон и стисна тръбата над главата си. Кипеше от яд, че е пропуснал очевидното, а мислите продължаваха да прелитат стремително.

„Озбърн забелязва Мериман в кафенето, може би по чиста случайност и го разпознава. Опитва да се хвърли в атака, но келнерите го сграбчват и Мериман избягва. Озбърн хуква към метрото, там бива арестуван и попада при вас. Набързо скалъпва историята, че Мериман бил джебчия и вашите хора го пускат. Звучи приемливо. После Озбърн се обръща към «Колб интернешънъл», откъдето му изпращат Жан Пакар. След два дни Пакар открива, че Мериман се спотайва под името Анри Канарак.“

Вагонът намали ход и плавно спря на нов перон. Маквей погледна името на станцията и се отдръпна да стори път на шумна група хлапаци. Вратите се затвориха и вагонът потегли. Маквей продължаваше да не чува нищо освен вътрешния си глас.

„Според мен е разумно да предположим, че Мериман е разкрил издирването и сам се е заел с Пакар, за да узнае за какъв дявол го търсят. А Пакар, бивш наемник и следователно костелив орех, никак не обича да го безпокоят в собствения му дом. Следва оживен спор, завършил в полза на Мериман. Поне така му се струва, само че е оставил отпечатък. И колелото се завърта. Оттук нататък става малко мъгляво. Но ако не греша, ключът се крие там, че онази първа вечер в кафенето Озбърн се е нахвърлил върху Мериман. Вашите хора са доказали, че виновникът е Озбърн, обаче никой не е определил жертвата. Освен ако Жан Пакар е стигнал по този начин до следата на Мериман. Но ако Озбърн наистина е нападнал Мериман и ако узнаем защо, нищо чудно да се доберем и до високия мъж.“

Вагонът пак намали ход. Маквей отново погледна името на станцията. Точно така! Тук трябваше да се прехвърли: Шарл де Гол — Етоал.

Той излезе сред навалицата от забързани пътници, изкачи се нагоре, мина край продавач на варена царевица и изтича надолу по стъпалата. На долната площадка последва тълпата към нова станция, търсейки с поглед нужния перон.

Двайсет минути по-късно той излезе от метрото и тръгна към улица Сен Антоан. Отсреща вдясно се намираше кафене „Стела“.

Беше 19:10 на 9 октомври, неделя.