Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day After Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ДЕНЯТ СЛЕД УТРЕ. 1994. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Day After Tomorrow / Allan FOLSOM]. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 20 см. Страници: 543. Цена: 98.00 лв. ISBN 954-8240-19-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

13.

Маквей потръпна и наля вряла вода в голяма керамична халба, украсена с британското знаме. Навън се ръсеше студен дъжд и откъм Темза прииждаше рядка мъгла. Нагоре-надолу сновяха шлепове, а крайбрежният булевард гъмжеше от коли.

Той се озърна, откри пластмасова лъжичка върху зацапана книжна салфетка и сипа в халбата малко захар и две лъжички безкофеиново нескафе „Тейстърс чойс“. Беше открил кафето в една малка бакалница близо до Скотланд Ярд. Топлейки длани върху халбата, той отпи глътка и пак се загледа в отворената папка с данни от Интерпол за известни или предполагаеми масови убийци в континентална Европа, Великобритания и Северна Ирландия. Общо се събираха около двеста имена. Някои бяха излежали присъди за по-дребни престъпления, други още лежаха в затвора и само шепа се намираха в неизвестност. Всички щяха да бъдат проверени. Не от Маквей, а от местни полицейски служители. Веднага след това докладите щяха да бъдат изпратени по факс в Лондон.

Маквей рязко бутна папката настрани, изправи се и закрачи из стаята, разтривайки разсеяно палеца си с малкия пръст. Отново си мислеше за същото, което го тормозеше от самото начало — инстинктивното усещане, че онзи, който реже главите на жертвите с хирургически инструменти, едва ли има полицейско досие. Тук мисълта му спря. Защо непременно трябваше да е „онзи“? Не можеше ли със същия успех да се окаже жена? В днешно време жените имаха свободен достъп до медицинската професия. Понякога дори ги предпочитаха. А с тая модерна мания за спортуване много жени бяха в отлична физическа форма.

Догадката на Маквей бе, че престъпленията са извършени от един и същ човек. Ако не грешеше, това стесняваше кръга на издирваните от осем до един-единствен убиец. Обаче второто му предположение — че престъпникът има известен медицински опит и може да бъде както мъж, така и жена — свеждаше шансовете почти до нула.

Не разполагаше със статистика, но ако човек се опиташе да изброи всички лекари, медицински сестри, санитари, настоящи и бивши студенти по медицина, съдебни лекари, болнични служители и университетски преподаватели с известен медицински опит, да не говорим за хилядите мъже и жени, преминали медицински курсове в армията, то цифрата би била зашеметяваща, дори ако се ограничеше само с Европа и Великобритания. Това вече не беше дирене на игла в купа сено. Напомняше по-скоро безкрайна житна нива, раздухвана от вятъра, а Интерпол не разполагаше с огромна армия от жетвари, които да отделят зърното, докато най-сетне открият убиеца.

Налагаше се да стеснят кръга на издирването и тъкмо това трябваше да стори Маквей, преди да се обърне към когото и да било. За тази цел се нуждаеше от допълнителна информация. Първата му мисъл бе, че може би е пропуснал някоя свързваща нишка между първото и последното убийство. В такъв случай нямаше друг изход, освен да се върне назад и да започне всичко отначало с най-твърдите факти: докладите от аутопсията на главата и седемте обезглавени тела.

Тъкмо се канеше да ги поръча, когато телефонът иззвъня.

— Маквей слуша — автоматично изрече той.

— Здравейте, Маквей! Лебрюн, на вашите услуги!

Маквей веднага си спомни старши инспектор Лебрюн от Първи отдел на Парижката полицейска префектура — онзи дребен, вмирисан на цигари детектив, който го бе посрещнал с прегръдки и целувки при първото му стъпване на френска земя.

— Не знам какво може да означава и дали изобщо означава нещо — продължи Лебрюн на английски. — Но като преглеждах дневните отчети на моите детективи, открих оплакване за нападение. Извършено с жестокост и злоба, но без оръжие, тъй че случаят не изглежда сериозен. Обаче не е там работата. Заинтригува ме това, че нападателят е американски хирург-ортопед, който случайно се намирал в Лондон точно през онзи ден, когато нашият младеж от театралната уличка останал без глава. Знам го, защото разполагам с паспорта му. Кацнал е на летище Гатуик в петнайсет и двайсет и пет на двайсет и девети, събота. А нашият човек по всяка вероятност е убит на трийсети вечерта или през нощта срещу първи. Прав ли съм?

— Прав сте — каза Маквей. — Но откъде да знаем, че е бил в Англия през следващите два дни? Доколкото си спомням, френските власти не подпечатаха паспорта ми след кацането в Париж. Този тип може да е пристигнал във Франция още същия ден.

— Маквей, нима виден детектив като вас ще се срещне от някаква дребна проверка?

Маквей се усмихна на закачката и отвърна в тон:

— Нямам представа. Вие как мислите?

— Маквей, мъча се да ви помогна. Ще говорим ли сериозно или да затварям.

— Хей, Лебрюн, не прекъсвайте. Наистина се нуждая от помощ. — Маквей въздъхна. — Извинявайте.

Чу как отсреща Лебрюн поръчва на френски да му донесат някаква папка.

— Името му е Пол Озбърн — съобщи след малко Лебрюн. — Дал е домашен адрес в Пасифик Палисейдс, Калифорния. Знаете ли къде е това?

— Знам. Скъпо място, не е за такива като мен. Нещо друго?

— Към протокола за арест е приложен списък на личните му вещи при постъпването в полицията. Споменава се сметка от хотел „Коноут“ в квартал Мейфеър с дата на напускане първи октомври. Освен това…

— Момент! — Маквей се приведе и придърпа една папка от купчината на бюрото. — Продължавайте…

— Бордна карта за полет на „Бритиш еъруейз“ от Лондон до Париж със същата дата.

Слушайки Лебрюн, Маквей разлистваше огромна компютърна разпечатка на поръчките за таксита в течение на четирийсет и осемте часа преди намирането на главата, която лондонската полиция бе събрала от местните таксиметрови компании. Данните засягаха само театралния квартал и съдържаха име на шофьора, номер на таксито, час на поръчката, адрес и направление.

— Това не означава, че е престъпник.

Маквей прехвърли няколко страници докато откри хотел „Коноут“, после бавно плъзна пръст надолу. Търсеше нещо необичайно.

— Така е, но човекът се държал странно. Не искал да каже какво е вършил в Лондон. Твърдял, че бил болен и не напускал хотела.

Маквей изпъшка. Щом станеше дума за убийство, нещата винаги се объркваха.

— Колко време е боледувал? — запита той с пресилен ентусиазъм и вдигна крака на бюрото.

— От събота вечерта до понеделник сутринта, когато напуснал хотела.

Маквей огледа обувките си и реши, че се нуждаят от поправка.

— Срещнал ли е някого там?

— Не споменава подобно нещо.

— Подложили ли са го на кръстосан разпит?

— В момента не изглеждало необходимо, освен това почнал да настоява за връзка с посланика. — Лебрюн помълча и Маквей го чу как издишва цигарен дим. — Искате ли да го приберем за допълнителен разпит?

Внезапно Маквей откри онова, което търсеше. 29 септември, събота, 23:11. Двама пътници взети от Лейсистър скуеър. Откарани до хотел „Коноут“ 23:33. Името на шофьора беше Майк Фишър. Лейсистър Скуеър се намираше в самия център на театралния квартал, само на две пресечки от мястото, където бе намерена главата.

— Искате да кажете, че в момента е на свобода?

Маквей смъкна крака от бюрото. Възможно ли бе Лебрюн по случайност да е открил убиеца и след това да го е пуснал?

— Маквей, мъча се да ви направя услуга, тъй че не ми говорете с такъв тон. Нямахме повод да го задържим, след като пострадалият не беше подал оплакване. Но паспортът му е у нас и знаем кога ще напусне Париж. Тук е до края на седмицата, после заминава за Лос Анджелис.

Всъщност Лебрюн беше свестен човек и си гледаше работата. Едва ли му бе по вкуса да работи като свръзка между Парижката префектура и Интерпол, под строгото ръководство на капитан Каду. Едва ли му се нравеше и да говори английски с някакво шантаво холивудско ченге, но както отлично знаеше Маквей, държавният служител трябва да си трае и да върши каквото му наредят.

— Лебрюн — изрече той с грижливо отмерен тон, — изпратете ми снимките му по факса и после изчакайте. Моля ви…

Час и десет минути по-късно лондонската полиция бе открила Майк Фишър и достави слисания шофьор при Маквей. Без да губи време, Маквей го помоли да си припомни дали в събота вечер е взимал пътници от Лейсистър скуеър до хотел „Коноут“.

— Точно така, сър. Мъж и жена. Щури-пощурели; мислеха, че не забелязвам какви ги вършат на задната седалка. Обаче всичко видях.

— Това ли е мъжът? — запита Маквей и му показа получената от Франция снимка на Озбърн.

— Да, сър. Той е, без съмнение.

Три минути по-късно телефонът върху бюрото на Лебрюн иззвъня.

— Искате ли да го приберем? — запита Лебрюн.

— Не, не предприемайте нищо — отвърна Маквей. — Пристигам.