Алън Фолсъм
Денят след утре (88)

88.

Лондон, 7:45

От всички сестри Лебрюн най-много харесваше Мили Уайтхед заради невероятния й бюст. Мили тъкмо го бе избърсала с влажна гъба и оправяше възглавниците, когато в стаята влезе Каду, облечен с парадна униформа.

— Така по-лесно се минава през митниците — обясни той с широка усмивка.

Лебрюн подаде ръка на стария си приятел. Все още беше на кислородни системи и тръбичките в носа му пречеха да говори.

— Да не мислиш, че съм дошъл специално заради теб? Имам среща с една дама — гордо заяви Каду и се усмихна на сестра Уайтхед.

Изчервена, тя се изкиска, намигна на Лебрюн и излезе. Каду придърпа стол до леглото.

— Как си, приятелю? Добре ли те гледат?

През следващите десетина минути Каду се разприказва за старите времена — как бяха израсли в един и същ квартал, как станаха неразделни приятели, как тичаха след момичетата, как се ожениха и отгледаха деца. Със звучен смях си припомни как бяха избягали, за да се запишат в Чуждестранния легион, но веднага потеглиха обратно с охрана от двама истински легионери, защото бяха само на четиринайсет години. Усмихваше се широко и често избухваше в смях, опитвайки да ободри ранения другар.

През целия разговор десният показалец на Каду не се отлепи от стоманения спусък на автоматичния пистолет 25-ти калибър, насочен изпод завивката към гърдите на Каду. Кодираното предупреждение на Маквей беше недвусмислено. Нямаше значение, че Каду е стар и верен приятел; всичко доказваше, че участва в заговора на „групата“, както я наричаха сега. Най-вероятно именно той контролираше тайните операции в лионската централа на Интерпол и бе дал заповедта за ликвидиране на двамата братя Лебрюн.

Ако Маквей не грешеше, сегашното посещение на Каду имаше само една цел — да довърши Лебрюн.

Но в хода на разговора Каду ставаше все по-сърдечен и Лебрюн започна да се пита дали Маквей не е сбъркал, дали не разполага с погрешни сведения. А и кой би дръзнал да предприеме нещо, когато само на няколко крачки отвъд постоянно отворената врата денонощно дежуреше въоръжена полицейска охрана?

— Приятелю — каза Каду и се изправи. — Извинявай, но трябва да изпуша една цигара, а знам, че тук не бива. — Той си сложи фуражката и тръгна към вратата. — Отивам до фоайето и ще се върна след малко.

Когато Каду излезе, Лебрюн се отпусна. Маквей сигурно грешеше. След миг един от полицаите влезе в стаята.

— Наред ли е всичко, сър?

— Да, благодаря.

— Дойдоха да ви оправят леглото.

Полицаят се отдръпна и в стаята влезе едър санитар с чисти чаршафи под мишница.

— Добър ден, сър — грубовато изрече човекът и остави чаршафите на стола до леглото.

Полицаят се върна в коридора.

— Да не ни безпокоят, а, сър? — подхвърли санитарят и затвори вратата.

В съзнанието на Лебрюн отекна тревожен сигнал.

— Защо затваряте вратата? — изкрещя той на френски.

Санитарят се завъртя с усмивка. После внезапно протегна ръка и дръпна тръбичките от носа на Лебрюн. В следващата секунда стовари възглавницата върху лицето му и я притисна с цялата си тежест.

Лебрюн отчаяно се бореше, търсейки пистолета с дясната си ръка. Но собствената му слабост и огромната тежест на противника бяха предрешили схватката. Най-сетне пръстите му стиснаха дръжката на пистолета и той се напрегна да завърти дулото към корема на врага. Внезапно санитарят помръдна настрани и оръжието се омота в завивката. Лебрюн изпъшка и трескаво се опита да измъкне пистолета. Дробовете му крещяха за въздух, но не го получаваха. В един кратък миг осъзна, че ще умре, а наоколо всичко ставаше все по-сиво, почти черно, но не съвсем. Не беше напълно сигурен, но някой като че издърпа пистолета от пръстите му. После чу глух пукот и видя невъобразимо ярка светлина.

Би било невъзможно да види как санитарят дръпва завивките, изтръгва пистолета и го притиска към ухото му под възглавницата. Също тъй невъзможно би било да види как кървав фонтан от мозък и натрошена кост бликва към бялата стена и полепва по нея като пурпурно желе.

Пет секунди по-късно вратата се отвори. Стреснатият санитар завъртя пистолета. Каду влезе, вдигна ръка и невъзмутимо затвори вратата зад гърба си. Успокоен, санитарят отпусна оръжието и кимна към Лебрюн. Още не бе довършил жеста, когато зърна служебния револвер на Лебрюн да изскача от кобура.

— Какво бе? — изрева санитарят.

Викът му заглъхна сред оглушителен трясък.

Тичащите по коридора полицаи чуха още два изстрела и завариха Каду да стои над мъртвия санитар, който все още стискаше пистолета на Лебрюн.

— Този човек току-що застреля инспектор Лебрюн — обяви Каду.