Алън Фолсъм
Денят след утре (107)

107.

Макар че Каду така и не успя да се свърже със стаята на Аврил Рокар в хотел „Кемпински“, телефонистката бе получила нареждане от БКА да задържи връзката докато полицията засече откъде идва обаждането.

Именно поради това Озбърн беше отново в компанията на инспектор Йоханес Шнайдер. Само че този път с тях имаше още един агент от БКА на име Литбарски — едър, плешив вдовец с две деца. Седнали в тясното сепаре на една близка кръчма, тримата пиеха кафе и чакаха Маквей, Нобъл и Ремер да проверят апартамента на Софие-Шарлотенщрасе.

През открехнатата врата на апартамента надникна жена на средна възраст с боядисана в червено коса и слушалки на ушите, сякаш току-що бе станала от телефонното табло. Ремер показа полицейската си карта и се представи на немски. После обясни, че полицията иска да разбере кой се е обаждал преди около час до хотел „Кемпински“.

— Нищо не мога да ви кажа — отсече жената.

— Тогава намерете някой, който може.

Жената се поколеба и заяви, че всички са отишли да обядват. Ремер любезно предложи да почака. А ако има някакви проблеми, да дойде пак със заповед за обиск. Внезапно жената надигна глава, сякаш се вслушваше в нечий далечен глас. После го погледна и се усмихна.

— Извинявайте — каза тя. — Просто сме ужасно заети. Грижим се за организацията на една частна вечеря тази вечер в двореца Шарлотенбург. Непрекъснато идват видни личности и ние се мъчим да координираме всичко. Много от тях са настанени в хотел „Кемпински“. Вероятно аз съм се обадила. Да проверя кои гости са пристигнали и дали всичко е наред.

— Кои гости проверявахте?

— Аз… аз вече ви казах. Много са.

— Избройте ги.

— Трябва да проверя в книгата.

— Проверете.

Тя кимна и ги помоли да почакат. Ремер отвърна, че би било по-добре да влязат с нея. Жената отново вдигна глава и се загледа настрани.

— Добре — кимна тя след малко и ги поведе по тесен коридор към бюрото си, разположено в малка странична ниша.

Върху бюрото имаше голям телефонен разпределител и ваза с жълта роза. Жената седна, бутна вазата настрани и разгърна дебела папка. Откри списъка за хотел „Кемпински“ и рязко го поднесе пред лицето на Ремер. Бяха вписани шест имена, включително Аврил Рокар.

Оставяйки Ремер да се разправя с жената, Маквей и Нобъл отстъпиха назад и се огледаха. Отляво имаше друг коридор с две врати. И двете бяха затворени. Отсреща беше холът. Две жени и един мъж седяха зад бюра, явно донесени от другаде. Едната жена пишеше на компютър, другата и мъжът говореха по телефона. Маквей пъхна ръце в джобовете си и се престори на отегчен.

— Някой я командва чрез слушалките — тихо подхвърли той, сякаш разговаряха за времето или за курса на борсата.

Нобъл се озърна към жената тъкмо навреме, за да я види как кимва на мъжа в хола. Ремер, който също бе забелязал, пристъпи към мъжа и му показа полицейското си удостоверение. Поговориха няколко минути, после Ремер се върна при двамата си колеги.

— Твърди, че той се е обаждал до стаята на Аврил Рокар. Никой няма представа къде ще отседнат Залетл и Либаргер. Жената смята, че ще пристигнат в Шарлотенбург направо от летището.

— По кое време трябва да кацнат? — запита Нобъл.

— Не знаят. Задачата им била само да се грижат за настаняването.

— Има ли хора в другите стаи?

— Казват, че нямало никой освен тях четиримата.

Маквей кимна към другия коридор.

— Можем ли да влезем?

— Не без сериозна причина.

Маквей огледа обувките си.

— А заповед за обиск?

— На какво основание? — печално се усмихна Ремер.

Маквей вдигна глава.

— Да се махаме.

Фон Холден наблюдаваше на екрана как полицаите се спускат по стъпалата и излизат навън. Само преди десет минути се бе завърнал от срещата с Шол, за да завари в кабинета си Каду, който продължаваше да върти номера на хотел „Кемпински“. Като го видя, Каду ядно тресна слушалката. Отначало заето! А сега никой не отговаря! Фон Холден гневно му каза да престане с тия глупости, защото не е дошъл да се забавлява. Точно в този момент пристигнаха полицаите и Фон Холден веднага разбра какво ги е довело. Трябваше да действа бързо. Нареди да ги задържат на входа, докато замени една от секретарките с телохранител.

Когато най-сетне видя как външната врата се затваря зад натрапниците, Фон Холден яростно се завъртя към Каду. В синкавата светлина на мониторите чертите му изглеждаха още по-остри.

— Ти си невероятен глупак! — Ледения му глас режеше като с нож. — Да звъниш оттук!

— Съжалявам, хер Фон Холден.

Каду наистина съжаляваше, но за нищо на света не би разкрил душата си пред човек, с петнайсет години по-млад от него. Щом ставаше дума за Аврил Рокар, целият свят можеше да върви по дяволите.

Фон Холден го изгледа малко по-спокойно.

— Нищо. До утре вече няма да има значение.

Преди миг беше готов да каже, че Аврил Рокар е мъртва. Да хвърли небрежно истината в лицето му и да се наслаждава на болката. А можеше да спомене и за друго. Аврил Рокар беше нещо повече от красива жена и отличен стрелец. Тя заемаше поста на таен надзирател в парижкия сектор и беше не само доверен човек на Фон Холден, но и негова любовница. Именно затова я бе поканил в Берлин. За допълнителна охрана на Либаргер по време на церемонията, а по късно — за свое лично удоволствие. Можеше да разкаже всичко това на Каду, за да засили болката, но нямаше да го стори, поне засега. Каду се намираше в Берлин по съвсем друга причина, която щеше да изисква цялото му внимание. Затова Фон Холден предпочете да премълчи.

Озбърн се мъчеше да не мисли за Вера. Не можеше да повярва, че тъкмо тя е свързана с „групата“, но иначе защо трябваше да се представя под името Аврил Рокар? Имаше чувството, че всичките му нерви са оголени до живо месо и с недоумение чуваше как собственият му глас обяснява на Шнайдер и Литбарски какво представлява американският футбол през врявата на тази задимена кръчма, където сякаш си бяха дали среща всички чуждестранни туристи в Берлин.

Отначало бръщолевенето откъм радиостанцията на Шнайдер му се стори обикновено полицейско съобщения. Звукът беше доста силен и хората от съседните маси извърнаха любопитно глави. Шнайдер веднага завъртя копчето. В този момент Озбърн чу името на Вера и сърцето му заподскача до гърлото.

— Какво става, по дяволите? — запита той и сграбчи Шнайдер за китката.

— Sich schonen!^[1] — настръхна Литбарски.

Озбърн дръпна ръка и Литбарски се поотпусна.

— Какво казват за нея?

Шнайдер видя, че мускулите по шията му са обтегнати до скъсване.

— Двама полицаи са задържали госпожица Монере на излизане от църквата „Дева Мария, закрилница на мъчениците“.

Църква ли? Какво търсеше Вера в църква? Озбърн трескаво ровеше из паметта си. Не помнеше да е говорила за църква и изобщо за религия.

— Къде са я отвели?

— Не знам — поклати глава Шнайдер.

— Лъжете!

Литбарски отново настръхна. Шнайдер взе радиостанцията и се накани да става.

— Имам заповед ако нещо се случи, да ви върна в хотела.

Без да обръща внимание на Литбарски, Озбърн отново го хвана за ръката.

— Шнайдер, не знам какво става. Искам да вярвам, че е грешка, но не мога да бъда сигурен, преди да я видя. Да поговоря с нея. Не искам Маквей да я докопа пръв. По дяволите, Шнайдер. Моля ви… помогнете.

Шнайдер го погледна.

— По очите ви виждам, че сте луд по нея. Нали така казвате в Америка — „луд по нея“?

Озбърн все още опитваше да се сдържа, но почти бе готов да падне на колене.

— Да, така казваме. Луд съм по нея. Отведете ме там, където са я завели…

— Вече веднъж ме преметнахте.

— Няма вече, Шнайдер. Няма вече.