Алън Фолсъм
Денят след утре (150)

150.

Пистата рязко зави наляво и Озбърн продължи покрай нея. Търсеше следите на Фон Холден, но досега не бе открил нищо, а снегът не валеше чак толкова бързо, че да ги скрие. Объркан и изплашен, че може да е сбъркал посоката, той се изкачи нагоре и спря. Долу по ръба на скалата се виеше тясна пътека, но не виждаше как да стигне до нея. А и не знаеше дали Фон Холден е тръгнал натам. Това беше само една от десетките възможни посоки.

Канеше се да тръгне обратно, когато ги видя. Пресни следи точно под него, по самия ръб на канарата. Някой бе минал оттам преди минути. Следите се отдалечаваха покрай отвесната скална стена. Може би някъде настрани имаше удобно място за слизане. Но търсенето би отнело часове, а дотогава снегът щеше да затрупа следите.

Озбърн направи няколко крачки покрай пропастта и реши, че би могъл да увисне и да се плъзне надолу. Височината не беше голяма — само пет-шест метра. Но рискът си оставаше. Сред този пущинак от лед и скали нямаше нито клони, нито корени, в които да се вкопчи. Не знаеше какво го чака долу Ако паднеше прекалено бързо, можеше да прелети през тясната площадка и да рухне като камък в бездната.

Канеше се въпреки всичко да поеме риска, когато забеляза скална издатина, водеща право надолу. През деня топящите се снегове я бяха покрили с огромни ледени висулки. Озбърн се вгледа в тях. Изглеждаха стабилна опора. Той пристъпи по скалата, легна по корем и се прехвърли през ръба. Пътеката беше само на пет метра под него. Ако успееше да се задържи за висулките, щеше да слезе бързо. Пресегна се и предпазливо дръпна една от тях. Висулката не помръдна. Озбърн стисна здраво и се отпусна надолу. Зашари с крака, напипа тясна издатина и се опита да хване следващата висулка. Но ръката му не помръдна. Беше залепнала за леда.

Изпънат на пръсти, с високо протегната ръка, той разбра, че е в безизходица. Оставаше му само да се освободи със сила. А това означаваше да пожертва кожата на дланта си. Но друга възможност нямаше. Ако се забавеше тук, скоро щеше да замръзне.

Дълбоко си пое дъх, преброи до три и дръпна с всичка сила. Прониза го огнена болка и ръката му се освободи. Но тласъкът рязко го завъртя настрани и той усети как нещо го блъсна в гърба. Опората изчезна. В следващата секунда вече летеше надолу по ледената пързалка. Отчаяно се помъчи да спре падането с ръце, пръсти, лакти. Напразно. Тялото му се хлъзгаше все по-бързо. Изведнъж зърна под себе си мрак и разбра, че ще прелети през ръба.

С последно отчаяно усилие сграбчи с лявата си ръка единствената скална издатина. Пръстите му отскочиха, но той успя да преметне лакът през скалата и увисна на сантиметри от ръба.

Лежеше по гръб, задъхан и разтреперан. Заби единия крак дълбоко в снега. После другия. Налетяла вихрушка яростно го обсипа със сняг. Озбърн затвори очи и отправи към небето безмълвна молитва. Не беше дошъл толкова далече само за да замръзне сред тая ледена пустош. Това би превърнало целия му живот в безсмислица. А той не желаеше да е живял напразно!

В скалната стена до него тъмнееше широка пукнатина. Озбърн се плъзна на една страна, прехвърли крак върху крак и утъпка стъпало в снега. После се превъртя по корем, сграбчи ръба с две ръце и се изтегли нагоре. Постепенно успя да намести коляно в пукнатината. След това целия крак. Най-сетне успя да се изправи.

Фон Холден се притискаше към отвесната скала на трийсетина метра над него. Ако Озбърн бе прелетял само пет крачки по-близо, щеше да го увлече подир себе си в пропастта.

Като надникна през ръба на пътеката, той видя, че американецът се е вкопчил в някаква пукнатина над бездната. За да се върне горе, трябваше да преодолее почти отвесния заледен склон под ударите на снежните вихрушки. До входа на шахтата оставаха не повече от триста метра по тясната, криволичеща пътека. Нямаше да е лесно, но въпреки снега и леда Фон Холден щеше да се добере дотам за десет-петнайсет минути. За толкова кратко време Озбърн в никакъв случай не би могъл да се изкачи обратно — ако това изобщо бе възможно — камо ли да го настигне. А щом достигнеше шахтата, Фон Холден щеше да изчезне.

Да, полицаите щяха да дойдат, но за да го открият, би трябвало да изчакат поне седмица, докато напусне скривалището си. Едва ли биха го сторили. Най-вероятно щяха да сметнат, че Вера ги е повикала, за да прикрие бягството му в друга посока. Или че е пропаднал в някоя от дълбоките пукнатини по ледника. Така или иначе, щяха да си тръгнат, отвеждайки Вера като съучастничка в убийството на тримата франкфуртски полицаи.

Колкото до Озбърн, дори и да оцелееше до сутринта, разказът му нямаше да е по-убедителен от този на Вера. Бил преследвал някого из планините. А после? Къде е този „някой“? Какво би могъл да отговори? Разбира се, най-добре би било Озбърн да загине. Фон Холден можеше да пристъпи до ръба и да стреля по него в тъмнината. Но нямаше смисъл. Скалата беше хлъзгава, рискуваше да полети в пропастта, или просто да не улучи. А ако Озбърн паднеше долу — ранен или мъртъв — полицаите щяха да разберат, че Фон Холден наистина е бил тук и да повярват на Вера. Тогава нямаше да се откажат токова лесно от преследването. Не. По-добре да го остави долу и да се надява, че ще загине. Ето, това беше правилният избор. Именно затова Шол го бе избрал за Leiter der Sicherheit.