Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (41)

Трийсет и девета глава

Беше вторник, което означаваше, че Джак отвори магазина малко по-рано, след като бе седял затворен в неделя и понеделник. Във вторник повечето декоратори обхождаха подобни магазинчета, защото тогава нямаше аматьори или туристи, но сутринта работата вървеше слабо. Е, какво ново? Джак седеше на малко бюро в задната част. Бе се обадил тук–там, бе написал няколко имейла. Предната врата се отвори и звънецът дрънна, известявайки нечие пристигане. Той се изправи, но не успя съвсем да различи човека на вратата; слънцето блестеше през прозорчето право в очите му.

— Джак?

— Да. — Присви очи, премести се от лъча светлина и остави очите си да привикнат. — Мелъди?

— Здрасти — каза тя, доста хрисимо. — Донесох ти обяд.

— Да видим дали съм разбрал правилно — вдигна ръка Джак. — Донесла си ми тези прекрасни сандвичи, курабийки и дори твърде скъпа бутилка газирана вода, защото искаш моя съвет за дъщеря ти, която е лесбийка?

Мелъди въздъхна и вдигна някаква тъмна спаружена маруля от сандвича си. Защо беше толкова трудно да се намери просто обикновен пуешки сандвич?

— Какво е това? — попита тя, като го подуши. — Рукола. Уф. Какво стана с добрата стара маруля „Айсберг“? — Остави сандвича обратно и погледна брат си. — Не искам точно съвет… Аз просто… Не знам какво точно искам, ако трябва да съм честна. Предполагам, че малко ме е страх.

— Задето имаш хомосексуално дете?

— Не! Задето съм скапан родител.

— Защото тя е лесбийка?

— Не се опитвам да бъда гаднярка, Джак. Никога не ми е пукало, че ти си гей. Знаеш го. Никой от нас пет пари не даваше. Ти беше този, който не покани никого на сватбата си, което е срамота, защото всички щяхме да се радваме да сме там. Можеше да е добре и за племенниците ти да видят как гей чичовците им се омъжват.

— Е, сега получават място на първия ред за безпрецедентния развод.

Мелъди се сепна.

— Сериозно?

— Опасявам се, че да.

— Но защо? Няма ли начин да оправите нещата? Какво се случи?

— Направих нещо много глупаво. Може ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се. — Седяха в ъгъла на магазина до мястото, на което бяха изложени бижутата. — Този е хубав — отбеляза Мелъди и вдигна една червена кожена кутия със старинен часовник.

— Да, хубав е. Това е часовникът, който дадох на Уокър като сватбен подарък.

— Върнал ти го е?

— Всъщност го е продал обратно на човека, от когото го купих, и той ми се обади, така и го придобих отново.

— Съжалявам. Звучи разстройващо.

— Така и беше. Много. Особено след като той продаде часовника, за да купи гребени за дългата ми коса, а аз, без да знам какво е направил, си продадох косата, за да купя кожена кутия за часовника.

Мелъди му се усмихна и остави часовника обратно на тезгяха;

— Продаваме си къщата. — Прищипа носа между очите си с палец и показалец. Наистина не искаше да плаче пред Джак.

— И нашата е на пазара.

— Казват, че се посъвземал, пазарът — продължи тя, използвайки думите на Уолт.

— Майната му на пазара — отвърна й Джак.

— Да.

И двамата седяха и дъвчеха сандвичите си с пуешко няколко минути, като избягваха да се поглеждат. След това Мелъди заговори:

— Спомняш ли си онези приятели, които имаше в гимназията?

— Божичко, нали това няма да е обяд за разпит и възпоминания? Защото не съм в настроение.

— Не. Имам нещо предвид.

— Кои приятели?

— Всички онези момчета.

— Пак ти казвам, ще трябва да си малко по-конкретна.

— Всички онези момчета през онова лято. Онези от плувния клуб. Спомняш ли си? Водеше ги вкъщи и стояхте отзад, под дърветата.

Очите на Джак светнаха. Наистина си спомняше. Лятото преди да замине за колежа, нагло бе водил у дома цял куп красиви момчета от семейния плажен клуб; всички те работеха в ресторанта, разчистваха масите и допълваха чашите с вода. (Примамливите длъжности, като „сервитьор“, в ресторанта бяха раздадени на учещите в университет синове и дъщери на членовете, те си прибираха парите от бакшишите, от които нямаха истинска нужда, за да подхранват алкохолната или наркотичната си зависимост… или и двете.) Дори тогава Мелъди разбираше, че има нещо различно в начина, по който Джак придърпваше шезлонгите им към далечния край на двора и по който момчетата се мажеха едно друго с крем „Хавайски тропик“, и как от време на време се освежаваха с малкия пулверизатор за цветя на майка им — онзи хубавия, от месинг, предназначен за африканските теменужки върху перваза на лятната веранда. Мелъди се опитваше да си намери извинение да отиде при момчетата при всяка възможност, предлагаше им чаши с лимонада или сладоледи от фризера. Те спираха да се смеят и да говорят, докато тя прекосяваше моравата, и присвиваха очи, за да видят какво носи. „Искате ли?“ — питаше ги. Винаги слагаше една допълнителна чаша за себе си, като се надяваше да я поканят да им прави компания. Но Джак винаги вземаше каквото бе донесла и я пропъждаше.

— Спомням си много добре — каза й той. — Добрите стари дни под боровете. Когато животът беше толкова по-прост, приятен и гей^[1].

— Те бяха гей, нали?

— Не всички. Някои от тях. Достатъчно.

— Защо не ме харесваха?

— Моля?

— Онези гей момчета така и никога не ме харесаха. — Мелъди се опитваше да поддържа тона си ведър, небрежен. — Аз все гледах да остана при вас, а всички вие постоянно се мъчехте да ме разкарате.

— Ти беше малко момиченце.

— Е? Носех ви разни работи. Носех ви по нещо за пиене и сладолед, а всичко, което исках, беше може би да поиграем на карти или да ви слушам как си говорите, или каквото и да е. Но ти и приятелите ти изобщо не ме харесвахте. А аз се чудех защо. Ако е било нещо конкретно.

Джак седеше облегнат назад с кръстосани ръце и се хилеше насреща й, сякаш разказваше изключително забавен виц. Започна да се смее, но изражението на сестра му стана толкова уязвено, толкова Мелъди-ходи-наранена, че се спря.

— Мел — започна той, като сложи ръката си върху нейните. — Те не те мразеха. Ти беше очарователна, как се препъваше из тревата в увисналия си бански от две части, понесла кана топла лимонада или топящ се сладолед, който имаше вкус на замразен сироп. Беше очарователна.

Мелъди се зазяпа в наполовина изядения си сандвич. Не можеше да погледне брат си. Умираше от срам, задето изобщо бе повдигнала въпроса и задето чу неговата гледна точка за поклоненията, на които бе поемала през тревата, и бе изключително засрамена от факта, че думите „ти беше очарователна“ от устата на Джак я караха да се чувства толкова щастлива.

Той продължи и гласът му загуби обичайния си саркастичен тон:

— Каквото и да се е случвало под боровете, не е било свързано с теб и дали сме те харесвали, или не. Беше просто лудост. Бях на седемнайсет. Не те исках наоколо, защото имах двайсет и четири часова ерекция. Не желаех малката ми сестричка да е там.

— Отврат.

— Именно. Приеми го като различен вид братска любов. Затова ли почна да се вманиачваш заради Нора? Да не би по природа да си отблъскваща за хомосексуалисти?

— Не. Просто си мисля. Искам да постъпя правилно. Искам да разбера и да я подкрепям, но ме е страх. Вече не знам от какво има нужда, как се чувства.

— Знаеш.

— Не знам, Джак, не знам. Никога не съм искала момиче…

— Напротив, знаеш — настоя той. Изправи се и събра боклука от обяда, след което го натъпка в една празна торба за пазаруване. — Иска ти се тя да не беше обратна — допълни спокойно.

— Да. Съжалявам. Не го казвам, за да нараня някого. Не искам животът й да бъде още по-труден, отколкото е по принцип. Не знам как да й утъпча пътя за това, как да го направя по-лесен. Не знам какво да кажа, нито какво да мисля или как да се държа, нито знам с кого да говоря. Освен с теб.

Джак гледаше през прозореца на магазина и потупваше с пръсти по една стъклена кутия с изложени предмети.

— Уокър искаше деца — заговори накрая.

— Наистина ли?

— Мен цялата работа ме изнервяше. Познаваш ме. Той искаше да осиновим, а всичко, за което мислех аз, беше откъде ще знаем какво получаваме. Изглеждаше ми толкова несигурно. Как ще се чувства детето? Никой не си пожелава двама бащи. Изглеждаше като нещо толкова лесно за прецакване. Уокър винаги казваше, че твърде много мисля. Винаги казваше: „Има причина да го наричат «попечителство». Родителите са временни попечители, които бдят над детето, предлагат му любов и се опитват да го оставят в по-добро състояние от онова, в което са го получили. Не му вредят“. Поне така твърдеше Уокър. Не знам дали помага.

— Помага малко — отвърна Мелъди.

— Още един пример за моя егоизъм, както заяви Уокър, когато си тръгваше.

— Че не си искал да осиновите дете?

— Да.

Тя се замисли за минута. Защо беше толкова лесно да нараниш хората, които обичаш най-много? Посочи към една количка за алкохол в стил арт деко на няколко метра от тях, с кристални шишета, пълни с тъмна течност.

— Това истински алкохол ли е? — попита.

— Определено е — отвърна Джак. — Да не би да предлагаш питие? Защото, ако е така, ти си най-любимият ми човек в Ню Йорк в момента.

— Да — кимна сестра му.

Джак напълни пластмасовите им чаши със скоч и те поседяха в приятно мълчание няколко минути.

— Не мисля, че си бил егоистичен — обади се Мелъди.

— За осиновяването?

— Да — потвърди тя. — Мисля, че си бил разумен и предпазлив и че честно си изказал притесненията си. Да имаш деца, не е лесно.

— Знам!

— Не ме разбирай погрешно; страхотно е и мисля, че и двамата с Уокър щяхте да сте чудесни родители… ако и двамата го искахте. Но не е за всеки. — Мелъди довърши скоча си и си наля още малко. Зареждаше се с някаква подхранвана от алкохола движеща сила. — „Не му вредят.“ — Засмя се. — Звучи толкова, толкова лесно, но знаеш ли какво друго е лесно? Да вредиш! Неволно да навредиш, е притеснително лесно. Не мисля, че си бил егоист. Мисля, че си бил реалист.

Джак наблюдаваше сестра си развеселен. Не беше изненадан, че алкохолът я хвана бързо, но думите й отекнаха в него… и от това му стана по-добре.

— Кажи го на Уокър — подхвърли той шеговито.

— Ще му го кажа. — Мелъди се изправи. — Къде е той? Мисли си, че да си родител е толкова лесно, колкото да се разхождаш в парка? Обади му се. Ще кажа на господин Адвокат точно колко е лесно. Къде е той?

— Не знам, да видим. — Джак извади телефона си и тя се засрами, когато го видя да зарежда приложението Преследвил, онова, което сама го бе убедила да използва. — Нека погледнем — продължи той, докато чакаше да зареди. — Готово. На работа е и виж! — Натисна бутона за обаждане и вдигна телефона така, че Мелъди да види изписаното на екрана „Уокър“ и да чуе отново и отново повтарящия се сигнал свободно. После стовари телефона на плота. Мелъди го взе. — Какво правиш?

— Ще изтрия това. Ако искаш да кажеш нещо на Уокър, трябва да отидеш и да го намериш. Това чудо? — Тя вдигна телефона и го разтресе. — То е тъпотия. Не ти казва онова, което трябва да знаеш. Само една малка част от историята; тъпотия. — Мелъди написа някакви команди и приложението изчезна. Джак гледаше зад наведената й глава през прозореца, наблюдаваше пешеходците, които се разхождаха по улицата в този сърцераздирателно прекрасен пролетен ден. Никога не се бе чувствал толкова самотен през целия си живот. Докато му подаваше обратно телефона, Мелъди разбра, че отнесеният му, нефокусиран поглед, твърде дългата му коса и измачканата риза — всичко това говореше за разбито сърце. Той не беше ядосан или нехаен — беше празен. Поседя с него още малко, искаше й се да може да изтрие този израз от лицето му, свят на възмездие и съжаление.

— Мел? — обади се Джак накрая. — Нора просто има нужда да знае, че я обичаш точно толкова и точно така, както и преди. Има нужда да знае, че не е сама.

— Знам — отвърна тя.