Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (25)

Двайсет и трета глава

Нейтън Чаудъри бе побеснял, когато Лео реши да продаде „Скрито-покрито Медия“.

— Наша е — му беше казал. — Ние създадохме проклетото нещо и то най-накрая върви добре, разраства се и се развива, а ти искаш да го дадеш на група корпоративни търтеи? Защо? И какво ще правиш? — Нейтън бе спорил в продължение на седмици, но Лео държеше на своето, а Чаудъри не можеше да си позволи да купи неговата половина от компанията.

— Приключих — отсече Лео. — Махам се.

На Лео му беше писнало. Писнало му бе да работи денонощно и от скапаните офиси, които бяха една идея подобри от всекидневната му, но само толкова. Писнало му бе от младите, хитри, капризни и прехвалени стажанти, които наемаха и на които трябваше да помага за всичко — Лео се чувстваше като възпитател в пансион през половината от времето си. Два пъти в рамките на седмица бе заварил различни двойки да се натискат в малката конферентна зала. Някой постоянно оставяше храна да мухлясва в малкия хладилник; мивката вечно бе пълна с мръсни чаши от кафе.

Беше му писнало да няма пари. Писнало му бе да среща приятели от колежа и да слуша за скъпите им пътувания и имотите в Хемптън, да се възхищава на хубавите им дрехи. Писнало му бе да не приема никого в апартамента, защото беше все същият депресиращ невзрачен следвоенен апартамент с една спалня, който винаги бе давал под наем нелегално, на втория етаж, където всички прозорци гледаха към съседски покрив, пълен с външни тела на климатици; стаите на практика се тресяха, когато всички те работеха едновременно.

Писнало му бе от клюки. Боже, как му беше писнало от клюки. Докато дойде моментът да продава, „Скрито-покрито Медия“ напълно се бе преобразила в нещото, което Лео ненавиждаше най-силно. Бе се превърнала в жалка пародия на себе си, в никакъв случай не бе станала по-достойна за възхищение, по-прозрачна или по-честна от многото публикации и хора, които безмилостно осмиваше — двайсет и двама до трийсет и четирима на ден, за да сме точни, това бяха бройките, изчислени от счетоводителите, толкова поста бяха нужни на всеки от четиринайсетте им сайта, за да генерират достатъчно активност от потребителите, която да държи рекламодателите доволни. Абсурдно количество, цифра, която означаваше да се занимават с баналности, да огряват с прожекторите на присмеха лишените от късмет и често с нищо незаслужилите го хора — публикуваха истории, които незабавно се забравяха от всички, с изключение на бедните нещастници, сервирани на вечно гладната машина „Скрито-покрито“. „Интернет хлебарки“ ги бе нарекло едно национално списание и статията бе придружена с карикатура на Лео като Краля Хлебарка. Беше му писнало да е Краля Хлебарка.

Сумата, предлагана от по-голямата медийна компания, изглеждаше огромна на Лео, който освен всичко в този момент бе запленен от новата си журналистка Виктория Грос — щерка на богато семейство, свикнала на охолен живот, която огледа апартамента на Лео първия път, когато стъпи в него, така, сякаш се бе озовала в приют за бездомници. („Когато каза, че живееш близо до парк «Греймърси» — отбеляза тя объркано, — реших, че сигурно разполагаш с ключ от него или нещо такова.“)

Устремен към срещата си с Нейтън, Лео си спомни какво бе усещането да си зареден с адреналин, оптимистично нервен. Почти подмина Нейтън, който седеше на бара пред един отворен лаптоп, с наведена глава. Лео се зарадва на възможността да огледа за минута стария си приятел, дългогодишния си партньор в преследването на работа и удоволствие, както и на един печеливш сезон на „Джетс“. Привързаността, която изпита, когато видя познатия профил на Нейтън, беше искрена. Нейтън, който имаше като че ли безпределна способност да гледа графики и кръгови диаграми, а да вижда история. Нейтън, който все още ходеше с твърде къси панталони и леко тясно сако и пиеше обичайния си безалкохолен коктейл „Шърли Темпъл“.

А когато Нейтън погледна нагоре, той явно също беше щастлив да види Лео. Изправи се и двамата се прегърнаха. Не прегръдката с потупване по гърба, с която Лео бе свикнал, а братската прегръдка, която беше по-скоро здраво ръкостискане и кимане с глава, отколкото телесен контакт, но бе искрена. Нейтън придърпа Лео към себе си и го задържа здраво, а Плъм с притеснение усети, че се просълзява. Всеки, който ги наблюдаваше, можеше да сбърка момента на новото им събиране с нещо по-тъжно. След това се поотдръпнаха, потупаха се сърдечно и отделиха няколко минути да се огледат един друг.

Нейтън се ухили и закима.

— Ммм-да. Все още съм по-красивият от двама ни. Водя те с много. — Това беше тяхна стара шега. Да кажем, че Нейтън не бе традиционно красив, би било твърде щедро. За голям мъж раменете му бяха твърде тесни и тежестта му се концентрираше в средата на тялото. То бе крушовидно, от вида, по-често срещан при жените. Огромната дупка между двата предни зъба успяваше да му придаде чар. Нямаше никаква коса, но плешивата глава си подхождаше със силните му черти, месестия нос и силно извитите вежди, които изглеждаха така, сякаш водеха свой живот.

— Искаш ли едно истинско? — попита Лео, като посочи към питието на Нейтън и си поръча уиски.

— Опасявам се, че не. Имам точно двайсет минути и трябва да тръгвам за едно благотворително събитие в центъра, където ще представям някого, та…

Лео не беше обнадежден от факта, че му бе отделена такава малка част от деня на Нейтън. Трябваше да говори бързо. Мина през обичайните въпроси, разпита как е семейството му, видя няколко снимки, изслуша съкратена версия на „кошмара“ при ремонта на градската му къща.

— Чух за теб и Виктория — подхвърли Нейтън. — Съжалявам.

— Недей. Така е по-добре и за двама ни. — Лео се надяваше да е уцелил правилното съотношение на успокоение и съжаление. Радваше се, че Нейтън повдигна темата за развода, искаше да я използва. — Беше прав, когато ми каза навремето, че двамата с нея изваждаме наяве най-лошите страни у другия.

Нейтън измъкна ярката черешка от питието си и я изяде, като дъвчеше дръжката.

— Не ми доставя удоволствие, че съм прав за това.

— Знам. Просто си признавам пред стар приятел. Трябваше да те послушам — и не само за Виктория, за много неща.

— Минало свършено — отвърна Нейтън. — Изглеждаш добре. И ако слухът не се основава на стара информация, мисля, че чух нещо за теб и Стефани. Вярно ли е?

— Вярно е. Да. Засега. Даваме го бавно, но засега всичко е наред.

— Радвам се за теб, приятел. Не се дъни този път.

— Нямам намерение — кимна Лео и леко се наежи от лицемерното подмятане. Нейтън се бе дънил в доста връзки навремето. — Готов съм отново да се включа в играта, така да се каже. Това беше една от причините да искам да те видя.

— Досетих се. Чух, че си използвал името ми из града. Казал си на разни хора, че работим заедно.

— Не е вярно — възрази Лео, потресен, че действията му вече са били докладвани на Нейтън.

— Чух го от повече от един човек.

— Стефани ми разказа за идеята ти и бях любопитен. Наистина заинтригуван. Интересува ме. Обаждах се тук-там, проучвах и задавах въпроси, но никога не съм се представял некоректно. Никога не съм казвал на никого, че работя с теб или че имаме някакви официални работни взаимоотношения. Заключенията, които си правят хората, когато чуят твоето и моето име, не са мое дело.

Нейтън го гледа няколко минути оценяващо.

— Добре. Разбирам какво е станало. Надявам се да е истина.

— Истина е.

— Защото не мога да те назнача.

— Хайде да върнем малко назад, а? — Лео не можеше да повярва, че бе изгубил контрол над разговора толкова бързо. — Хайде да започнем отначало. Знам, че си зает, и дойдох подготвен.

— Не знам защо би искал да се включиш в този доста скромен проект, който обмислям.

— Не изглежда скромен. Изглежда амбициозен и като нещо, което си заслужава труда.

— Повярвай ми, скромен е.

— Изглежда и като нещо, което някога беше моя идея.

Лео спря; нямаше намерение изобщо да повдига този въпрос и определено не толкова скоро. Не биваше да позволява на Нейтън да го ядоса.

Нейтън погледна към тавана, сякаш искаше да измоли търпение от небето.

— Едва ли може да се каже, че си изобретил идеята за литературно списание онлайн. Не ми се прави на Ал Гор, Лео.

— Знам. Съжалявам. Изразих се погрешно. Аз… ние… имаме нужния опит. Бяхме добър екип. Дори не искаш да чуеш идеите ми ли? Знаеш на какво съм способен.

Сега Нейтън пусна гърмящия си смях. Лео се обезкуражи, като видя колко безразличен изглеждаше, колко естествен.

— За съжаление, това е много, много вярно.

— Нека ти покажа само бърз общ преглед как можеш да разшириш „Хартиени фибри“ по интересен и плодотворен начин. — Лео отвори папката си и извади купчина принтирани страници.

— Господи! — възкликна Нейтън. — Да не си направил „Пауър Пойнт“ презентация?

Лео не му обърна внимание, разгръщаше страниците пред себе си и извади една с примерно лого.

— Чак накрая, до базирано на събитията приложение, което също ще генерира съдържание. — Лео сложи страницата пред Нейтън, който я гледаше объркано.

— Приложение?

— Трябва да имаш приложение.

— Не ми казваш нищо ново, Лео. Всяко шестнайсетгодишно хлапе в Ню Йорк се опитва да си направи приложение.

Лео продължи:

— То е само един несъществен елемент. Имам цяла…

Нейтън го прекъсна:

— Оценявам усилията, които си вложил в това. И искрено се радвам да разбера, че си със Стефани. Наистина. Когато чух, си помислих: „Добре, каквито и глупости да са се случили през годините, той отново се е осъзнал“. И се надявам да е така. Надявам се да откриеш нещо, с което да се занимаваш и което да те прави щастлив. Но дори и да исках да работя с теб — а аз не искам — ми трябва някой млад, който да върши всичко за символични пари. Някой, който вече е наясно с нещата и не открива — Нейтън направи презрителен жест към страницата пред себе си — топлата вода с базирано на събитията приложение.

— Ами опитът? Ами утвърденото име?

— Утвърденото име ли? — Нейтън не можеше да повярва. — Това, приятелю, е част от проблема. Какво си направил, откакто продадохме „Скрито-покрито“? Сериозно, Лео. Какво?

Какво бе направил? Първо, двамата с Виктория бяха живели в Париж шест месеца, след което във Флоренция, без това да подобри френския или италианския му и на йота. Онези дни и седмици бяха дълги мъгляви спомени за посещения на приятели, вечери и пътувания до „провинцията“, за които все се оказваше, че той трябва да плати накрая. След това Виктория обяви Ню Йорк за „скучен“, така че се преместиха на запад и няколко години живяха в апартамент под наем в Санта Моника. Лео трябваше да работи върху сценарий, а вместо това всеки ден ходеше на плажа и се опитваше да кара сърф, след което се друсаше, докато Виктория прекарваше много време в медитация и се занимаваше с някаква кретенска ароматерапия. Непрекъснато обсъждаха да отворят малка художествена галерия, но така и не го направиха. Когато дерматологът й откри предракова бенка на иначе безупречното й деколте, се върнаха обратно в Ню Йорк, където тя го убеди да спонсорират малка театрална група в центъра, за да „отглеждат новите таланти“, което, общо взето, означаваше Виктория „да продуцира“ и да участва в калпави пиеси, написани от хора, с които бе израснала в Уест Вилидж. Той излизаше на дълги разходки и изучи всичко за уискито в единични бъчви. Четеше, тихо презирайки всичко, което смяташе за добро. Прекара месеци да конструира персонализиран велосипед, на който никога не се качи.

— Иска ми се да бях направил много неща различно — призна Лео. — Но не мога да върна времето назад.

— Съгласен съм — отвърна Нейтън. — Ти и аз? — Размаха пръст помежду им. — Това е опит да върнеш времето назад. Изкарахме си добре. — Той плесна Лео по ръката силно. Лео трепна. — Дяволски добре. — Лео разбра, че срещата е приключила, щом Нейтън мина на англицизми. Наблюдаваше го как събира папките си и плъзга лаптопа в една чанта. — Ще кажа на асистента си да ти се обади. Ще вечеряме заедно. Ти, аз, жена ми, Стефани. Ще бъде забавно. Можеш да дойдеш в жилищната част, да погледнеш ямата за пари и да се смееш на безумието ми.

Лео не получи възможност да каже нищо от онова, което беше планирал.

— Нека да се видим пак. Осъзнавам, че трябваше да ти пратя идеите си преди срещата…

— Това не е среща. — Нейтън хвърли кредитна карта на бара и започна да облича палтото си.

Сега вече Лео се ядоса. Заслужаваше повече.

— Хайде, Нейтън. Не бъди такъв.

— Какъв? Да не бързам?

Лео се опита да измисли нещо, за да го накара да остане. Кредитната карта на бара беше черен Атех. Не можеше да повярва, че Нейтън се справя толкова добре.

— Пари ли ти трябват? — попита Нейтън, забелязал как Лео гледаше картата.

— Какво? Не.

— Защото, ако става дума за пари, мога да ти отпусна заем. Това мога да направя.

— Не става дума за пари. Господи! Защо би си помислил, че ми трябват? — Лео побесня, като си спомни, че наистина бе обмислял да вземе пари назаем от Нейтън. Първо адът щеше да замръзне.

— Говоря с Виктория от време на време.

— Фантастично. Направо фантастично, мамка му. Виктория, най-неблагонадеждният разказвач на всички времена.

— В нейна защита трябва да кажа, че едва й измъкнах информацията.

— Това не е в нейна защита; подписала е споразумение. Всъщност много интересно, че се опитва да настройва хората срещу мен…

— Стига глупости, Лео. Попитах за теб като за приятел. Тревожех се. Никой не е срещу теб.

Лео си пое дълбоко дъх.

— Тогава ме запиши в календара си. Нека ти дам презентацията си. Просто ме изслушай.

— Твърдиш, че си си написал домашното? — попита Нейтън.

— Да.

— Значи, знаеш кой е главният ни финансов директор?

— Не съм разучавал позициите на всеки в организацията, не.

— Питър Ротщайн. — Нейтън разписа сметката и започна да къса касовата бележка на малки парченца, които внимателно сложи обратно в края на пластмасовата поставка за парите. Лео упорито се опитваше да си спомни защо това име трябваше да е важно. Нищо.

— Брат му беше Ари Ротщайн — допълни Нейтън.

Този път настъпи някакво смътно раздвижване в съзнанието му, но все така нищо.

— Познавам ли го?

— Може да се каже. Онзи, който свършва работата. Звучи ли ти познато?

Сърцето на Лео се сви. Ари Ротщайн бе една от последните истории на „Скрито-покрито Медия“, докато още участваше там. Хлапе от местния колеж — едро и тъпо на вид — което бе пратило автобиографията си на видео за позиция по техническата поддръжка. Една сутрин Лео беше пристигнал в офиса, за да открие всички наредени покрай един монитор, подвикваха и се смееха. Касетата започваше с облечения в неподходящ костюм Ари Ротщайн, който изрежда техническия си опит, а после нелепо и неловко прекъсва, сваля си сакото, слага бейзболна шапка и запява безсмислена рап пародия за техническата поддръжка. Припевът беше безвкусен и незапомнящ се: „Аз съм този, който ще го свърши“. (Аз съм ТОЗИ. Аз съм ТОЗИ. Аз съм ТОЗИ, който ще го СВЪРШИ!) Беше ужасно и в същото време забавно.

— Качваме го на сайта — реши Лео, преди да изгледа докрай четирите минути и трийсет и две секунди. Всички първоначално помислиха, че се шегува, но той разпознаваше стръвта, която щеше да привлече посещения и кликове. Това беше първото видео на „Скрито–покрито“, което се разпространи лавинообразно, и Ари Ротщайн бе осмиван и подиграван седмици наред, навсякъде — онлайн, в пресата, по телевизията. Клипчето му завърши в откъс от „Днешното шоу“ под заглавието „Как НЯМА да получите работата, която наистина искате“.

— Наел си този тип?

— Неее. — Нейтън провлече думите, сякаш разговаряше с някой невероятно тъп. — Този тип е мъртъв. Умря от свръхдоза преди няколко години. Брат му работеше за компанията, преди да ни купят, и не разговаря с мен повече от година. Отне ми дълго време да спечеля доверието му, да го убедя, че нямам нищо общо с инцидента и че съжалявам за него, което си е така. Онова, което направихме тогава? Беше нормално. Забавно. Но не бе точно почтено, Лео. Не с подобни неща искам да ме запомнят.

— Аз също. Моята гледна точка е същата.

— Не мога, Лео. Не мога. Не казвам, че случилото се с Ари е по твоя вина — по наша вина — или нещо подобно. Но казвам, че нещата са се променили. Светът на бизнеса е различен. Аз съм различен. Надявам се, че и ти си различен. И не мога да те наема.

Лео седна за първи път откакто бе влязъл в бара. Опитваше се да измисли какво трябва да каже, нещо точно и подходящо, но вместо това се пошегува — шега, която старият Нейтън щеше да намери за забавна.

— Предполагам, че Ари Ротщайн наистина е бил този, който да го свърши.

След дълго мълчание Нейтън проговори:

— Ще се престоря, че не съм чул това. Успех, Лео. Съжалявам, че те разочаровам.

— Недей. Имам и други варианти.

— Добре.

— Не че ме попита, но ще съжалявам, ако не спомена, че по мое мнение трябва да имаш определени резерви дали да съсредоточиш финансовите си усилия върху Пол Ъндъруд.

— Така ли?

— И на мен ми харесва „Хартиени фибри“, но нещата там са съвсем хаотични. Не мисля, че Пол притежава необходимите качества на водач, които ще са ти нужни, за да го развиете. Не мисля, че той е твоят човек.

Нейтън гледаше към пода, след което бавно вдигна изпълнен със съжаление поглед към Лео.

— Надявах се, че няма да се появиш тук и да си бъдеш все същият задник, Лео. Наистина се надявах.

— Не ме разбирай погрешно. Аз харесвам Пол…

Нейтън протегна ръка и Лео неохотно се изправи, за да я стисне.

— Успех, Лео. Дано си промениш начина на мислене. За доброто на Стефани.

— Ще ми се наложи да предложа идеите си другаде.

— Давай. Само никога повече не споменавай името ми.

— Майната ти, Нейтън.

— Да ти се връща, друже.

Лео загледа как Нейтън напуска бара. Седна отново и си пое дъх дълбоко, опитвайки се да осмисли какво се бе случило току-що. Телефонът му на бара започна да вибрира. Погледна към дисплея и когато видя изписаното име, сърцето му едва не спря. Матилда Родригес.