Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (21)

Деветнайсета глава

Въпреки студа Мелъди бе заспала зад волана на паркираната си кола. Сънуваше бебетата си, колко сигурно и спокойно усещаше теглото им върху гърдите си, в скута си, в прегръдките си. Чук, чук! Чук, чук! Някой в съня й чукаше по прозореца, искаше да влезе. Чук! Чук! Мелъди се стресна, събуди се и докато двете жени до колата снишаваха ухилените си лица към нейното, се отдръпна назад засрамена и объркана.

— Много е рано за дрямка! — заяви едната. Мелъди потисна едно изпъшкване и се опита да се усмихне. Беше Джейн Хамилтън, друга майка, която познаваше от училище. Тя се смееше, сякаш току-що бе разказала най-забавната шега на света. Днес нямаше нужда от това.

— Остави диско дремките за уикенда! — обади се и другата. Мелъди все не можеше да се сети за името й, онази със странно оформената къдрава коса, която мислено наричаше Пудела. Джейн и Пудела бяха част от клика (първоначално се бе въздържала да употребява думата, но колкото и да бе невероятно, нямаше друго подходящо название за социалното разделение на родителите в училище), която понякога включваше Мелъди в месечното „Тази вечер мама излиза“. Събиранията обичайно се състояха в нечия къща (където Мелъди ходеше, защото пиенето беше безплатно) или понякога в местен бар (където не ходеше и се надяваше, че никой не забелязва разликата). Всички се наливаха с шардоне и разговорът неизменно се превръщаше в смазано от виното пискане на тема секс, как съпрузите го искаха твърде често и съвети как да се пазариш за свирки.

Мелъди не искаше да слуша за ничий сексуален живот, още по-малко на пияни майки от предградията, които явно дори не харесваха съпрузите си — или децата си — кой знае колко. Като се изключи липсата на благоприличие във всичко това (което я ужасяваше, тя никога не би говорила за Уолт по този начин, никога дори не би помислила за него по този начин), тя смяташе, че жените умишлено се държат пошло и досадно. Обикновено на подобни събирания Мелъди седеше почти напълно безмълвна, от време на време се засмиваше заедно с всички останали или кимаше в съгласие с някой от по-леките коментари за училището: децата имаха твърде много домашни; помощник-директорката беше кучка; учителят по английски на единайсети клас бе много готин, но определено гей.

Тя завъртя ключа и го извади, взе си чантата и отвори вратата на колата, като се подготви за вледеняващия зимен вятър.

— Липсваше ни на срещата — каза Пудела.

— Каква среща? — попита Мелъди, притеснена. Никога не пропускаше училищни срещи.

— О, нямаше нужда да присъстваш — поклати глава Джейн. — Освен това беше скучно.

— Толкова скучно — додаде Пудела.

— Каква среща? — настоя Мелъди.

— Онази за финансовата помощ за колеж — отговори Джейн. — Формулярите и изискванията, дрън, дрън, дрън.

О! Мелъди осъзна с чувство на обреченост, че когато отговорно бе преписала всички родителски събрания от календара за колежански консултации в своя собствен в края на миналото лято, бе пренебрегнала срещите за финансово подпомагане. Как нещата се бяха променили толкова бързо? И как не се бе сетила по-рано да коригира тази своя надменност?

— Съжалявам, че я пропуснах — въздъхна тя. — Възнамерявах да дойда. Информацията има ли я онлайн?

— Мислех, че сте напълно подготвени — отвърна Джейн. — Мислех, че двамата с Уолт спестявате за колеж от първата си среща или нещо също толкова противно.

Мелъди леко се сгърчи, като се сети как се бе фукала на една от майчините вечери миналата пролет. Не че точно беше обяснила за Гнездото, само бе споменала, че двамата с Уолт имат „фонд за колежа“ и че едва ли ще се нуждаят от финансова помощ. Бе съжалила за думите веднага след като излязоха от устата й, а сега й идеше направо да се ритне отзад, особено като си спомни за високомерната си и неподходяща фразеология — „превърнахме спестяването в приоритет“.

— Знаете как е с инвестициите в днешни дни — каза Мелъди, която нямаше опит как да се преструва за пари; вероятно бе придобила цвета на цвекло. — Все пак може и да се нуждаем от малко помощ.

— Нека ти спестя време — намеси се Пудела. — Вече изкарвате твърде много пари и колежите не се интересуват от деца от Уестчестър, така че освен ако не обявите банкрут или някой не си загуби работата, нямате шанс. Цялата среща беше невероятна загуба на време.

— Само ще погледнат шала ти и ще те изритат — добави Джейн, сочейки към врата на Мелъди и красивия шал в лавандулов цвят, който й бе дала Франси.

— Беше подарък — оправда се Мелъди.

— Прекрасен е — усмихна се Джейн. — Отива ти.

В един момент Мелъди не бе искала нищо повече от това да бъде приятелка с тези жени, да се срещнат в града и те да се възхитят на нещо, което носеше. Сега й се искаше да избяга и да се скрие. От разговорите с тях й идваше да закрещи. Оплакваха се за пари, докато без дъх разказваха за скъпи ремонти у дома („Колко свирки за един полуетаж?“ — искаше й се да попита) или скорошни почивки в Европа („Колко за пътуване до Париж? Десет? Една?“). И след това те неизменно се обръщаха една към друга, свиваха рамене и казваха: „Луксозни проблеми“, кикотещи се като някаква модерна версия на двора на Мария-Антоанета в ластични дънки.

„Зелевият сок, който пиеш, струва шест долара!“ — искаше да извика Мелъди. „Кухнята ти е с размерите на целия ми долен етаж!“. Така я ядосваха и изнервяха, че с течение на времето се бе научила да ги отбягва. Заигра се с крайчето на красивия си шал и си погледна часовника.

— По-добре да тръгвам — въздъхна и посочи към магазина за вещи на консигнация зад тях. — Трябва да се отбия там, преди да се прибера.

— Готино — кимна Джейн одобрително. — Малко терапия с покупки на дребно.

— Приятно си поприказвахме и с Уолт преди малко — намеси се Пудела.

— Уолтър? — Той трябваше да пазарува продукти за вкъщи, само че не в този район, където единствените магазини за хранителни продукти бяха много луксозни и много скъпи. — Къде?

— С Вивиен е — отвърна Джейн и посочи през улицата.

В този момент Мелъди беше благодарна, че имаше толкова голяма практика в прикриването на реакциите си от тези нахални жени, защото успя да запази спокойното изражение на лицето си.

— Да, разбира се — каза. — Ще се видим по-късно.

Докато бързаше да се отдалечи, сърцето й биеше толкова силно, че можеше да стигне до отсрещната страна на улицата преди нея самата. Помисли си — в секундите преди да влети през вратата на Вивиен — че сигурно това е усещането да хванеш съпруга си с любовница; in flagrante delicto беше фразата, която изскочи в ума й — на местопрестъплението. Предателство. Сигурно така се е чувствала Виктория след инцидента с Лео, осъзна тя и усети лек прилив на съчувствие към жената, която никога не се бе държала дори учтиво с нея. И докато стъпваше на тротоара, внимателно, за да не се подхлъзне на леда, знаеше, че би предпочела да хване Уолтър в любовна прегръдка с Вивиен, би предпочела той да я е навел над масата й в офиса, покрита с местни карти, списания и ресторантски купони, и да я оправя отзад, вместо това — спокойно да седи пред бюрото й на видно място в Недвижими имоти „Рубин & Дъщери“. Вивиен Рубин беше агентката, която им бе продала къщата.