Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Синтия Д’Апри Суини

Заглавие: Гнездото

Преводач: Вихра Иванова Манова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 01.06.2017

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1686-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9034

История

  1. — Добавяне

Петнайсета глава

В нощта на инцидента миналото лято Лео седеше в спешното напълно, ужасяващо буден. Махмурлия. Вцепенен. Продължаваше да преповтаря в ума си момента на катастрофата, писъците на Матилда и далеч по-страшния момент, в който бе спряла да пищи и той се бе изплашил, че е мъртва.

Бяха в съседни стаи в спешното. От време на време той чуваше стенанията й и докторите, които обсъждаха възможността за повторно зашиване. Десният й крак беше почти отрязан при глезена. Преводач от болницата говореше с родителите й.

Стар семеен приятел от шерифството се бе обадил на Джордж Плъм от мястото на катастрофата почти по същото време, по което Лео се бе обадил на Беа. Джордж и Беа си бяха тръгнали от сватбата и бяха пристигнали в болницата заедно.

Джордж веднага обсъди ситуацията с Лео.

— Не ми пука какво си спомняш — каза му тихо. — В този момент не помниш нищо. Претърпял си мозъчна травма. — Кимна към кървящата му брадичка. — Разбра ли?

Лео гледаше как Беа слуша през завесата и не знаеше дали да се надява, че испанският й все още е добър, или подобно на много от талантите й, не се бе влошил. Слушаше внимателно; главата й беше наведена и той забеляза, че горната част на раменете й бе леко изгоряла от слънцето. Роклята й, като почти всичко, което притежаваше, беше стилна — къса, черна и без ръкави — и тя стоеше с ръце, увити около себе си, сякаш се опитваше да се стопли в хладния въздух на климатизираната болница.

На Беа не й беше студено; концентрираше се да разбере толкова от разговора, колкото можеше, което бе горе–долу всичко. Убягваха й някои медицински термини, но разбра, когато преводачът обясни на родителите на Матилда за нищожните шансове за успешно пришиване. Впусна се в подробности за усложненията, шансовете за отхвърляне, силните лекарства, дългия престой в болницата и рехабилитацията, от които Матилда щеше да се нуждае през идните месеци. Много, много дългият път напред с пришиване, което въпреки всичко можеше да приключи с евентуална ампутация на крайника. Бащата на Матилда каза на преводача, че нямат осигуровка и че са всъщност нелегално в страната.

— Това няма значение в момента — чу Беа да отвръща преводача; тонът му беше настоятелен, но мил. — Имате право на подходящо лечение.

Една от сестрите внимателно го прекъсна:

— Нямаме много време за решение дали да пришиваме отново, или не. Трябва да подготвим крака.

Беа чу майката на Матилда, която се обърна към доктора и съпруга си на английски със силен акцент.

— Какво е живот без крак? — попита тя. Мъката в гласа й беше сърцераздирателна. — Какво бъдеще ще има тя? Как ще върви? Как ще работи?

— Не, мами, не — обади се Матилда от леглото, гласът й бе лепкав и унесен от шока и морфина. — Мъжът от колата ще ми помогне. Той познава хора. Които се занимават с музика. Беше просто катастрофа. Лоша катастрофа. Той ще ми помогне. Няма вече да работя като сервитьорка.

— Твоята музика? — отвърна майката недоверчиво. Премина на испански, тонът й беше остър и изплашен. — Ти си изгуби крака, а този мъж ще те направи звезда?

— Трябва да се махна оттук — примоли се Матилда.

Преводачът говореше с доктора, но Беа не можа да чуе какво си казват. Върна се обратно при Лео, който все още стискаше окървавено парче от бялата блуза на Матилда в ръцете си. Сестрата бе промила раната и бе отишла да вземе конци, за да зашие брадичката му. Джордж посочи към завесата.

— Чу ли нещо интересно?

Беа се поколеба. Онова, което бе чула, не й влизаше в работата; информацията не се отнасяше до нея, за да я споделя. Познаваше Джордж.

— Беа?

— Горе-долу — отвърна. — Решават дали да ампутират.

Джордж въздъхна.

— Това не са добри новини.

Беа се обърна към Лео. Под флуоресцентната светлина в спешното, с разцепена брадичка, кървясали, воднисти очи и нефокусиран поглед, той изглеждаше уморен и изплашен. Опита се да се усмихне. За момент заприлича на малко момче и тя взе ръката му.

— Не знам какво се случи — каза й. — В единия момент отивахме…

— Шшшт — спря го Джордж, като вдигна ръка. — Ще има време за всичко това по-късно.

Лео стискаше ръката на сестра си толкова силно, че пръстите й изтръпнаха.

— Внимателно, Супермен — размърда ги тя и леко разхлаби хватката му.

— Супермен. Точно така. — Той леко докосна брадичката си и трепна. — Би ми бил от полза сега. Да отлети и да обърне посоката на въртенето на Земята, за да върне времето назад.

— В момента преди да раздадат сухите ордьоври с раци ли? — подхвърли Беа в опит да го разсее от плача, който долиташе от другата страна на завесата.

— По-скоро преди началото на 2002-ра — въздъхна брат й.

Това й звучеше добре — 2002-ра, годината преди да продаде „Скрито-покрито“ и да срещне Виктория. Тък беше още жив, книгата й бе току-що издадена. Годината, която в съзнанието на Беа беше разделителната линия. Тъкмо тогава онзи Лео, когото обичаше и бе един от най-близките й приятели, постепенно бе започнал да изчезва и да се превръща в напълно неузнаваем човек.

Лео изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Тя се боеше за него.

— Как стигнах дотук? — попита той. Беа се опитваше да не гледа раната на брадичката му. Щеше да му остане белег. — Как можах да се издъня така жестоко?

Въпреки обстоятелствата сърцето на Беа се помъчи да долови нещо, наподобяващо самоанализ и разкаяние; нещо, което да напомня извинение от Лео. Отдавна не му се бе случвало.

— Всичко ще бъде наред — увери го тя безпомощно.

— Не съм сигурен в това — отвърна брат й. От другата страна на завесата беше настъпила лека суматоха. Родителите спореха на испански, а преводачът се опитваше да се намеси. — Мисля, че май изобщо няма да е наред — довърши Лео.

Беа сложи ръка на гърба му и той леко се наведе към нея. Тя повика Джордж с ръка и заговори тихо и бързо, преди да е размислила.

— Чух и още нещо.

— Какво? — попита Джордж.

— Родителите нямат документи.

Джордж се усмихна за първи път, откакто бе пристигнал в спешното.

— Това е много по-добра новина. Чудесно свършена работа. — Той насочи показалец към Лео. — Все още ще ти струва цяло шибано състояние, но това мога да го използвам.

От другата страна на завесата гласът на Матилда се извиси над неспирните караници, висок и настоятелен:

— Тумело, мами, тумело!

Тумело. Махни го. Махнете крака. След това преводачът се обърна към хирурга:

— Искат да ампутираме.

— Мисля, че това е правилното решение — отвърна той.

— Ще направим чист разрез. Ще оставим колкото е възможно повече от костта.