Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (12)

Десета глава

Джак се задъха от качването по стълбите, след като пристигна на спирката на Бърген Стрийт в Бруклин. Как можеше да е в толкова лоша форма? Беше ходил у Стефани веднъж, преди години, точно след като се бе нанесла и двамата с Лео правеха онова, което двамата с Лео правеха с прекъсвания през всички тези години: чукаха се, дразнеха се, играеха хетеромелодрамата си. Двамата с Уокър между другото бяха обсъждали някога да си купят тухлено жилище, но Джак не искаше да живее толкова далеч от магазина си, а да го отвори наново в Бруклин, бе немислимо; смяташе, че ще загуби твърде много клиенти, което вероятно вече не беше така, сега, когато Бруклин не бе по джоба на всеки и бе станал неузнаваем. Джак помнеше улицата на Стефани като доста изоставена. Днес изглеждаше така, сякаш пред всяка трета къща имаше по един контейнер за строителни отпадъци. Спря пред една тухлена къща, която в момента ремонтираха. Вратите бяха отворени и се виждаше извитото махагоново стълбище с прясно боядисани бели пръчки под перилата. Погледът му стигаше чак до кухнята в дъното, където двама работници се мъчеха да поберат масивен неръждаем хладилник в ниша в задната стена.

„Още една пропусната възможност“, помисли си Джак. Е, такова беше положението тези дни, ако живееш в Ню Йорк от много време и не си се качил на въртележката за недвижими имоти в правилния момент. Накъдето и да погледнеше напоследък, градът се подиграваше с него и финансовите му неволи. Ускори крачка и скоро стоеше пред дома на Стефани. На горния етаж лампата изгасна. Добре. Някой си беше вкъщи. Надяваше се, че е Лео, но ако не бе той, щеше да остане там, докато не се прибереше. Имаше цял ден на разположение. Беше понеделник и магазинът му бе затворен.

„Три месеца — бе казал Лео онзи следобед в «Ойстър Бар». — Дайте ми три месеца, за да ви представя някакъв план.“

Така и направиха. Три месеца и седемдесет и два часа, за да бъдем точни, а Лео не си вдигаше телефона, не отговаряше на имейли и по-добре да имаше някакъв шибан план. Джак почти беше изпаднал в паника. Едва бе спал след срещата със стария си приятел Артър, онзи, който му бе помогнал да изтегли кредит за жилище.

Джак криеше огромен дълг от Уокър, оплетен гъсталак от пари и измама. Уокър знаеше, че повечето години приходите на Джак едва покриваха разходите му, но никога не бе възразявал, защото Джак обичаше това, с което се занимаваше. Но половинката му нямаше никаква идея как наемът му бе скочил (драматично, рязко) през последните пет години и Джак успяваше да държи магазина на повърхността със заем на стойността на къщата им за почивки на полуостров Норт Форк на Лонг Айланд. По времето, когато го бе изтеглил, изглеждаше като логично решение на нещо, което се надяваше, че ще бъдат временни финансови тревоги, добре приета малка магия, която приятелят му Артър бе предложил на по питие една вечер, след като Джак се оплака от състоянието на баланса си. Двамата бяха посещавали заедно колежа „Васар“ и бяха съквартиранти през първата година, в която се бяха преместили в Манхатън.

— Лесно е, като да си извадиш кредитна карта! — Артър работеше за ипотечен кредитор в интернет и твърдеше, че постоянно помага на приятели „да използват имуществото си“. — Няма да ти струва и цент!

Джак знаеше, че не е единственият след 2000-та година, станал жертва на тази позлатена логика, но осъзнаваше със сковано от страх сърце, че е бил от последните, преди финансовата система почти да се срине под тежестта на собствената си алчност и безумие. Още по-зле — той трябваше да е наясно. Беше слушал лекциите на Уокър против заемите с години, бе го чувал да разубеждава познати, приятели, съседи и клиенти да не участват в подобно нездравословно и неприемливо теглене на кредит.

— Това не е просто глупаво — бе повтарял той отново и отново за раздутата ипотечна индустрия, — а почти незаконно. Това е измама и е напълно неетично.

Неетично. Думата звънтеше в съзнанието на Джак — неетично също добре би описало как той се бе възползвал от правото на подпис, което преди години всеки от тях бе разрешил на другия за въпроси, свързани с вилата за уикенда, така че да не се налага и двамата да пътуват до Лонг Айланд, когато трябваше да се подписват документи за собствеността им там.

Къщичката, която притежаваха от двайсет години, не беше нищо особено или специално, но се намираше върху прекрасно парче земя, с поток, който течеше през една гориста местност, а също бе и на кратко разстояние от плажа. Щеше да бъде домът им след пенсионирането, място, на което да отидат, когато Уокър можеше да се отдели от практиката си, да се отпусне, където да има повече време да прави нещата, които обича: да готви, да чете, да градинарства. „След Гнездото“ се превърна в любимия израз на Джак. „След Гнездото“ щяха да подготвят къщичката за зимата, да ремонтират и разширят кухнята, да си купят кола, може би да добавят стая за гости; списъкът продължаваше. Уокър нежно му се подиграваше. „След Гнездото световен мир! — казваше. — След Гнездото сакатите ще проходят, а слепите ще прогледнат!“. Уокър не обръщаше особено внимание на Гнездото. Бе прекарал твърде много часове с клиенти, които идваха на прага му възмутени, защото не бяха получили нещо, което са очаквали да наследят. Уокър не вярваше в наследството, което не смяташе за нищо повече от хазарт и измамно пряк път; Уокър не вярваше в преките пътища или в хазарта.

През цялото време (всичките десет дни), докато Артър обработваше заема, Джак очакваше, че някой ще го спре. Но не. Бе се оказало плашещо лесно да вземе стойността на имота. Когато и да изразеше колебание, всички — от Артър до мениджъра в банката, който му отпусна кредитна линия от двеста и петдесет хиляди долара — го убеждаваха колко умно постъпва, колко е разумно да консолидира дълговете си и да се възползва от плащанията с ниска лихва. Джак си казваше, че ще похарчи само малко, само колкото имаше нужда. Но всяка година имаше нужда от повече, а в някои години бе използвал парите, за да подобри магазина с идеята да примами нови клиенти. По-хубаво осветление. Нова боя. Съвременно компютърно фактуриране и система за инвентаризация. Казваше си, че това са важни инвестиции. Кой искаше да пазарува в скъп магазин, в който да няма свежи цветя във вази? Без машина за еспресо отпред? Първоначалният му страх да използва картата, беше отслабнал, защото щеше да успее да изплати парите „след Гнездото“. Тогава щеше да се наложи да признае измамата, но Уокър винаги му бе казвал, че парите от Гнездото са си негови, подарък от баща му, с който да прави каквото поиска. Така че, когато признаеше, заемът щеше да бъде изплатен, все още щяха да са останали предостатъчно пари, а къщичката за уикенда щеше да е в безопасност. А ако не станеше така? Уокър никога нямаше да му прости.

 

 

— Удължаване на срока? — бе попитал с гримаса Артър преди няколко дни. Подсвирна дълго и ниско и поклати глава. Пръстите на Джак изтръпнаха; сърцето му биеше толкова силно, че ако погледнеше надолу, със сигурност щеше да го види как блъска под ризата. — Това, приятелю, е невъзможно. — Натърти на всяка сричка от невъзможно, за да наблегне на отказа си. — Уредихме заема през 2007-а — довърши той, докато присвиваше очи към документите пред себе си. — Друго място, друго време. Преди рецесията. Не бих могъл да ти уредя подобен сега, още по-малко пък с удължен срок на плащане. Виждам няколко закъснели вноски и… — Той сви рамене. — Наистина ли е проблем? Неприятности ли имаш?

— Не, не. Просто разглеждам варианти.

Джак нямаше да довери нищо на Артър, който имаше голяма уста. Бе прекарал последните няколко нощи, като се въртеше в леглото и репетираше мислено молбата си към Лео за незабавна помощ. Качи се по стъпалата на Стефани и звънна на звънеца няколко пъти. Първоначално плахо, след това с повече настоятелност и по-продължително. Почука. Нищо. Извади телефона си от джоба и набра мобилния на Лео. Никакъв отговор. Искаше да се обади на домашния телефон, но осъзна, че нямаше номера на Стефани. Слезе обратно по стълбите и отстъпи на тротоара, като се опитваше отново да хвърли поглед на втория етаж, където бе убеден, че е видял светлина. Представи си как Лео го наблюдава, самодоволен и в безопасност зад неподвижната завеса. На първия етаж забеляза във вътрешността да се движи висок мъж. Лео! Джак мина през вратичката на тротоара. Отиде до прозореца на равнището на улицата и почука силно и настоятелно. Погледна вътре, с ръце от двете страни на очите и нос, опрян до стъклото, което леко се замъгли от дъха му.

Лицето, което се появи от другата страна на прозореца, беше изкривено от възмущение, а под него се виждаше синя риза от полицейска униформа. Отвън Джак вдигна ръце, сякаш се предаваше, и направи крачка назад.

— Съжалявам! Много съжалявам! Търся брат си.

Лицето изчезна от прозореца и след няколко секунди вратата под предното стълбище се отвори със замах и разяреният мъж тръгна към него със стиснати юмруци. Едно средно голямо куче изтича към Джак, спря на сантиметри от глезените му, застана приведено и изръмжа ниско и заплашително.

— Моля ви. — Джак отстъпи назад и едва не се спъна в ниския тухлен бордюр, който ограждаше предната градина, пълна с дрипав бръшлян и едва преживяващ дрян. — Не стреляйте. — Бе едновременно изплашен и бесен. Мразеше, че му се налага да вдигна ръце пред това мускулесто ченге със зачервено лице. — Беше просто грешка, полицай. Бях забравил, че Стефани дава първия етаж под наем.

— Не съм полицай. Охранител съм, а ти по-добре да имаш основателна причина да надничаш през прозорците ми и по-добре да ми я кажеш веднага.

— Търся Лео Плъм — заговори бързо Джак. — Аз съм му брат. Брат на Лео! Той е отседнал горе.

— Знам кой е Лео.

— Отново — продължи Джак, облекчен да види, че ченгето, охранителят, каквото и да беше, не носи оръжие — ви моля да приемете най-искрените ми извинения. — Погледна надолу към кучето, което се приближаваше към глезените му и лаеше.

— Върни се тука, Синатра. — Охранителят щракна с пръсти на кучето, което се върна до собственика си, изскимтя и седна, но продължи да лае по Джак.

 

 

Томи О’Туул постоя вторачен в Джак известно време. Определено беше роднина на Лео, същият типичен бял заможен американец с тънки устни и леко клюнест нос под тъмната коса. При Лео всичко това изглеждаше малко по-впечатляващо. На Томи му харесваше да плаши натрапника. Гладко избръснатото му лице бе позеленяло, а по горната му устна и благородното му чело се бяха образували капки пот. Сакото му от туид изглеждаше като нещо, което би носил Шерлок Холмс. Господи! Къде си мислеше, че се намира?

— Ако надничаш през някои от прозорците на тази улица, хората първо ще стрелят, а после ще задават въпроси — заяви той, наясно, че Джак няма да разпознае преувеличението.

— Абсолютно сте прав. Ще бъда по-внимателен. — Джак свали ръцете си и направи нерешителна крачка, за да излезе от градинката. Кучето скочи напред и той пристъпи обратно в ограждението.

— Синатра! — Томи се наведе и погали кучето по гърба.

— Франсис Албърт. Тихо. — Кучето облиза ръката му и тихо изскимтя. — Съжалявам — обърна се мъжът към Джак. — Много лесно се пали. Трябваше да го кръстя Джери Луис.

— Изключително забавно — отвърна Джак, без да се усмихва. Гледаше към кучето, което изглеждаше като кръстоска между мопс и друга порода, с къса кафява козина, черна вдлъбната муцуна и леко издути сини очи, мистериозно напомнящи тези на Синатра. Джак отново излезе от бръшляна и погледна надолу към велурените си обувки, които бяха влажни от, както оптимистично се надяваше, сутрешна роса, но в действителност подозираше, че беше кучешка пикня.

— Как каза, че ти е името? — попита Томи.

— Джак. Плъм. — Той протегна ръка, а охранителят неохотно пристъпи напред, за да я поеме. Томи нямаше доверие на този тип; в него имаше нещо потайно, нещо не съвсем открито. От онзи тип хора, които би наблюдавал, ако ги види да се скитат из фоайе или магазин.

— И преди сме имали воайор в квартала — рече мъжът. — Някакъв извратеняк, който обикаля прозорците, търси жени по къщите и си го вади посред бял ден. Болно копеле.

— Уверявам ви — Джак сложи едната си ръка в ръкавица върху сърцето си, — че не съм вашият воайор.

— Да, сигурно не си.

— Знаете ли дали са вкъщи? — реши се Джак. — Лео или Стефани? Стори ми се, че видях горе да светва лампа преди малко.

— Предполагам, че са излезли — отвърна Томи.

Подозираше, че не казва истината. Преди няколко минути му се стори, че чува Стефани да се разхожда горе.

— Вижте — продължи Джак и извади телефона от джоба си. — Бих искал да се обадя, в случай че има някой горе и не чува звънеца поради някаква причина. Имате ли номера на Стефани? Дойдох чак от Манхатън.

— От Манхатън?

— Да — отговори Джак. — Уест Вилидж.

— Сериозен път си бил. Предполагам, че си пътувал колко? Два, три дни?

Джак се насили да изплюе нещо, което се надяваше да прозвучи като самоироничен смях. Божичко, мразеше всички.

— Просто исках да кажа, че ще е ужасно да се върна обратно по моста и да разбера, че са били под душа или нещо подобно.

Томи огледа Джак. Ако Стефани се криеше, нямаше да вдигне и телефона си. Също така може би трябваше да предложи на Шерлок хартиена салфетка или парцал; определено имаше кучешка пикня по обувките си.

— Ще бъда бърз — допълни Джак. — Ще съм ви безкрайно признателен.

— Имам номера й някъде вкъщи. — Томи направи жест към отворената врата зад себе си.

Джак последва него и кучето в преддверието, което бе тъмно и почти празно, с изключение на няколко вълнени якета, които висяха на една претоварена закачалка до вратата, малка масичка с настолен телефон и плакат на стената за юбилейна изложба на Матис в Музея на модерното изкуство, за който Джак предположи, че е останал от предишен наемател. Коридорът миришеше някак неуместно на подправки. На нещо тежко като канела. Томи стоеше на прага и го наблюдаваше. Кучето, вече по-спокойно, подуши глезените му.

— Стой тук — поръча охранителят. — Ще взема номера й. Отзад е.

Той тръгна по коридора към задната част на апартамента, където Джак можеше да види кухня. Кучето го последва със сумтене. Джак погледна през отворените плъзгащи се врати към всекидневната. Мебелите изглеждаха втора употреба, от вида, който според Джак бе специално запазен за разведения мъж. Два станали на буци захабени дивана на цветя, вероятно поверени му от загрижен роднина или приятелка. Провиснала библиотека от плетена ракита, която приютяваше доста кримки с меки корици, остарели телефонни указатели и изоставен стъклен аквариум за рибки, пълен на една четвърт с монети. Масичката беше покрита с купчина вестници „Ню Йорк Поуст“, обърнати на страницата с решените задачи судоку.

Относително сносната масичка на пиедестал, която някога сигурно бе стояла в много по-хубава от тази стая, беше отрупана със семейни снимки в рамки. Джак пристъпи във всекидневната, за да погледне масичката. Хубава, но не и стара. Разгледа снимките. Много от тях бяха на бившата, както предполагаше, съпруга и разнообразни семейни „живи картини“: сватби, бебета, деца в униформи на „Малката лига“ с усмивки с липсващи зъбчета по средата, които държаха бухалки, наполовина на собствения си ръст.

През тази стая можеше да види трапезарията, която беше празна, с изключение на пластмасова сгъваема маса, обградена от сгъваеми столове, и странно, в един тъмен ъгъл на стаята имаше скулптура, поставена върху малка дървена платформа на колела. Джак реши, че различава познатата форма на „Целувката“ на Роден. Разбира се, помисли си, също толкова натруфено, колкото и всичко останало тук, вероятно поръчано от някое късно телевизионно предаване за пазаруване, предназначено да подмамва приятелките на този разведен мъж.

Джак чуваше Томи отзад как отваря и затваря чекмеджета, как преравя хартии. Тихо се приближи до статуята. Имаше нещо странно в това копие на Роден, лъснато до блясък. Когато се доближи, видя, че беше сериозно повредено. Оригиналната отливка вероятно е била висока към метър, но бе изгубила поне петнайсет сантиметра от основата си. Дясната страна на горната част от тялото на мъжа липсваше, безплътната му ръка все още се виждаше отчасти върху бедрото на жената. Дамата, която седеше в скута му, беше почти непокътната, с изключение на десния й крак, който изглеждаше така, сякаш се бе разтопил от коляното надолу. „Разтопена? — помисли си Джак. — Да не би да е пластмасова?“.

Побутна леко скулптурата; тя не помръдна, но колелцата на количката — да. Значи, затова бе на колела, беше тежка. Имаше сериозни вдлъбнатини по повърхността на метала. Джак осъзна, че това, което вижда, е тежко увредена бронзова отливка на „Целувката“ на Роден. Това, само по себе си, не бе такава рядкост — имаше доста подобни на пазара, някои ценни, други — не, според това кога и къде са били изработени. Един от най-добрите клиенти на Джак колекционираше Роден и той му бе намерил няколко бронзови отливки през годините. Най-ценните бяха така наречените „оригинали“, изработени в леярната за бронз „Барбедиен“ в покрайнините на Париж. Да се провери дали са автентични, беше кошмар. Ако имаше знак на леярната, щеше да разбере откъде е, но нямаше никакъв начин да успее сам да повдигне статуята.

— Какво правиш тук? — попита Томи. Джак погледна нагоре и го видя застанал на прага, с изцапана и намачкана бележка в ръка. Изглеждаше ядосан.

— Възхищавах се на скулптурата ви — отвърна Джак. — Добра отливка е. Откъде я взехте?

— Подарък ми е. — Той подаде на Джак листчето. — Ето ти номера на Стефани, телефонът е в преддверието.

— Какво й се е случило?

— Претърпя щети по време на един злополучен инцидент. — Томи посочи към преддверието, но Джак забеляза, че ръката му леко трепери. — Телефонът е там.

— Какъв инцидент?

— Пожар.

— Драскотините обаче не са от пожар — продължи Джак, докато обикаляше около скулптурата. — И за да се разтопи бронзът, огънят трябва да е бил изключително силен.

— Да, ами аз съм бивш пожарникар — заяви Томи. — Виждал съм как огънят прави доста невероятни неща.

— Значи сте я спасили от пожар?

— Не казах това — отвърна охранителят.

Джак се наведе и коленичи пред статуята.

— Не споменахте ли, че е подарък?

Томи тръгна към преддверието, като се молеше Джак да го последва. Сега той беше този с издайническа пот, избила по челото и горната му устна. Какво си бе помислил, като бе пуснал този тип в дома си?

— Вече се обаждам на Стефани за теб.

Щетите по статуята човъркаха Джак; нещо там му се струваше много показателно. Започна да усеща познато изтръпване в пръстите си и отзад по врата, чувство, на което се бе научил да вярва, когато обикаляше из битпазари, имоти за продан и наддавания за антики, малко тик–тик–тик, което го известяваше, че може да е открил нещо ценно из купищата боклуци. Томи стоеше в преддверието със слушалката на ухото си. Джак излезе от полезрението му и бързо направи няколко тайни снимки на отливката с телефона си.

— Не вдига — обади се Томи. — Ще им кажа, че си се отбил. Ако мога да направя още нещо за теб…

— Нищо друго — отвърна Джак, като влезе в помещението, вече нетърпелив да се прибере у дома и да се обади тук–там. — Много ми помогнахте.

Томи отвори вратата. Джак помаха леко на кучето, което седеше като страж до собственика си и което го последва, докато изминаваше краткия път, и отвори портата. Щом тя се затвори зад гърба му, Джак се обърна и се прегърби леко в кръста, тананикайки единствената песен на Франк Синатра, за която се сети:

— С теб ще се видим пак, Франк… — каза той, което накара кучето да заръмжи, да заподскача и да лае лудо подире му, докато не го изгуби напълно от поглед.