Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (14)

Дванайсета глава

Мелъди седеше в колата си пред малкия магазин на главната улица почти от час. Кафето й в поставката за чаша бе изстинало. Хабеше бензин, тъй като беше твърде студено, за да изгаси колата и да седи повече от няколко минути, без да пуска парно, но все още не бе събрала смелост да влезе вътре и да говори с Джен Малкълм, притежателката на магазина. Мелъди я познаваше донякъде, понеже и Джен имаше деца в гимназията, двама синове, и понеже на няколко пъти в миналото Мелъди й бе продавала по някоя мебел. Неща, които купуваше и претапицираше, но някак не пасваха на къщата й и бяха твърде хубави според нея, за да ги продаде в „Крейгслист“^[1], и твърде обемни за „Ибей“. Джен винаги харесваше мебелите, които Мелъди носеше. Повечето от тях се продаваха и Мелъди печелеше малко допълнителни пари, като правеше нещо, което наистина обичаше. Днешната поръчка беше по-различна.

Тя завъртя ключа за запалването и изгаси двигателя, но го остави в позицията, в която радиото още щеше да свири. Когато й станеше твърде студено, каза си, щеше да влезе вътре и да покаже на Джен снимките на цялата мебелировка в къщата си, всички тези части, които бе събирала с години по битпазари и разпродажби, любимите й находки, ценните неща, с които се бе сдобила съвсем евтино, понеже продавачите не знаеха какво имат: пренебрегвана маса „Стикли“, която някой престъпно бе боядисал с гъба, вече с махната боя и възстановена; черен кожен стол „Барселона“ с дупки от цигара и други отвратителни петна, който бе претапицирала в ярък тюркоазен туид; и любимата й, прекрасна дъбова маса за чертане, която се накланяше. Нора и Луиза я бяха ползвали години наред, за да рисуват или да си пишат домашните, или просто да седят една до друга и да четат книга. Щеше да продаде всичко това, за да укроти Уолт и да го забави. Щеше да продаде всичко. Почти.

Мелъди знаеше, че Нора и Луиза я наричат Генерала зад гърба й, но не й пукаше. Не й пукаше, защото също така знаеше какво е да израснеш при пълна анархия, в къща с родители, толкова вдигнали ръце, че бяха почти невидими. Знаеше какво е учителите да те питат колебливо и загрижено дали родителите ти ще се появят на родителската среща. Знаеше какво е да търсиш напразно лицата им в училищната зала по време на пиеса или концерт. Бе се заклела да е абсолютно различна майка и това, че имаше близначки, изобщо не я разколеба. През някои дни ставаше луда, докато тичаше от следучилищните дейности на едната си дъщеря до тези на другата. Правеше графики за времето, прекарано с всяко едно дете, и се стараеше да ги изравни, доколкото бе в границите на човешките възможности. Не пропускаше нито един концерт, пиеса, футболен мач, състезание, събиране на скаутите или хорово изпълнение. Всеки ден пакетираше здравословен обяд, като снизходително включваше по нещо сладко в петъците. Пишеше им окуражаващи бележки и пристигаше петнайсет минути по-рано от времето за взимане, така че никога да не им се налага да стоят на празния паркинг сами, чудейки се дали някой ще се появи, за да ги прибере вкъщи, и дали изобщо някой е разбрал, че ги няма.

Помнеше първите им проучвателни пътувания към горната част на щата, сякаш се бяха случили вчера. Караха на север и гледаха как оклюмалите градски дървета постепенно отстъпваха на величествените брястове и старите борове на Таконик. Нора и Луиза спяха всяка на собствената си седалка отзад, и двете смучеха еднакви биберони. Мелъди веднага бе обикнала малкото градче със старомодните му магазини за рокли, пекарниците и всичките тези жени, които бутаха детски колички, облечени с розови анцузи. Нямаше нищо общо с мръсотията и какофонията на тяхната улица, която практически беше в Испанския Харлем.

Наеха жилище в по-малко желаната част на града. Цели две години Мелъди слагаше близначките в количката и се разхождаше от другата страна на релсите, съвсем буквално. Междуградският влак разделяше градчето на две части: желана (по-близо до водата) и по-малко желана (по-близо до търговския център). Тя не знаеше какво търси до деня, в който не го видя. Малка къща, успяла да избегне изкормващите ремонти и разширенията, които се случваха на повечето от околните улици. Беше сграда, в която се занимаваха с „Изкуства и занаяти“, но очевидно бе в много окаяно състояние. Сутринта, когато мина покрай нея, мъж около нейната възраст товареше една кола с кашони.

— Изнасяте ли се? — поинтересува се Мелъди, като се опитваше да звучи дружелюбно, но не твърде любопитно.

— Майка ми се изнася — отвърна мъжът; гледаше към момичетата, както правеха повечето хора. — Близначки?

— Да — потвърди Мелъди. — Почти на три са.

— И аз имам близнаци. — Той се наведе пред количката и си поигра малко с момиченцата, като се преструваше, че ту е откраднал нечий нос, ту го е върнал обратно, една от любимите им игри.

— А какво ще се случи с къщата? — попита тя.

Мъжът се изправи и въздъхна. Присви очи към сградата.

— Ох, не знам — отвърна той. Изглеждаше съкрушен. — Толкова много работа има по нея, за да стане за продан. Агентът каза, че дори не си заслужава труда, защото вероятно някой ще я събори и ще построи на нейно място нещо такова. — Той посочи гнусливо към къщата в съседство, обновявана по начин, който Мелъди бе наблюдавала и на който тайно се бе възхищавала през последните месеци.

— Да, доста е ужасно — съгласи се. И после продължи, без да се замисли: — Със съпруга ми търсим къща, но всички са доста по-големи, отколкото ни е нужно, а и отколкото можем да си позволим. Ще бъде чудесно да намеря нещо, което да оправим, не да променим, а да възстановим. — Когато думите излязоха от устата й, вече знаеше, че са истина.

Уолт беше против покупката на къщата. Мислеше, че е твърде скъпа за състоянието си, и се боеше от спад в цените на недвижимото имущество. Продавачът харесваше Мелъди, но въпреки цялата работа, от която се нуждаеше къщата — а тя се нуждаеше от всичко — не намали цената, която бе повече, отколкото можеха да вземат назаем, предвид факта, че Мелъди не работеше. Работата й никога не бе носила толкова, колкото струваха грижите за децата, а кой би я наел сега? Заплатата на Уолт като компютърен техник в „Пърл Ривър“ беше добра, но не и огромна.

Интериорът на къщата бе старомоден, но Мелъди виждаше прекрасната й същност отвъд грозния мокет и тапетите от седемдесетте и знаеше каква би могла да бъде: дом, място, където момичетата й да се чувстват в безопасност и обгрижени. Харесваше малките прозорци с оловни стъкла, нишата за закуска, мястото за сядане до прозореца в края на стъпалата, огромния дъб в предния двор и захарните кленове в задния с прекрасните си оранжеви краски. Двамата с Уолт щяха да вземат предната спалня, онази под стряхата. Отзад имаше две по-малки, идеални за Нора и Луиза. Представяше си празнувания на рождени дни в двора под кленовете, ранни закуски в облицованата с ламперия трапезария; знаеше точно къде ще постави коледната елха. Агентът беше повдигнал мокета в един ъгъл на всекидневната, за да й покаже оригиналния под от борова дървесина. Мелъди се бори за тази къща по начин, по който не се бе борила за нищо досега.

— Всичко обаче ще има нужда от обновяване — беше казал Уолт намръщено. — Всички пари, с които разполагаме, ще потънат в стените, мазето, дъските на пода — ще изцедим спестяванията си за неща, които не се виждат.

— Няма проблем — отвърна тя. И наистина нямаше. Мелъди знаеше как да оправи останалото, как да свали боята, тапетите и да боядиса всичко наново. Щеше да научи нещата, които не знаеше. Къщата щеше да бъде нейният проект, нейната работа. Алън Грийнспан^[2] бе на нейна страна! А Уолт не можеше да спори с неоспоримия факт за Гнездото.

Но все пак го правеше. В продължение на седмици. И когато си помисли, че са чакали твърде дълго и къщата ще бъде продадена на друг, се обрина от глава до пети. Киснеше се съкрушена във вана, пълна с колоидална овесена каша, когато той дойде да й каже, че собствеността — заедно със сериозна ипотека — с тяхна. Мелъди разбра, че накрая е капитулирал, защото я обичаше и искаше да бъде щастлива.

— Защо не може да се преместим в град, където не всеки е мултимилиардер? — често я питаше Уолт, обикновено когато тя беше в паника покрай нещо, от което момичетата имаха нужда — дрехи, следучилищни занимания, летен лагер. Но Мелъди не искаше да се местят. Живееха в район с едни от най-добрите училища на Североизтока. Тя се бе научила къде да пазарува, как да открива нещата, които трябваха на дъщерите й. Знаеше как да изчаква разпродажби и кой щеше да свали цената, когато кажеше, че пазарува за близначки. Винаги намираше пари, когато бе нужно — за специални училищни пътувания или инструменти, за да могат да вземат уроци по музика. Когато се присъединиха към клуба по ски, Мелъди прегледа старите училищни архиви и се обади на родителите, които имаха близнаци, вече влезли в колеж, за да ги пита дали имат някаква екипировка, която биха искали да продадат, и уцели джакпота: баща, който звучеше ужасно отегчен, й каза, че ако отиде да му изчисти гаража от ски екипировката — заедно с кънките за лед, ракетите за тенис и колелата, които дъщерите му изобщо не бяха пипнали — може да вземе всичко безплатно.

През всичките години, в които изрязваше купони, работеше по къщата всеки уикенд, докато коленете я заболяваха и ръцете й се напукваха и почваха да кървят, и рядко купуваше нещо ново за себе си или за Уолт, в далечината четирийсетият й рожден ден сияеше като далечен фар, просветвайки с лъча на спасението си. Щеше да навърши четирийсет и парите щяха да се появят в сметката им. Повечето щяха да отидат за колеж, а част от тях щяха да изплатят заема за къщата и всичко на света щеше да е, ако не напълно перфектно, то поне много по-добре, отколкото е било някога. Не обичаше да мисли за годината, в която близначките щяха да заминат за колеж, как щеше да се чувства без тях, но си позволяваше да мисли как нещата можеха да станат малко по-лесни за всички след Гнездото. Най-накрая момичетата щяха да получат нещо, избрано не само заради цената му. Щяха да наредят писмата от колежите, в които ги бяха приели, и Мелъди щеше да каже: „В който вие искате. Избирайте“. Най-накрая щеше да започне да се отпуска. Най-накрая щеше да дочака проклета почивка.

Тя увеличи звука на радиостанцията с класическа музика, която слушаше единствено когато умът й бе прекалено зает, за да обръща внимание на текстове или на приказки. „Зает“ беше учтивият термин за сегашното състояние на превъзбудения й мозък. Ако не бе паркирала на оживено място сред главната търговска улица на малкото им, гъмжащо от клюки градче, щеше да легне на предната седалка и да заспи. Беше толкова уморена напоследък. Не можеше да изкара повече от няколко часа на нощ, без неволно да премине в някакво екзалтирано безпокойство. Лежеше будна с часове, като си казваше да стане от леглото и да си запари чай или да си вземе топла вана, или да почете, но не успяваше да направи никое от тези неща; просто лежеше до Уолт и слушаше лекото му похъркване (дори когато спеше, бе неизменно учтив), скована и парализирана от притеснения за Нора и Луиза, и парите, и ипотеката, и таксите за колежа, и глобалното затопляне, и пестицидите в храната, и липсата на поверителност в интернет, и рака — боже, колко често бе стопляла храната в пластмасови съдове, когато момичетата бяха малки? — и дали не беше съсипала интелигентността им завинаги, като не ги бе кърмила, и какви бяха последствията от онзи един месец, в който ги бе оставила весело да тичат нагоре-надолу из всекидневната в проходилки, които един мил възрастен съсед им беше дал, докато един не-мил по-млад съсед не й бе казал, че всички знаят, че проходилките забавят двигателното и умственото развитие. Беше обсебена от идеята какво щеше да се случи с момичетата, когато напуснеха дома им и се отдалечаха от зоркото й око (Какъв беше обхватът на Преследвил? Колко километра? Трябваше да провери), и се чудеше кой би могъл да ги обича и да се грижи толкова за тях, колкото тя и Уолт, макар че напоследък се чувстваше като едно голямо дебело разочарование по отношение на любовта и грижите. О! И беше дебела! Бе качила поне четири-пет килограма от обяда с Лео, може да бяха и повече, страх я беше да се претегли. Всичко й бе тясно и неудобно. Бе започнала да прикрива незакопчаните си дънки с дълги ризи, които вземаше от Уолт; не можеше да си позволи да купува нови дрехи. Палтото на Нора изглеждаше особено оръфано, но ако купеше ново палто на Нора, трябваше да купи едно и на Луиза (това бе правилото й: равенство във всичко!), а определено нямаше как да вземе две.

Мелъди си спомни един ден преди много време, когато и двете момичета имаха ужасно възпаление на ушите. Две пеленачета с температура, които плачеха по цяла нощ и мразеха всякакви лекарства. Докато гледаше доктора, който пишеше рецептата, се чудеше как, за бога, щеше да успее да дава капки за уши и амоксициклин на две сърдити, болни бебета (четири уши, две усти) от три до четири пъти дневно в продължение на десет дена.

— Става по-лесно, нали? — бе попитала педиатъра тогава, докато държеше по едно извиващо се потно дете във всяка ръка; нито едно не позволяваше да бъде оставено, дори и за минутка.

— Зависи какво имате предвид под „по-лесно“ — каза лекарят, като се засмя съчувствено. — Имам двама тийнейджъри и нали знаете какво казват?

— Не — отвърна Мелъди, замаяна от липсата на сън и твърде много кафе. — Не знам какво казват.

— Малки деца, малки проблеми; големи деца, големи проблеми.

Тогава й се бе приискало да удари доктора. Отглеждането на близначки изглеждаше толкова трудно, когато бяха малки, особено докато живееха в града. Сега усети, че си мечтае за дните, в които най-трудното нещо, което трябваше да направи, бе да облече и да натовари две бебета в тромавата двойна количка и да стигне до детската площадка, където да седне с другите майки. Всички те се появяваха с вдигащо пара лате през зимата и капучино с лед през лятото, с хартиени торбички с мазни петна, пълни с най-различни сладкиши, купени, за да се раздадат. Говореха си и си подаваха парчета лимонов кейк или боровинкови кифлички, или някакви лепкави канелени сладки, наречени „маймунски хляб“ (любимия на Мелъди), и разговорът често се завърташе около живота преди децата, какво беше да спиш до късно, да влизаш в по-тесни дънки, да довършваш книгата, преди между отделните глави да е минало толкова много време, че да се налага да я почваш отначало, да ходиш в офиса всеки ден и да си поръчваш обяд.

— Разбира се, трябваше да целувам задници — каза една от жените, — но поне не се налагаше да ги бърша.

— Бях важен човек — спомни си Мелъди друга майка. — Управлявах хора и бюджети и ми плащаха. А я ме вижте сега. — Тя направи жест към бебето, увиснало на гърдите й. — Седя си тук, в парка, полугола и дори не ми пука кой ще ме види. А по-лошото е, че никой дори не се опитва да погледне. — Жената отдели спящото бебе от зърното си и нежно прокара пръст по издутата му бузка. — По-рано с помощта на тези гърди нещата се случваха, помните ли? Тези гърди не приспиваха никого.

Мелъди не успя да се сдържи и се загледа в изпъкналите вени, които се виждаха под светлата кожа на жената, и тъмното, уголемено зърно. Беше се опитала да кърми близначките, много бе искала, но се бе отказала след шест седмици, след неуспеха да ги приучи на какъвто и да е режим и почти обезумяла от липсата на сън. Видя как другата майка си закопча сутиена за кърмене и вдигна пеленачето на рамо, ритмично потупвайки гърба му, за да предизвика оригване.

— По-рано четях по три вестника сутрин. Три. — Гласът й вече беше по-тих, за да не безпокои бебето. — Знаете ли откъде научавам новините сега? От шибаната Опра. — Изразът на лицето й бе тъжен, но и примирен, пръстите й рисуваха малки кръгчета по гърба на детето. — Какво да се прави. Все пак е временно, нали?

Мелъди така и не бе разбрала как да се включва в подобни разговори, затова и не го правеше. Седеше, усмихваше се и се опитваше да кима разбиращо, но това, което би казала, ако беше събрала куража да го направи, бе, че преди да се родят дъщерите й, тя беше нищо. Беше секретарка. Машинописка. Наложи й се да се откаже от колежа, тъй като баща й почина през есента на последната й година в гимназията, а майка й вдигна ръце, докато самата Мелъди бе парализирана от страх и мъка. Да не споменаваме и ужасните й оценки.

Но тогава един ден Уолтър седна до нея в кафенето на фирмата й. Представи се и й подаде парче шоколадова торта, като каза, че е последното и го е взел за нея, понеже е забелязал, че обикновено си позволява по едно парче в петъците. Когато Уолт я покани на пица и кино и само след няколко месеца я попита дали иска да се омъжи за него, а едва година по-късно тя стана майка не на едно, а на две невероятно красиви момиченца — това вече беше нещо, тогава тя стана някой.

Облегна се назад и затвори очи. Вероятно можеше да подремне минута-две. Замисли се за палтото на Нора и се зачуди дали нов комплект копчета би помогнал. Нещо декоративно — дървени, метални или може би от цветно стъкло, може би смарагдовозелени. Можеше да го направи, можеше да си позволи два комплекта нови копчета. Понякога една малка промяна бе в състояние да промени нещата изцяло.