Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (27)

Двайсет и пета глава

Мелъди вярваше в бойните планове; вярваше в анализа, стратегията и отчитането на фактора непредвидени обстоятелства и това беше добре, защото двамата с Уолтър определено бяха във война. Той напредваше на два фронта: ипотеката и таксата за колежа. Мелъди наистина полудяваше при мисълта, че могат да изгубят къщата си. Дори не беше като да продаваха, за да използват парите, защото ипотеката им още бе значителна.

— Въпросът не опира до справедливост — повтаряше Уолт отново и отново. — Трябва да намалим месечните разходи. Особено с наближаването на колежа. Толкова е просто. Освен ако не успееш да измислиш начин да докарваш още пари всеки месец, нямаме избор.

Тя нямаше да му позволи „официално“ да обяви къщата за продажба. Нямаше да гледа снимка на нейната къща зад витрината на „Недвижими имоти — Рубин“ в центъра на града, където всички щяха да я видят и да спекулират по въпроса. Вивиен се съгласи да покаже къщата „тихо“, без реклама и с изключителни права за продажбата.

— Само проверяваме пазара — обясни Уолтър. — Да видим какво би могло да се случи.

Той също така искаше моментално да седне с Нора и Луиза и да обсъди с тях финансовата действителност на идните години и какво означаваше това за колежа — според него само щатски училища. Мелъди отказа. Някои семейства си организираха семейни ваканции; Мелъди натоварваше момичетата в колата и отиваха на обиколка из колежите. След това сядаха да обядват, оглеждаха града, сравняваха бележките си за видяното. Те си имаха списък! С колежи, към които се стремяха, такива, които бяха вероятни, и онези, които бяха „може би“ — и всеки от тях беше частен и изискваше главозамайващо количество пари.

Когато Вивиен Рубин се обади един ден, докато Уолтър бе на работа, за да съобщи на Мелъди за две добри оферти, едната изцяло в брой, тя не се паникьоса. Помисли за момент и после каза на Вивиен да направи контра предложения. Сумата, която назова, беше абсурдна.

— Сигурна ли си? — попита Вивиен. — Уолтър съгласен ли е с това?

— Абсолютно — отвърна Мелъди. Не лъжеше, каза си, чувстваше се спокойна и странно оптимистично настроена, когато затвори. Това беше бойно поле. Генералите знаеха кога да запазят позициите си и кога да започнат стратегическа маневра, кога да се оттеглят и кога да нападнат. Това беше война и тя не се предаваше. Още не. Не и докато не видеше Лео.