Нелсън Демил
Сияен ангел (8)

8.

Мина още около час, лицата на господата започнаха да се зачервяват, а дамите започнаха да надигат по-често шампанското, за да им станат мъжете по-интересни.

Отидох при парапета и погледнах към океана. Няколко моторници и платноходки плаваха успоредно на брега, а в синьото небе се носеха пътнически самолети. Един биплан прелетя ниско със закачен на опашката транспарант, на който пишеше: НЕДЕЛЯ ВЕЧЕР НА ЧАШКА В КРАЙБРЕЖНИЯ ГРИЛ НА САМИ. Ще го имам предвид.

Усетих, че някой стои от лявата ми страна. Погледнах и видях млада дама по сутиен, опряла лакти на парапета и загледана в океана с чаша шампанско в ръка. Кожата й беше снежнобяла, а дългата права черна коса се спускаше под раменете й.

Тя ме погледна с големи кафяви очи, усмихна се и посочи в посоката, в която се бяхме обърнали — на юг.

— Рушия.

Поправих географските й познания.

— Натам — казах и посочих на изток.

— Да? Толкова далеч.

— Така е. Но днес Русия е тук.

Тя се разсмя. След малко каза:

— Аз съм Таша.

— Аз съм Джон — казах и преведох: — Иван.

Тя отново се разсмя, но изглеждаше малко тъжна или замислена. Предполагам, че ако трябваше да спя с някой от онези, и аз щях да съм малко оклюмал.

Тя повдигна чашата си към мен.

— Шампанско?

— На работа съм. Как мога да се свържа с вас след работа?

Тя ми даде номера на мобилния си телефон.

Преди да успея да я попитам дали не е зодия Риби, някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях лицето на Тес, което изобщо не се усмихваше.

— Трябва да се върнем в кухнята — рязко каза тя.

— Имам още закуски…

Тес ми връчи празен поднос.

— Да вървим.

Казах на Таша „досвидания“ и тръгнах след госпожа Фарадей.

— Взех й телефона, защото утре може да се окаже потенциален свидетел за разпит — обясних.

Тес като че ли прие думите ми само донякъде, макар всичките до една да бяха самата истина, но каза:

— Охранителите те гледаха.

— Не ставай параноична като руснаците.

В кухнята привлякох вниманието на Дийн и хвърлих поглед към телефона на стената. Той кимна.

С Тес взехме поредните подноси.

— Дийн се е обадил на Мат и му е предал какво е положението — казах, докато излизахме.

— Дано само да не следят телефоните.

— Добра параноя. Петров, Фрадков и Игор не пият — уведомих я.

Тя явно разбра, че това може би е важно, и кимна.

— Ако Петров остане, когато от кетъринга си тръгнат, ще се скрия в някой килер или нещо такова и ще остана.

— Джон, преброиха всички ни на влизане и ще ни преброят на излизане.

— Вярно… но…

— Тръгваме си заедно.

— Всъщност ще правиш каквото ти казвам…

— Не знам как си оцелял толкова дълго.

— С хъс и мозък. Аз съм легенда — напомних й.

— По-добре не прекалявай.

Излязохме на терасата и Тес се отдалечи да предложи подноса пълнени яйца по руски на един руснак, който пъхна едно в своята уста и още едно в нейната. Надявах се, че поне тя се забавлява.

Отидох при басейна, където няколко дами, сред които и Таша, лежаха в шезлонги и си бъбреха на руски. Сигурно обсъждаха какъв страхотен купон би било, ако не им се налага да чукат всички гости.

Предложих на Таша горещия си колбас, но тя отказа, после поднесе въображаем телефон към ухото си и оформи с устни: „Обади ми се“. Другите дами се разкискаха.

Един от охранителите видя всичко това и ме фиксира с поглед.

Бясното плюскане беше намалило темпото си и неколцина раздути господа се носеха на надуваеми дюшеци в басейна. Половин дузина мъже и жени слязоха на плажа и заподскачаха край водата. Някакъв тип лежеше неподвижно на шезлонг на пясъка и една чайка провери дали не е умрял и става ли за ядене.

Може да се каже, че руснаците имат голям апетит за живот или че са развратни и декаденти, което е другата страна на същата копейка. Така или иначе, ставаха все по-уверени в себе си и в страната си. Рядко се е случвало империя да рухне толкова бързо и после да преживее също така бърз възход. Би трябвало да са щастливи от това и още по-щастливи, че не ги сритахме, когато бяха паднали. Но на мен ми се струва, че Путин и мутрите му още са бесни, че изобщо успяхме да ги повалим. Едва ли ще станем първи приятели в близко бъдеще.

Всичко стана, защото дипломатическият апарат и службите за сигурност във Вашингтон бяха луди на тема ислямски тероризъм, който ги занимаваше дотам, че да не обръщат внимание на всичко това. Или ако обръщаха, не им беше приоритет. Руснаците обаче имат за приоритет да го наврат на Америка. Когато гледам типове като Петров и ги сравнявам с терористите, които следях и разследвах години наред, нямам никакво съмнение кой е най-опасният противник.

Следобедът плавно мина в привечер и слънцето се спусна към западния хоризонт. Забелязах, че барманите вече сервират предимно твърд алкохол, но Петров продължаваше да кара на вода, както и Фрадков и Игор. Георгий Таморов обаче обръщаше водките с лед; същото правеше и Дмитрий, който явно знаеше, че тази нощ няма да кара обратно към града.

Признах си, че е възможно Петров и спътниците му да са дошли наистина само за партито. Това изглеждаше по-логично от всичко друго, което можех да подозирам или да си представям. Или ако наистина имаше нещо, то щеше да стане по-късно, при закрити врати, и аз никога нямаше да науча за него. Особено щом всички говореха на руски. А и да бяха намислили нещо, то едва ли имаше нещо общо с националната ни сигурност — по-скоро щеше да е свързано с пари или Георгий Таморов щеше да поиска някаква услуга от Василий Петров, какъвто обикновено е случаят, когато богат олигарх ухажва някой като полковник Петров от СВР. Може би Таморов искаше някой конкурент да бъде сполетян от нещастен случай. Милион швейцарски франка биха уредили работата.

Според сведенията ни за Георгий Таморов той прекарваше повечето си време в Ню Йорк и Лондон и беше свързан с икономическите интереси на Запада. Богатите пазят парите си и хора като полковник Петров обикновено изнервят хора като Георгий Таморов. Но ето че те бяха заедно, при това не за първи път. Защо?

Когато работех в Спецчастта за борба с организираната престъпност, наблюдавах мафията и понякога беше трудно да се разбере кой купува и кой продава. Така че беше възможно Георгий Таморов да не се опитва да купи нещо от полковник Петров, а Петров да се опитва да продаде нещо на Таморов. Например живота му. Или да му обяснява, че Таморов ще е в много по-голяма безопасност, ако полковник Петров му пази гърба. Може пък Таморов да беше вбесил с нещо важните клечки в Кремъл и те да бяха пратили Петров тук, за да го очисти.

Възможните причини олигарх милиардер и убиец от СВР да се правят на приятели бяха безброй. Но, както казах, мисленето за всичко това не влизаше в ограничената ми длъжностна характеристика.

Погледнах отново Василий Петров на гаснещата светлина. Не приличаше на човек, дошъл за партито. И ако беше сключил сделката си с Таморов, би трябвало да си тръгне. Но не си тръгваше. По-скоро сякаш чакаше нещо. Или някого.

Инстинктът ми подсказваше, че съм постъпил правилно, като съм решил да остана по-близо до този тип.

Петров забеляза, че го гледам, и вдигна чашата си.

Отидох до бара и му донесох още една минерална вода. Петров ме погледна, докато му я поднасях, и попита:

— Как се казвате?

— Джони Деп.

Той продължи да ме гледа, после се обърна и каза нещо на руски на Игор.

Игор кимна и ме погледна.

Като бивше ченге, занимаващо се с убийства, познавам убиеца, когато го видя, и току-що бях видял един такъв.