Нелсън Демил
Сияен ангел (14)

14.

Понеже беше професионалист, госпожица Фарадей натисна копчето за изключване на вътрешното осветление, преди да отвори вратата.

Понеже детектив Кори също беше професионалист, казах:

— Дай ми ключовете и пистолета си.

Тя ми подаде ключовете, след кратко колебание извади пистолета от кобура и ми го подаде с дръжката напред.

Носеше стандартен „Глок“ 40-и калибър. Прибрах го в джоба си.

— Тъй като попита, последният ми съвет във връзка с оръжието е никога да не се забъркваш в ситуации с въоръжен човек, на когото нямаш доверие.

— Съжалявам, че се чувстваш по този начин.

— Да вървим. Остави вратата отворена.

Тес слезе от шевролета и остави вратата отворена, в случай че на някой от нас — и по-точно на моя милост — му се наложи да се изнесе по спешност.

— Води.

Тя тръгна по пътека, застлана с натрошени миди, които хрущяха под краката ни. Извадих глока си и я последвах, като поддържах метър и половина разстояние помежду ни.

Гробището бе слабо осветено от полумесеца и високите дървета хвърляха лунни сенки по надгробните камъни и пътеките. Морският бриз шумолеше в клоните и създаваше впечатление за движение по земята.

Когато някой ти каже, че иска да се срещнете с някого, човек обикновено си представя един човек. Възможно е обаче да те чакат неколцина. Днес не беше първият път, когато любопитството ми надделяваше над обикновено добрата ми преценка на положението.

— Направо е Шинекок Бей — тихо каза Тес. — Там трябва да спрем.

Продължихме по пътеката. Надгробните камъни не бяха достатъчно големи да скрият някого, но пък дърветата бяха доста дебели. Отпред видях отражението на луната да искри в залива.

Теренът започна да се спуска към водата и скъсих разстоянието помежду ни.

Тес погледна назад и видя, че вървя с пистолет в ръка.

— Успокой се, Джон.

— Продължавай напред.

Тя продължи и стигнахме края на гробището, на двайсетина метра от брега. Тес спря, обърната към осветения от луната залив.

— Толкова е красиво тук.

Погледнах наляво и надясно, зад себе си, после към залива. На отсрещния бряг, на около пет километра от нас, се намираше постът на Брегова охрана и мостът Понког Бридж, който свързва Лонг Айланд с бариерния остров, на който можех да различа големи крайбрежни имения.

Хрумна ми, че амфибията на Петров разполага със стотици километри бряг, където да спре — плажове, заливи, заливчета, потоци и блатисти местности.

Но изгубването на Петров можеше да се окаже най-малкият ми проблем за тази нощ.

Тес се обърна към мен и отново погледна глока в ръката ми.

— Разбираш, че ако това е капан, пистолетът няма да ти свърши никаква работа.

— Да се обзаложим ли?

— И освен това се надявам, че разбираш, че… е, че искрено започнах да те харесвам.

Нямаше какво да й отговоря.

— Просто за да изясним нещата, не съм омъжена. И ако трябва да съм честна, съжалявам, че ти си семеен.

Честно, ако тръгна да изневерявам на жена си, определено бих го направил на гробище с жена, която ме е лъгала месеци наред. И за да направя нещата по-вълнуващи, току-що я бях обезоръжил и чакахме появата на тайнствен непознат. Прииска ми се да си бях взел белезниците.

Добрата новина (ако имаше такава) бе, че личният интерес на госпожица Фарадей към мен не би могъл да бъде прелюдия към засада. Макар че тя сигурно искаше да сваля гарда си.

— Джон?

— Разбираш, че става въпрос за проблем с доверието.

— Разбирам. Затова ти предлагам да се върнем на темата по-късно, когато всичко това остане зад нас.

— Е… аз съм щастливо женен.

— Сега кой лъже?

Това донякъде ме вбеси, но тя беше права — макар да не знаех откъде го знае.

Телефонът избръмча и погледнах есемеса:

Зад вас съм. Не стреляйте.

Обърнах се. По пътеката вървеше мъж с жълто-кафяв панталон и тъмен блейзър. Докато приближаваше, първо чух хрущенето на черупките, после разгледах лицето му. Оказа се не друг, а Бъкминстър Харис от Разузнавателната служба на Държавния департамент, когото видях за последен път в Йемен, точно преди да ме остави да бъда убит от банда главорези от Ал Кайда.

Сега един от нас можеше да се погрижи за някои несвършени работи.