Нелсън Демил
Сияен ангел (34)

34.

Заехме позиция на осемстотин метра югоизточно от Батъри Парк в края на остров Манхатън. На осемстотин метра на юг от нас беше Гъвърнърс Айланд, отделен от Бруклин от Бътърмилк Ченъл. По-нагоре по Ийст Ривър се виждаше Бруклинският мост и Даунтаун Хелипорт, от който излиташе хеликоптер, както и Кей 11, където се бе намирала „Хана“ в събота сутринта, преди да отплава на съдбовния си неделен круиз.

Ако това беше футболен мач, щяхме да пазим в защита при голлинията. За съжаление при ядрения футбол не е нужно да стигаш до последната зона, за да отбележиш тъчдаун.

Мина половин час. Цареше мълчание, с изключение на радиотрафика, който беше минимален заради руския подслушвателен пост в резиденцията им в Бронкс. По-голямата част от комуникациите се осъществяваше с есемеси или имейли и понякога с директно обаждане по телефона до конкретен човек, макар че дори този начин на връзка не беше сигурен. Аз обаче предполагах, че мисията на Петров е толкова секретна, че подслушващите руснаци нямат никаква представа за нея и затова не следят за някакъв проблем. Нямаше и опити за свързване с Петров от страна на руската мисия или жилищния комплекс. Василий беше оставен да действа сам и се запитах дали задниците в Москва, които са планирали всичко това, могат да го спрат.

Протоколът в случая би трябвало да предвижда пряк телефонен разговор между президента и Путин, в който ясно да бъде казано — знаем какво си намислил. Но никой в Москва нямаше да признае ядрена атака, нито пък би рискувал да бъде засечен, като се свърже с Петров и му нареди да прекрати шоуто. На този етап руснаците трябваше да са сигурни, че „Хана“, бомбата и Петров няма да попаднат в ръцете на американските власти. Иначе казано, бомбата трябваше да се взриви. И полковник Василий Петров беше човекът, избран за целта.

Двата двигателя работеха на празни обороти и от време на време Конте леко ги форсираше, за да не позволи на течението да отнесе катера. Не можехме да хвърлим котва, защото ако получехме сигнал за тревога, щяхме да изгубим много време, докато я вдигнем.

Конте предложи да заемем позиция в Бътърмилк Ченъл, така че ако бомбата избухне, Гъвърнърс Айланд да ни защити от пряко излагане на взрива.

— Тоест вместо да се изпечем, да останем без въздух в дробовете — казах аз. — Звучи добре.

Останахме си на място.

Получих есемес от Хауард Фенстърман:

Къде си?

Написах му отговор:

С жена ти. Не се прибирай у дома.

Тес видя съобщението и се усмихна, но поде темата:

— По-добре остави съобщение до жена си в „Шератон“ задължително да ти се обади утре сутринта.

Не помнех да съм казвал на Тес, че Кейт е в „Шератон“, но помнех, че Бък го спомена, макар че тогава Тес се беше дръпнала настрана.

— Аз бих го направила на твое място — продължи тя. — В случай че не успееш да се свържеш с нея.

Иначе казано, в случай че се превърна в радиоактивна пепел през следващите няколко минути. Е, не бях сигурен, че трябва да приемам брачни съвети от неомъжена жена, която си беше измислила ревнив съпруг.

— Батерията е почти свършила — казах й и изключих телефона.

Хрумна ми, че работещата в разузнаването Тес Фарадей се опитва да сподели с мен някаква информация за Кейт.

Всъщност пътуванията на Кейт до Вашингтон, вероятно с Том Уолш, както и липсата на комуникация у дома и по пътя, можеше да се изтълкуват като подозрителни. Пък и новата ми работа много удобно ме държеше извън офиса.

— Имаш ли някого, на когото да искаш да пратиш съобщение? — попитах Тес.

— Не.

Зададох същия въпрос на Конте и Андерсън и те отговориха, че вече са го направили по имейла.

Е, ако ми позволите да перифразирам Д. Х. Лорънс, бяхме построили нашия кораб на смъртта и бяхме готови за дългия път към забвението.

Конте четеше поредица имейли на лаптопа си и ни уведоми, че всички пътнически и частни кораби към Ню Йорк са спрени, а напускащите се призовават да се махнат колкото се може по-бързо от пристанището, макар да не виждах много такива във водата или на радара. Конте обясни, че товарните кораби на кейовете, които чакаха да бъдат разтоварени или натоварени, не са получили нареждане да напуснат, защото това щяло да е много сложно от логистична гледна точка, а освен това щяло да изглежда много необичайно.

Явно онзи, който ръководеше операцията от Вашингтон, се опитваше да играе средно — запазете спокойствие и продължавайте работата си, но бъдете готови да отидете по дяволите.

Забелязах също, че съгласно великата традиция на бюрократичната комуникация нито едно съобщение не споменаваше пряко естеството на проблема — макар че човек трябва да е пълен идиот, за да не разбере, че става въпрос за заплаха с оръжие за масово поразяване. Но ако трябва да съм честен, едва ли бихте искали да казвате подобно нещо на висок глас и на всеослушание.

Като стана въпрос за това, от секретните инструктажи и записки знаех, че има две противоположни становища относно предупреждаването на населението за предстояща атака с ОМП. Според едната школа призивът за евакуация на гъсто населена област ще предизвика истински ад, наранявания, смърт и поражения, които може да се окажат по-големи от причинените от самата атака.

Втората теория твърди, че е безнравствено да не предупредиш населението.

С други думи: ако няма предупреждение и бомбата гръмне, на много хора във Вашингтон ще им се наложи да дават доста обяснения. А ако има предупреждение и то доведе до паника и хаос, а бомбата не избухне — или изобщо не е съществувала — ще има ненужни смъртни случаи и наранявания. Да не говорим за огромното излагане.

Труден избор.

Е, не знаех коя теория ще избере Вашингтон, но ако трябваше да предполагам, бих казал, че там все още спорят върху думата „предстояща“.

Конте ни показа един имейл:

ПОВТАРЯНЕ НА ПРЕДИШНИТЕ ИНСТРУКЦИИ:

СЪД НА БРЕГОВАТА ОХРАНА ЩЕ ПОВЕДЕ ОПИТА ЗА ОВЛАДЯВАНЕТО НА ЦЕЛТА.

Не ми се вярваше екипите от Пристанищния отдел на НЙПУ да приемат това много радушно. Но всички знаем, че когато федералните поемат някой случай, всички други се отдръпват назад и аплодират.

Конте получи есемес и ни го прочете:

— Всички съдове на службите за сигурност ще напуснат пристанището и ще се насочат към Грейвсенд Бей в осем и петнайсет. Или по-рано, ако горивото е проблем.

Погледнах уредите и видях, че горивото наистина е проблем. Андерсън потвърди наблюдението ми:

— Дори на празни обороти няма да изкараме до осем и петнайсет.

Добра новина ли беше това, или лоша? Искам да кажа, в кой момент трябваше да се изнесем с достатъчно гориво, за да успеем да излезем от пристанището? Оказваше се също, че явно не бях единственият, който се е сетил, че няма да е добре да е тук в 08:46.

В действителност обаче 08:46 вече нямаше смисъл. Разбира се, Петров вече знаеше, че сме в играта, и нямах съмнение, че ще ускори таймера. Нямах представа къде се крие той с „Хана“, но бях сигурен, че ще взриви бомбата веднага щом усети, че го приближаваме. Той обаче би трябвало вече да е изключил цялата си електроника, включително радара и радиостанциите, така че на практика беше глух, ням и сляп. Представих си го на яхтата как напряга очи, уши и инстинкти, за да определи кога да направи следващия си ход. Освен това той вече трябваше да е разбрал, че няма да преживее мисията си, така че също като нас се готвеше за последното си пътуване. И също като нас нямаше да изгуби кураж в последния момент. Полковник Василий Петров се канеше да влезе в историята.

Конте погледна нов есемес и ни каза:

— Поради основателни подозрения за терористична заплаха всички полети до „Кенеди“, Нюарк и „Ла Гуардия“ са отклонени. Освен това целият обществен транспорт до Манхатън е спрян и всички мостове и тунели ще бъдат затворени.

Значи тази сутрин нямаше да има препускане към работните места и много хора щяха да спасят живота си, ако се случи най-лошото. Но все пак в Манхатън живееха два милиона души, имаше още няколкостотин хиляди посетители и туристи, както и няколкостотин хиляди, които живееха и работеха по бреговете на Бруклин, Ню Джърси и Статън Айланд, за които явно нямаше планове за евакуация.

Конте получи поредния есемес:

Издирването на кораба продължава в нюйоркското пристанище и всички съседни води. Нивото на заплаха остава високо.

Е, това беше друг начин да кажеш на всички „Останете нащрек“.

Приличаше на полицейско дебнене, когато часовете минават и онова, което търсиш или очакваш, не се случва. Започваш да се съмняваш в информацията, според която си действал, и да се чудиш дали шефовете пак не са издънили нещо. И с всеки изминал час умът ти върви от свръхбдителност към усещането, че това вече не е реално. И точно в този момент се разхвърчават лайна.

Ако можех да вляза в умовете на всички в Ситуационната стая на Белия дом, със сигурност щях да открия, че там са си заровили главите в пясъка. Някои хора сигурно твърдяха, че заплахата или е преувеличена, или е отминала, или изобщо не е съществувала.

Освен това някой щеше да посочи, че нюйоркското пристанище е блокирано, както и Ийст Ривър и Хъдсън, че навсякъде има патрули и че от търсения кораб няма и следа. Освен това полицейски патрули проверяват всички докове и кейове в Манхатън, Бруклин и Ню Джърси. Друг пък ще наблегне, че от началото на операцията нито веднъж не е била засичана радиация. И това беше истинският проблем. Макар да се надявах, че всички са научили за дока на „Хана“ и си дават сметка защо яхтата не излъчва радиация.

Но когато получаваш тонове отрицателна информация, това създава лъжливо чувство за сигурност, да не говорим за удобното желание да отричаш.

Няма какво да се прави в малка кабина на катер, докато киснеш и чакаш ядрена експлозия или поне сигнал, че корабът е открит, така че Конте и Андерсън се заеха с електрониката си и следяха уредите си и съответно пристанището на Ню Йорк в Гугъл Ърт. Тес оглеждаше водата и бреговете с бинокъл, а аз се взирах към силуета на Манхатън, Статуята на свободата и Лъчите близнаци. От време на време Тес, Конте или Андерсън изказваха предположение за местонахождението на „Хана“.

Възможностите се бяха свели до три — Петров отдавна е отменил мисията и „Хана“ прекосява Атлантика или е на дъното му. Или пък не е имало никаква мисия и никаква атомна бомба и Петров е на борда на „Хана“ и купонясва с принца и проститутките, може би някъде срещу Атлантик Сити. Третата възможност бе „Хана“ с Петров и бомбата да са намерили добро скривалище в пристанището или в океана; в такъв случай скоро щяхме да видим яхтата и/или огненото кълбо.

— Не допринасяме особено за операцията — посочи Конте.

— Все още не знаем това — отвърнах.

Конте сви рамене и се усмихна.

— Знаеш ли, никога не съм виждал ядрен взрив. Някой ден ще мога да разказвам на внуците си.

Както казах, ченгетата имат гадно чувство за хумор.

Така че продължихме да чакаме.

В 04:15 Никола Андерсън ни уведоми, че сме зле с горивото.

— Колко още можем да останем на празни обороти? — попитах аз.

— Към… петнайсет минути. После ще трябва да тръгваме — отвърна Андерсън и добави: — Имаме пет галона резервно гориво на борда.

— Изключете единия двигател — предложих аз.

— Ще ги изключа и двата — каза Конте. — Течението ще ни понесе и ще ги запаля, ако се вдигне тревога.

Той изключи двигателите и нощта стана много тиха, с изключение на прелитащите над нас хеликоптери.

Понесохме се на юг, отдалечавайки се от остров Манхатън.

— Движим се с три или четири възела, така че ще ни трябва повече от час, за да стигнем до Теснините — каза Конте.

Е, все още бяхме в играта, но бавно отстъпвахме — макар и с достатъчно гориво, за да атакуваме отново, ако получим нареждане.

Започнах да изпитвам клаустрофобия, така че излязох и отидох на носа. Госпожица Фарадей реши да ми прави компания и двамата седнахме по турски на предната палуба. Зад нас силуетът на Манхатън се отдалечаваше, а пред нас, на около осем или десет километра, виждах светлините на моста Верацано. Старият форт на Гъвърнърс Айланд минаваше от лявата ни страна, което ми напомни, че цялото пристанище и входът му са покрити с детектори за радиация и никой от тях не се е задействал и няма да се задейства, ако съм бил прав и атомната бомба наистина е потопена в гаража на „Хана“. Но ако всичко се оплескаше, това място щеше да остане радиоактивно две, че и три десетилетия.

— Какво мислиш? — попита Тес.

— За кое?

— За „Хана“. За Петров. Дали сме сбъркали?

— Надявам се. Но не ми се вярва.

— Тогава къде е той? Как можеш да скриеш шейсет и пет метров кораб?

Погледнах дългите кейове, които стърчаха от бреговата линия на Бруклин. Знаех, че са четирийсет, дори петдесет. Някои бяха изоставени и занемарени, други бяха скрити в басейните, образувани от вълноломи.

По крайбрежието на Ню Джърси също имаше кейове, работещи и неработещи — повече от сто, минаващи от Бейон при Теснините нагоре по река Хъдсън в продължение на двайсет и пет километра.

Покрай бреговете на нюйоркското пристанище имаше много строителни площадки и съответно много места, където да се скрие шейсет и пет метрова яхта, особено в тъмна и мъглива нощ. И дори при такова интензивно и мащабно издирване по въздух, вода и суша на радара цареше такъв безпорядък, че един спрян кораб спокойно можеше да остане незабелязан. А и самото пристанище беше огромно — някъде около двеста и шейсет квадратни километра.

Никога не се бях запознавал с Василий Петров, но след като го бях следил месеци наред, смятах, че мога да вляза в главата му. И ако бях на негово място, щях да се насоча с максимална скорост към целта си преди някой да разбере, че играта е започнала.

— Той е тук — казах на Тес. — В пристанището.

Тя не беше толкова сигурна.

— Аз пък мисля, че „Хана“ е навътре в морето, поддържа електронна тишина и е готова да направи опит за преминаване през Теснините. Доколкото си спомням, ти каза, че би било трудно да попречиш на голям кораб, който плава на пълна скорост, да влезе в пристанището.

Не отговорих.

— Ако приемем, че Петров е готов да жертва живота си, за да изпълни мисията — продължи тя, — достатъчно е само да мине през съдовете при моста и е в пристанището. После продължава с пълен напред и след — колко беше? — след по-малко от половин час „Хана“ ще се озове при края на Манхатън. Вътре в пристанището няма много охранителни съдове.

— Така е. Но онези при Теснините ще го преследват и ще овладеят яхтата.

— Сигурна съм, че Петров има възможност да взриви бомбата по всяко време.

— И аз.

Тес помълча известно време, после попита:

— Тогава защо сме тук?

Мразя да ми задават подобни въпроси.

— Джон?

— Тук сме, за да покажем на Петров, че сме тук. Тук сме, за да го принудим да взриви бомбата преждевременно, преди да е успял да доближи Манхатън. Тук сме, за да го лишим от всяка надежда, че може да се измъкне от взрива или от куршума. — И добавих: — Но най-вече ние и всички останали сме тук, защото това ни е работата.

— И може би сме тук, за да се молим.

Седяхме така на носа на катера, съзнавайки, че всяка секунда може да е последната ни. Е, има и по-лоши начини да напуснеш този свят.

Нощта всъщност беше приятна. Пристанището бе спокойно, крайбрежните светлини се отразяваха във водата, а мъглата бе… ами, романтична.

Тес хвана ръката ми.

Известно време никой от двама ни не проговори. После тя каза:

— Ще ме черпиш ли питие после?

— Разбира се.

— Можеш да вземеш жена си, ако искаш.

— А ти да доведеш Грант.

Тя се разсмя тихо.

— Ако доведеш Кейт, ще доведа Бък.

— Това заплаха ли беше?

Тя стисна ръката ми.

— Страх ме е.

— Всички ни е страх. Нормално е.

— Кой е любимият ти бар?

— Всички.

— Ще те заведа в „Йейл Клуб“, ако обещаеш да се държиш добре.

— Аз пък ще те заведа в руски нощен клуб на Брайтън Бийч, ако обещаеш, че няма да се държиш добре.

— Значи се разбрахме.

Тя ме прегърна и аз направих същото. Можех само да гадая какво ли си мислят Пит и Никола.

Е… какво значение имаше в този момент?

Конте отвори предния прозорец на кабината.

— Не ми се иска да ви прекъсвам, но един хеликоптер току-що е засякъл сигнал, който се движи по водата недалеч от кея на Тринайсета улица… но не и радиация. Така че може би става въпрос за товарен кораб, който напуска пристанището.

Знаех кея на 13-а улица в Бруклин, защото НЙПУ навремето го използваше, за да държи на него изтеглени, изоставени или крадени и намерени коли. Сега го преустройваха в модерен център за рециклиране, така че не би трябвало да бъде използван от никакви кораби.

Последния път, когато видях центъра, над целия кей издигаха огромен навес. Откъм сушата имаше строителна техника и материали, заобиколени от телена ограда с височина три и половина метра. Помислих си, че полицейска патрулна кола не би могла да види края на покрития кей, който се намираше на почти триста метра от оградата. И беше напълно възможно полицейски катер, дори с прожектор, да не забележи кораб, скрит под огромния неосветен навес, особено ако в края на кея има строителни баржи. На всичкото отгоре на покрива на стоманената конструкция бяха монтирани фотоволтаици, които биха объркали инфрачервените и дълбочинните радари на хеликоптерите. Май трябваше да се сетя за това по-рано.

— Да идем да проверим — казах аз.

— Да. — Конте запали двигателите и ни напомни: — В пристанището разчитаме на хеликоптери и почти всички участващи в операцията съдове са блокирани Теснините или са в Хъдсън и Ийст Ривър, така че според радара ние сме единствените в района.

— Извадихме късмет. — Представих си картата от Гугъл Ърт. — Бътърмилк Ченъл е най-прекият път от кея на Тринайсета улица до Манхатън.

Конте обърна катера и го насочи към устието на Бътърмилк Ченъл, който минава между Гъвърнърс Айланд и Бруклин. Ако сигналът на радара беше от „Хана“, Петров би трябвало да се движи към нас.

— Виждам го на радара — извика Конте, докато приближавахме устието. — Целта набира скорост… по посока към Бътърмилк.

Тес коленичи на носа на катера и впери поглед напред. Погледна ме, сложих ръка на рамото й и казах:

— Ако е той, няма да взриви бомбата в затворения канал.

Тя кимна.

Катерът продължи с двайсетина възела през канала, който се разширяваше към края на Гъвърнърс Айланд.

Пред нас мъглата препречваше като сива стена тристаметровия вход на канала и когато приближихме, огромният нос внезапно изникна от мъглата, последван от корпуса на блестящ бял кораб. Движеше се право към нас.

Бяхме намерили „Хана“.