Нелсън Демил
Сияен ангел (18)

18.

Виктор Горски отиде в каютата на полковник Петров със сака си, отвори го и разстла върху леглото плановете на „Хана“. Не се бяха спирали подробно върху тази част от операцията и се бяха разбрали да изчакат и да видят какво е положението на борда. И двамата знаеха, че прекаленото планиране не оставя особено място за инициативата и инстинктите. Но сега, след като вече бяха тук, обсъдиха най-ефективния метод за убиване на екипажа от над двайсет души, шестимата гости и домакина, както и на дванайсетте проститутки.

Решиха Горски да започне с мостика, за да са сигурни, че никой няма да вдигне тревога по радиото.

— Внимавай да не повредиш уредите за управление — каза Петров.

— Разбира се.

— После ще отидеш в салона и ще се погрижиш за дамите — продължи Петров.

Горски кимна без коментар.

Петров го погледна.

— Знам, че е трудно. Но те си изиграха ролята и ще умрат за добра кауза.

— И двамата го разбираме, Василий — отвърна Горски. Беше му позволено да се обръща към полковника на малко име в ситуации като тази.

— Аз ще започна с трапезарията — каза Петров. — Би трябвало да приключа бързо, след това ще мина през камбуза, после през помещението на екипажа… — той посочи палубата, която бе отчасти под ватерлинията, — където се надявам да ги заваря да вечерят.

Разгледаха плановете на петте палуби на яхтата — машинната, където бяха помещенията на екипажа, двигателите, горивото и водата; долната палуба с каютите за гости и за офицерите, както и с дока и платформата за плуване; главната палуба с трапезарията и бара, камбуза и апартамента на принца. Следваше палубата със салона и площадката с шезлонгите, над която имаше по-малка палуба с мостика, капитанската каюта и корабния офис. Опитаха да определят къде ще бъдат всички по време на вечерята — или къде могат да се скрият, ако разберат какво става.

— Членовете на екипажа имат радиостанции за връзка помежду си — напомни Горски на шефа си.

— Ще се погрижим да нямат време за разговори — отвърна Петров. — Както винаги, работата зависи от бързината, тишината и изненадата. — Извади от сака опакован в синя хартия за подаръци предмет, махна лепенката в единия край и се видя дулото на картечен пистолет. — Можем да заглушим това — той потупа заглушителя, — но мъжете крещят, когато по тях стрелят. Жените крещят още по-силно. Така че бъди бърз и точен.

Горски кимна.

— Гледай да избягваш рикошети и помни, че куршумите минават през хората, а не искаме пръснати прозорци, които да бъдат забелязани от минаващите кораби. — Петров се усмихна. — Трябва да използваме трика с общата снимка всеки път, когато е необходимо.

Горски не се нуждаеше от съвети от полковника, но кимна и каза:

— Ще мине добре. Винаги минава добре.

Петров погледна опакованото оръжие в ръцете си. Германският MP5 беше добър избор за тази работа. Моделът беше дълъг само петдесет и пет сантиметра с разгънат приклад и тежеше по-малко от три килограма. Можеше да се държи с една ръка и да стреля като картечен пистолет, както и го наричаха германците — Maschinenpistole, Model 5. MP5.

Пълнителят имаше трийсет 9-мм патрона и макар оръжието да не беше точно, скорострелността му от 750 изстрела в минута го правеше много смъртоносно в тесни помещения, каквито можеха да се намерят на един кораб.

Най-важното бе, че никога не засичаше и със заглушителя ставаше толкова безшумно, колкото и смъртоносно. Това бе любимото оръжие на американските контратерористични сили, както и в над сто страни, които използваха MP5 за полицейските и паравоенните си сили. Дори руснаците ги купуваха и Петров беше поискал два, опаковани като подаръци.

Полковникът откъсна поглед от оръжието.

— Кажи на Урманов да остане в каютата си със заключена врата, докато не отидем при него.

Горски кимна.

Лекото вибриране престана, което означаваше, че двигателите са заработили на празни обороти, и Петров усети как скоростта на кораба намалява, което се потвърждаваше и от гледката през илюминатора. Скоро щяха да хвърлят котва. На инструктажа в Москва го бяха уверили, че е стандартна процедура кораб, възнамеряващ да влезе в близко пристанище, да хвърли котва за през нощта, така че екипажът и офицерите да имат време да се нахранят и да си починат, докато стюардите и готвачите се грижат за гостите. Това беше добре дошло за Петров и Горски, защото нямаше да им се налага да опират пистолет в главата на капитан Уелс, за да го принуждават да спре, така че да се срещнат с руския риболовен кораб и да качат на борда капитан Глеб и товара му. Всъщност, след като капитан Уелс хвърлеше котвата, от него и подчинените му вече нямаше да има нужда, както и от живота им.

Петров и Горски свериха часовниците си и се разбраха да се срещнат след десет минути в коридора.

Но преди да тръгне, Горски каза:

— Онзи от кетъринга ме тревожи.

— Той вече е без значение — увери го Петров.

— Трябваше да го отведем вътре заедно с онази жена, която май го познаваше, и да ги разпитаме.

— И така щеше да създадеш ненужен проблем.

— Или да реша проблем.

— Таморов щеше да се запита защо разпитваме двама от персонала му.

— Нека се пита. Трябваше поне да му кажем да ги разкара.

— И ако са от онези, които следят посолствата, щяха веднага да отидат при колата си и да се обадят на ФБР, които щяха да пратят хеликоптери и катери да наблюдават къщата на Таморов. И сега нямаше да сме тук.

Горски се замисли. Да, беше сложна ситуация с трудни избори и полковник Петров беше избрал да не прави нищо. Може би това беше най-добрият избор. И все пак…

— Трябваше да ги вкараме вътре и да ги убием.

Петров се усмихна.

— Виктор, има моменти, когато убийството решава проблеми, и моменти, когато създава такива.

— Колкото повече хора убиеш, толкова по-малко проблеми ще ти останат. Хората създават проблемите — поясни Горски.

Петров отново се усмихна.

— Ти си прост човек, Виктор. Това ми харесва.

Горски не отговори.

Петров се замисли над думите му. Наистина беше възможно онези двамата да бяха от копоите, които ги бяха следили от Ню Йорк. И ако наистина беше така, бяха видели как се качва с двамата си спътници и с проститутките на амфибията и отплава. Но бяха видели само това и не знаеха нищо повече. Не можеха да знаят къде отива, макар че заради дамите беше очевидно, че са тръгнали на друго парти. Освен това Петров знаеше, че наблюдателите на посолствата само наблюдават и докладват на ФБР, което, както бе ставало в миналото, щеше да реагира със закъснение на вестта за изчезналите руски дипломати.

Но най-вероятно онзи Деп просто бе нает случайно от улицата и затова не се справяше особено добре с работата си. Жената обаче изглеждаше по-интелигентна, макар и също толкова неумела. Така или иначе, мисията беше започнала. Намираха се на борда на „Хана“ и връщане назад нямаше. Особено след като започнеха да избиват всички.

— Трябва да мислим за по-належащите задачи, Виктор — каза той. — Не позволявай на ума си да се разсейва.

— Да, полковник. — Горски се обърна и излезе.

Петров зави отново картечния пистолет и си погледна часовника. След петнайсет минути по палубите на кралската яхта щеше да тече кръв. Но тя беше нищо в сравнение с онова, което щеше да стане, когато на сутринта „Хана“ влезеше в пристанището на Ню Йорк.